Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (4)

1

Снеговете паднаха рано.

Първите есенни фъртуни ги връхлетяха много по-скоро от обичайното дори за Терасен.

Едион Ашривер не знаеше дали да го нарече благословия. Но ако снегът успееше да задържи легионите на Морат далеч от границите им поне още малко, беше готов да падне на колене и да прославя боговете. Въпреки че точно тези богове заплашваха всичко, което обичаше. Ако същества от друг свят изобщо можеха да се приемат за богове.

Но и без това имаше да обмисля по-важни неща.

През двете седмици, откакто с Гибелния легион се бяха събрали отново, нямаше нито следа от силите на Ераван — и сухопътни, и въздушни. Изобилният сняг заваля едва три дни след завръщането му, възпрепятствайки и бездруго бавното преместване на войските от смесената армада до просторния лагер на Гибелния легион в Тералиската равнина.

Корабите отплаваха нагоре по река Флорин, право към Оринт; суровите ветрове откъм склоновете на Еленови рога развяваха флагове с всички цветове на дъгата: кобалтовосиньото и златисто на Вендлин, черното и пурпурно на Ансел от Брайърклиф, сияйното сребристо на знатните воини от Белия трън и множеството им братовчеди. Тихите асасини, разпилени из флотата, нямаха свой флаг, но и без такъв лесно се разпознаваха със светлите си дрехи и богат асортимент от красиви, страховити оръжия.

Корабите скоро щяха да се върнат при ариергарда в устието на Флорин, за да патрулират покрай бреговете от Илиум до Сурия, но пехотинците — повечето от войската на принц Галан Ашривер — щяха да се отправят към фронта.

Фронт, вече заровен под еднометров сняг. А не спираше да вали.

Застанал зад Алсбрук над един тесен планински проход в Еленови рога, Едион отправи свъсен поглед към натежалото небе.

Дебелата му пелерина се сливаше със сиво-бялата скала, а дълбоката й качулка скриваше златистите му коси. И го топлеше. Мнозина от воините на Галан никога през живота си не бяха зървали сняг заради умерения климат на Вендлин. Родът на Белия трън и по-малката им войска също не бяха привикнали на студ. Ето защо Едион заръча на Килиан, най-доверения му командир, да им осигури топли дрехи.

Идваха отдалеч, и то за да се бият за кралица, която не познаваха и в която може би дори не вярваха. Безпощадният студ щеше да сломи духа им и да породи недоволство с яростната скорост на ветровете, виещи между чукарите.

Нещо се мярна ненадейно от другата страна на прохода, привличайки вниманието на Едион просто защото го очакваше.

Нейните дрехи се сливаха по-добре с околната среда. Ала все пак кожухът на Лизандра беше от животно, отглеждано в тази планина.

Не че би й го казал, разбира се. Дори не я погледна, когато тръгнаха на разузнавателната си експедиция.

Елин очевидно имаше тайна работа в Елдрис и бе оставила на Галан и новите си съюзници бележка с лаконично обяснение за отсъствието си. Затова Лизандра ги придружаваше на тази мисия.

Почти два месеца поддържаха подобна заблуда, а още никой не беше забелязал, че истинската Огнена кралица я няма. Нито че двете с хамелеонката никога не се появяваха на едно и също място. И никой — нито Тихите асасини от Червената пустиня, нито Галан Ашривер, нито войските, които Ансел от Брайърклиф беше изпратила с армадата си, преди цялата й армия да се присъедини към тях, — не беше забелязал мъничките издайнически жестове, нетипични за Елин. Не забелязваха и белега на китката й, който не изчезваше, какъвто и облик да придобиеше Лизандра.

Тя старателно го прикриваше с ръкавици и дълги ръкави. А ако все пак се покажеше, лесно можеше да го помислят за спомен от оковите, които Елин бе носила.

Лизандра не пропускаше да наподоби и белезите й. Заедно със смеха й и пакостливата й усмивка. Наперената й походка и неподвижна стойка.

Едион едва издържаше да я гледа. Да говори с нея. Правеше го единствено за да подклажда заблудата. Да се преструва на неин предан братовчед и безстрашен командир, който щеше да отведе нея самата и Терасен към победата, колкото и непостижима да беше тя.

Ето защо играеше ролята си. Една от множеството други, които бе изпълнявал през живота си.

Заменеше ли обаче Лизандра златистата коса с тъмна, ашриверските очи — със смарагдови, той започваше да се държи така, сякаш не я познава. Понякога терасенският възел, татуиран на гърдите му с имената на кралицата му и на новоизлюпения им двор, преплетени в него, го прогаряше като дамга. Нейното име най-вече.

