Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (43)

40

Манон и Тринайсетте погребаха всички войници, заклани от Железни зъби. Раздраните им, кървящи ръце пулсираха мъчително, гърбовете ги боляха, но бяха изпълнили дълга си.

След като отъпкаха пръстта, Манон намери Бронуен в единия край на поляната. Другите крочанки бяха отишли да градят лагера си.

Тринайсетте подминаха уморено Манон. Веста й беше споменала, че Гислейн е поканена край огнището на вещица, споделяща интереса й към науките на простосмъртните.

Само Астерин остана в близките сенки да пази гърба й.

— Какво има? — извърна се Манон към Бронуен.

Може би трябваше да подходи по-любезно, дипломатично, ала нямаше сили за това.

Бронуен преглътна сухо, като че думите я задушаваха.

— Със сестринството ти постъпихте достойно.

— Не сте очаквали подобно нещо от Белия демон?

— Не знаех, че Железни зъби зачитат човешкия живот.

Наистина не знаеше нищо. Манон отвърна на свой ред:

— Баба ми ме уведоми, че вече не принадлежа към Железни зъби, затова няма значение какво зачитат и какво — не. — Тя продължи към гората, където се бяха загубили Тринайсетте, и Бронуен тръгна с нея. — Това беше най-малкото, което можех да направя за тях. — Призна й Манон.

Вещицата я стрелна изпитателно.

— Така е.

Манон обърна очи към нея.

— Водиш умело вещиците си.

— Железни зъби от много време насам ни дават оправдание да се обучаваме по-добре.

Отново я обля нещо като срам. Подвоуми се дали някога щеше да намери начин да го смекчи, да го преглътне.

— Може да се каже.

Бронуен се отправи безмълвно към рояка от малки огньове.

Но докато Манон издирваше огнището на Гленис, крочанките една по една вдигаха погледи към нея.

Някои килваха глави встрани, други кимваха свъсено.

Тя се погрижи Тринайсетте да обърнат внимание на разранените си ръце, но дори след това се почувства неспособна да седне. Да позволи на умората от деня да се стовари отгоре й.

Навсякъде около тях, край всеки огън, крочанките спореха тихо дали да се върнат у дома, или да продължат на юг към Ейлве. Но какво щяха да правят в Ейлве? Манон почти не се вслушваше в разпалените им разговори, въпреки че Гленис бе поканила представителки на всяко от основните огнища край своето.

Дори не остана да изслуша окончателното им решение. Не си даде труда да ги моли да полетят с нея на север.

Астерин я настигна и й предложи парче сушено заешко. Тринайсетте вечеряха, докато крочанките продължаваха приглушените си преговори, а вятърът пееше сред дърветата с глух, траурен глас.

— Накъде тръгваме призори? — попита я Астерин. — С тях или на север?

Иначе казано — щяха ли да упорстват с все по-безполезната си мисия да ги привлекат на своя страна, или просто щяха да я зарежат?

Манон огледа кървящите си, болезнени ръце, мръсните им железни нокти.

— Аз съм и крочанка, и потомка на Железни зъби — рече накрая. Сви пръстите си, за да ги раздвижи. — Вещиците от Железни зъби също са ми сестри. Независимо от заповедта на баба ми. Всички са ми сестри. И Синьокръвните, и Жълтоногите, и Черноклюните.

Ето защо щеше да влачи бремето на постъпката си завинаги.

Астерин не отвърна, но Манон знаеше, че я слуша внимателно, както и че Тринайсетте бяха спрели да се хранят, за да чуят онова, което казваше.

— Искам да ги заведа у дома — заяви Манон на вещиците, на вятъра, духащ към Пустошта. — Искам да ги заведа у дома всичките. Преди да е станало твърде късно, преди постъпките им да ги превърнат в недостойни за родината.

— Как? — попита тихо, но не и колебливо Астерин.

Манон довърши парчето сушено месо и отпи вода от мяха си.

Не се налагаше да избира между крочанките и Железни зъби. Никога не се бе налагало.

— Ако крочанките откажат да съберат войска, ще намеря друга. Вече обучена.