Довел я беше на тази мисия, за да улесни нещата. Да заложи на сигурно. И други животи освен неговия бяха поставени в риск и макар че можеше да повери разузнавателната експедиция на отряд от Легиона си, имаше нужда да участва по някакъв начин.

С новите си съюзници плаваха цял месец от Ейлве, заобикаляйки армадата на Морат край Рифтхолд, а през последните две седмици се придвижваха навътре в континента.

Почти не бе имало сражения. Само шепа скитащи отряди адарлански войници без Валги сред тях, с които се справиха бързо.

Едион се съмняваше Ераван да чака до пролетта. Не му се вярваше затишието да има нещо общо с времето. Преди няколко дни бе обсъдил въпроса с хората си, Дароу и другите лордове. Ераван вероятно изчакваше най-върлата зима, когато терасенската армия щеше да е най-трудноподвижна, а войниците на Едион — изтощени от дългите месеци сред снега, със сковани от студа тела. Дори победата на Елин през пролетта нямаше да го предотврати.

Да, засега можеха да купуват храна, одеяла и дрехи, но какво щяха да сторят, когато снегът отрежеше пътя на фургоните за доставка? Цялото злато на Ерилея не можеше да възпре бавното, непрестанно изцеждане на силите им от месеците в зимния лагер под господството на безпощадните терасенски стихии.

Дароу и останалите лордове не вярваха в теорията му, че Ераван ще атакува посред зима — дори когато Рен Алсбрук изрази съгласие с нея. Ераван не е глупак, настояваха те. Въпреки че разполагаше с въздушен легион от вещици, валгските пехотинци не можеха да вървят през триметров сняг. Затова решиха, че Ераван ще изчака до пролетта.

Едион обаче не желаеше да рискува. Същото важеше и за принц Галан, който си замълча по време на съвещанието, ала сетне намери Едион, за да изрази подкрепата си. Трябваше да държат войниците си стоплени и нахранени, раздвижени и готови за бой.

Ако сведенията на Рен се окажеха верни, тази разузнавателна мисия щеше да им е от голяма помощ.

Близо до него проскърца обтегната тетива на лък, макар че вятърът почти заглуши звука. Стрелата бе боядисана в бяло и почти се сливаше със снега, насочена със смъртоносна прецизност към отвора на прохода.

Едион срещна погледа на Рен Алсбрук. Младият лорд се беше скрил сред скалите с готов за стрелба лък. Загърнат в същите бяло-сиви кожи като тези на Едион, със светъл шал през устата, от Рен се виждаха само чифт тъмни очи и бледият му белег.

Едион му направи знак да изчака. Надникна бегло към хамелеонката от отсрещната страна на прохода и й даде същата заповед.

Нека враговете им ги доближат.

Скърцане на сняг и уморено дишане.

Точно навреме.

Едион зареди стрела в собствения си лък и се приведе върху скалния си пост.

Бяха шестима, както му беше докладвала разузнавачката на Рен, нахлувайки в шатрата му преди пет дни.

Дори не се бяха постарали да се облекат в цветовете на снега и скалата. Тъмните им парцаливи кожуси се открояваха като сигнални огньове сред ослепителната белота на Еленови рога. Но най-вече вонята им, носена от бурния вятър, говореше достатъчно на Едион за тях.

Валги. Не забелязваше нашийник върху никого от малката група, а и не мислеше, че под дебелите им ръкавици има пръстени. Явно и на демонските изчадия им достудяваше понякога. Или поне на простосмъртните им приемници.

Враговете проникваха все по-надълбоко в планинския проход. Стрелата на Рен не трепваше и на милиметър от целта си.

Преди да заемат позиции, Едион му бе наредил да остави един от тях жив.

За щастие, познали бяха, че Валгите ще изберат точно този проход — полузабравен заден вход към низините на Терасен. Тъй като беше толкова тесен, че само два коня можеха да минат едновременно, отдавна не се използваше от завоевателски армии и търговци, тръгнали да продават стоките си във вътрешността на континента, отвъд Еленови рога.

Едион не знаеше какво обитава онези земи, кой дръзваше да си изкарва хляба отвъд онези неясни граници. Не знаеше и защо тези войници навлизаха толкова навътре в планината.

Скоро обаче щеше да разбере.

Групата демони мина под тях, а Едион и Рен ги проследиха със стрелите си.

Чист изстрел право в черепа. Рен избра първата си мишена. Кимването на Едион бе едничкият сигнал, преди стрелата му да полети.

* * *

Черната кръв продължи да шурти в снега дори след края на битката.

Всичко свърши за броени минути. Едва няколко, след като стрелите на Рен и Едион попаднаха в целите си, а Лизандра скочи от поста си и разкъса още трима войници. Шестият — последният — оцеля, но със съдрани прасци.

Едион се устреми към стенещия демон. Снегът чернееше под надробените му крака, чиято плът се развяваше като кървави знамена на вятъра.

Лизандра седеше до главата му с почерняла муцуна и зелени очи, вперени в пребледнялото лице на мъжа. По гигантските й лапи проблясваха остри като игли нокти.

Зад тях Рен проверяваше останалите жертви за признаци на живот. Мечът му се надигаше и спускаше, обезглавявайки ги, преди леденият въздух да е вкочанил вратовете им.

— Предателска измет! — изсъска демонът срещу Едион с разкривено от омраза тясно лице.

Валгската смрад се надипли в ноздрите му, обгърна сетивата му като олио.

Едион извади ножа от хълбока си — дългия, страховит кинжал, подарък от Роуан Белия трън — и се усмихна мрачно.

— Ако си достатъчно умен, може бързичко да приключим.

Валгският войник се изплю върху наслоените му със сняг ботуши.

* * *

Над петстотин години замъкът Алсбрук се издигаше с гръб към Еленови рога и с Оуквалд в подножието си.

Крачейки напред-назад пред бумтящия огън в една от множеството му грамадни камини, Едион бе в състояние да преброи по сивите му камъни следите от всяка безмилостна зима. Камъни, натежали от славната история на замъка — години на чест и вярна служба, когато същите тези зали бяха ехтели от песни и воинска глъч, а после ги бяха сполетели протяжните, така протяжни години на тъга…

Рен седеше на оръфаното тапицирано кресло от едната страна на камината, впил взор в огъня с опрени на бедрата лакти. Пристигнали бяха късно миналата вечер и дори се чувстваше смазан от непосилния преход през заснежения Оуквалдски лес, за да може да се разходи из легендарния замък. А след работата, която бяха отметнали този следобед, едва ли щеше да намери достатъчно енергия и сега.

Възхитителната някога зала пустееше, осветена единствено от техния огън. Над тях избелели гоблени и знамена с гербовете на рода Алсбрук се полюшваха от течението, прокрадващо се между високите прозорци от едната страна. По таванските греди гнездяха всевъзможни птици, намерили укритие от смъртоносния студ отвъд древните стени на крепостта.

А сред тях един зеленоок сокол слушаше всяка дума.

— Ако Ераван търси начин да влезе в Терасен — каза накрая Рен, — планината би била глупаво решение. — Той надзърна свъсено към празните подноси от храната, която бяха погълнали преди минути. Мазна овнешка яхния и печени кореноплодни. Доста безвкусни, но поне бяха топли. — Тукашната земя не прощава. Би загубил безброй воини само заради суровия климат.

— Ераван не върши нищо без причина — отвърна Едион. — Най-лесният път към Терасен е през обработваемите земи, по северните пътища. Всички оттам очакват да нахлуе. Или откъм брега.

— Или и двете: по земя и по море.

Едион кимна. Ераван бе разпрострял мрежата си нашироко в стремежа си да потъпче съпротивата, надигнала се на континента. Изоставил беше фарса с адарланската империя — от Ейлве до северната граница на Адарлан, от бреговете на Големия океан до високата стена от планини, разделяща континента им на две, — сянката на валгския крал се разрастваше с всеки изминал ден. Едион се съмняваше Ераван да спре, преди да е сложил черни нашийници около вратовете на всеки един от тях.

А ако успееше да се сдобие с другите два Ключа на Уирда, отвореше ли Портата на Уирда, призовавайки валгски орди от собствения си свят и дори поробвайки армии от други светове, за да ги използва за завоеванията си… Вече нямаше начин да го спрат. Нито в този свят, нито в който и да било друг.

Единствената надежда да предотвратят подобен кошмар беше в ръцете на Дориан Хавилиард и Манон Черноклюна. Едион нямаше представа къде се губят толкова месеци, нито какво ги бе сполетяло. Ала това вероятно беше добър знак. За да оцелеят, трябваше да действат тайно.