— Не можеш да отидеш в Морат — пророни Астерин. — Няма да те допуснат дори на сто километра от крепостта. Железни зъби вече може да са твърде предани на Ераван, за да застанат на твоя страна.

— Няма да ходя в Морат. — Манон пъхна премръзнала ръка в джоба си. — Отивам във Ферианската падина. При остатъка от войската на Петра Синьокръвна. За да я питам дали ще обедини сили с нас.

Астерин и Тринайсетте се умълчаха от смайване. Манон ги остави да поразсъждават по въпроса и продължи навътре към гората, следвайки мириса на Дориан.

Тогава го съзря да говори с призрака на Калтейн Ромпие, възвърнала тялото и разсъдъка си след смъртта. Освободена от кошмарните си мъчения. Манон се стъписа.

Въпреки това чу плана на Дориан да проникне незабелязано в Морат. Където беше скрит третият, последен Ключ на Уирда. Той бе знаел и не й беше казал.

Когато Калтейн се сля с нощта, Дориан промени облика си.

Превърна се в красив, достолепен гарван.

Не се беше упражнявал за развлечение. Ни най-малко.

Манон изрева насреща му:

— Кога възнамеряваше да ми кажеш, че смяташ да откраднеш третия Ключ на Уирда?

Дориан примигна с овладяно, самоуверено изражение.

— След като тръгнех.

— След като полетеше с крилете на гарван или уивърн право към мрежата на Ераван?

Въздухът над полето изстина рязко.

— Какво значение има дали съм ти казал преди седмици, или ти казвам сега?

По лицето й нямаше никаква добронамереност, никаква топлина. Вещерско лице. Лице на Черноклюна.

— Да влезеш в Морат, е самоубийство. Ераван ще те надуши във всеки облик и ще ти сложи нашийник.

— Нямам друг избор.

— Разбрахме се — пристъпи нервно от крак на крак Манон. — Разбрахме се, че издирването на ключа вече не е от първостепенна важност…

— Просто не смеех да споря с теб. — Очите му блестяха като сини пламъци. — Моята посока не влияе на вашата. Събере крочанките и отлетете на север към Терасен. Моят път ме води към Морат. Открай време.

— Нима, виждайки Калтейн, не проумя какво те очаква там? — Тя разпери ръка и посочи мястото, където белегът на Калтейн бе останал дори в безплътната й форма. — Ераван ще те залови. Не бива да отиваш.

— Ще загубим войната, ако не отида — озъби й се той. — Не те ли е грижа за това?

— Грижа ме е — изсъска тя. — Грижа ме е дали ще загубим войната. Дали ще успея да вдигна крочанките на бой. Дали ще отидеш в Морат и няма да се върнеш. Не и като същество, заслужаващо да живее. — Той примигна смаяно. Манон се изплю върху обвитата с мъх земя. — Е, нали разправяше, че нямало нищо лошо в това да те е грижа? Погледни какво се случва, когато те е грижа.

— Затова и не ти казах — промълви той.

Сърцето й заблъска яростно и пулсът й отекна из цялото й тяло. Думите й обаче бяха студени като лед.

— Искаш да отидеш в Морат? — Доближи го с бавни крачки, а той не отстъпи нито на сантиметър. — Докажи ми. Докажи ми, че си готов.

— Не съм длъжен да ти доказвам каквото и да било, малка вещице!

Тя му отвърна с жестока, злокобна усмивка.

— Тогава го докажи на себе си. Като изпитание. — Беше я излъгал. Този мъж, който уж не пазеше тайни от нея. Непонятно защо при тази мисъл й идеше да разкъса на парчета всичко около себе си. — Призори политаме към Ферианската падина. — Той подскочи, но Манон додаде: — Ела с нас. Ще ни трябва шпионин. Някой, способен да се промъкне покрай стражите, за да ни докладва какво има в лагера. — Едва чуваше гласа си над бученето в главата си. — Да видим колко те бива в хамелеонството, малки принце!

Манон се насили да задържи погледа му. Да остави тези еднички думи помежду им.

Той се завъртя на пета и пое към лагера.

— Хубаво. Само че тази нощ ще спиш в друга палатка.