— Затова и ми се струва неразумно от страна на Ераван да изпраща отряди за проучване на тесни планински проходи. — Едион почеса бузата си с набола брада. Предния ден бяха тръгнали преди съмване и бе предпочел да поспи още малко, вместо да се обръсне. — Звучи нелогично от стратегическа гледна точка. Вещиците летят, така че изпращането на пешеходни разузнавачи по мишите дупки е напълно безсмислено. Но ако набират информация за сухопътните армии… Прекарването на военни части през толкова тесни проходи може да отнеме месеци, и то при благоприятно време.

— Онзи демон не спря да се смее — поклати глава Рен. Дългата му до раменете черна коса се люшна наляво-надясно. — Какво пропускаме? Какво ни убягва?

Дълбокият белег, минаващ през лицето му, се открояваше още по-ясно на светлината от огъня — спомен от ужасите, които Рен бе преживял и които бяха погубили семейството му.

— Може да е заблуждаваща тактика. Вероятно цели да преместим войските си.

Едион опря ръка на полицата над камината и топлината от камъка се просмука в премръзналата му кожа.

През месеците, в които не беше с Гибелния легион, Рен и Килиан бяха подготвяли воините му, разполагайки ги дотолкова на юг от Оринт, доколкото Дароу им бе позволил — едва под подножието около южния край на Тералиската равнина.

В крайна сметка Рен предаде контрола на Едион, независимо че срещата му с Елин мина доста студено. Като снега, брулещ стените на замъка.

Лизандра изигра умело ролята си, пресъздавайки отлично гузната съвест и нервността на Елин. Оттогава разумно отбягваше всяко ситуация, в която Рен би подхванал разговор за миналото им. Не че той проявяваше особено желание да си бъбрят за годините преди падането на Терасен. Нито пък за събитията от миналата зима.

Едион се надяваше и Ераван да остане също толкова сляп за истината — че Носителката на огъня вече не беше сред тях. И не му се мислеше как ще постъпят войските на Терасен, осъзнаеха ли, че пламъците на Елин няма да ги бранят в битка.

— Може и да е истински ход, който просто имахме късмет да разкрием — размишляваше на глас Рен. — Но да рискуваме ли да прехвърляме част от войските към планинските проходи? Вече сме разположили отряди в Еленови рога, зад Оринт, както и по северните равнини отвъд.

Мъдър ход — да убеди Дароу да разположат част от Гибелния легион зад Оринт, в случай че Ераван тръгне на север по море и атакува оттам. Копелето бе способно на всичко.

— Не искам да разпръсквам Легиона — каза Едион, загледан в огъня. Пламъците му бяха толкова различни от тези на Елин. Сякаш се взираше в призраци в сравнение с живата магия на кралицата му. — А още нямаме достатъчно войски за странични мисии.

Дори след отчаяните, дръзки ходове на Елин съюзниците, които им беше спечелила, бледнееха пред могъществото на Морат. А и с цялото й злато не можеха да наемат повече — почти не бяха останали воини, които да привлекат към каузата си.

— Елин не изглеждаше особено притеснена, когато офейка към Елдрис — измърмори Рен.

За миг Едион се озова на ивица пропит с кръв пясък.

Желязна кутия. Майев я беше заключила в същински ковчег. И беше отплавала, единствено Мала знае накъде, заедно с онзи безсмъртен садист.

— Елин — провлачи небрежно той, макар че лъжата го задушаваше — си има свои планове, които ще ни разясни в подходящия момент.

Рен замълча. И въпреки че кралицата, която лордът си мислеше, че се е върнала, беше илюзия, Едион добави:

— Прави всичко в името на Терасен.

Наговорил й беше толкова ужасни неща онзи ден, когато Елин надви илкена. „Къде са съюзниците ни?“, беше я попитал. Още се мъчеше да си го прости. Всичко. Разполагаше само с един шанс да поправи грешката си, да изпълни заръките й и да спаси кралството.

Рен надникна към двата меча, които беше сложил върху древната маса зад тях.

— И все пак си тръгна.

Не говореше за Елдрис, а за преди десет години.

— Всички допускахме грешки през последното десетилетие.

Единствено боговете знаеха колко грехове имаше да изкупува Едион!

Рен се напрегна, сякаш споменът за собствените му действия го захапа ненадейно.

— Не съм й казал — пророни Едион, за да не го чуе соколът на тавана. — За онази пушалня за опиум в Рифтхолд.

За това, че Рен познаваше собственичката и бе посещавал заведението й многократно преди нощта, когато Едион и Каол го извлякоха оттам почти в несвяст, за да го скрият от хората на краля.

— Понякога си голям задник, знаеш ли? — отвърна дрезгаво Рен.

— Не бих го използвал срещу теб. — Едион не свали поглед от яростните му тъмни очи, подклаждайки могъществото в своите. — Онова, което се опитвах да ти кажа, преди да избухнеш — добави, когато Рен отвори уста, — беше, че Елин ти предложи място в двора си, без да познава тази част от миналото ти. — Някакъв мускул потрепна по челюстта на Рен. — Но дори да я познаваше, Рен, пак щеше да те покани.

Рен заби поглед в каменния под.

— Двор не съществува.

— Дароу може да го разправя колкото си ще, само че аз съм на друго мнение.

Едион се настани в креслото срещу това на Рен. Ако младият лорд действително подкрепяше Елин, също така и след като Елида Локан се завърна, а и Сол и Рави от Сурия вероятно щяха да застанат зад каузата й, то кралицата му получаваше три гласа в своя полза. Срещу четири против.

Не му се вярваше гласът на Лизандра, лейди Каравер, да се брои.

Хамелеонката не беше изявила желание да види земята, която щеше да й принадлежи, ако оцелееха след войната. Просто се превърна в сокол по време на прехода до крепостта и долетя дотук. След пристигането си не каза нищо, независимо че зелените й очи проблясваха.

Не, никой нямаше да признае Каравер за законна територия, докато Елин не възседнеше трона.

Докато не коронясаха Лизандра вместо нея, ако неговата Елин не се върнеше.

Щеше да се върне. Трябваше.

Вратата в далечния край на залата се отвори и последваха забързани леки стъпки. Той стана секунда преди радушното „Едион!“ да отекне мелодично между каменните стени.

Еванджелин сияеше от щастие, облечена от глава до пети в зелени вълнени дрехи, обточени с пухкава бяла кожа. Червеникавозлатистата й коса беше сплетена на две плитки. Като на планинските момичета от Терасен.

Широка усмивка разтягаше белезите й и Едион разтвори обятия миг преди тя да се хвърли в тях.

— Казаха, че си пристигнал късно снощи, но си заминал нанякъде по първи петли и се опасявах, че пак съм те изпуснала…

Едион я целуна по косата.

— Струваш ми се пораснала с цяла глава, откакто те видях за последно.

Кехлибарените очи на Еванджелин прескочиха от него към Рен и обратно.

— Къде е…

Ярка светлина озари залата и Лизандра се появи.

Цялата сияеше. Сияеше, загръщайки голото си тяло с пелерината, оставена на един от столовете точно за тази цел. Еванджелин се хвърли в прегръдката й и захлипа от радост с разтреперани рамене. Лизандра се усмихна широко, топло, милвайки главата на момиченцето.

— Добре ли си?

В очите на всеки друг хамелеонката би изглеждала спокойна, ведра. Но Едион я познаваше — познаваше настроенията й, издайническите знаци на тялото й. Знаеше, че лекият трепет в думите й е доказателство за бурния поток под красивата повърхност.

— О, да! — отвърна Еванджелин и се откъсна от нея, за да се усмихне ослепително на Рен. — Двамата с лорд Муртауг ме доведоха тук веднага. Лапичка е с него, между другото. С Муртауг. Харесва го повече от мен, защото по цял ден й носи лакомства. Угоил я е като мързелива домашна котка.

Лизандра се разсмя, а Едион се поусмихна. Добре се бяха грижили за момиченцето.

Като че осъзнала същото, Лизандра каза приглушено на Рен:

— Благодаря.

Той се изчерви и стана.

— Реших, че тук ще е по-безопасно за нея, отколкото във военния лагер. Поне по-удобно.

— О, това място е приказно, Лизандра — изчурулика Еванджелин и се вкопчи с две ръце в ръката на Лизандра. — Муртауг дори ме заведе в Каравер един следобед още преди да завали сняг. Трябва да го видиш. Хълмове, реки и красиви дървета точно в подножието на планината. Стори ми се, че мярнах призрачен леопард високо сред скалите, но Муртауг заяви, че ми се е привидял. Ама аз се кълна, че беше истински, и дори по-голям от твоя! А къщата! Най-прекрасната, която някога съм виждала. Муртауг казва, че градинката в задния двор е пълна със зеленчуци и рози през лятото.

Едион не можа да понесе емоцията, изписана по лицето на Лизандра, докато Еванджелин й споделяше ентусиазирано плановете си за имението. Болезнения копнеж по живота, който вероятно щяха да й отнемат, преди да е съумяла да го вкуси.

Той се извърна към Рен, чийто поглед беше прикован в Лизандра. Както винаги, когато приемеше човешкия си облик.

Устоявайки на импулса да стисне челюсти, Едион каза:

— Значи признаваш Каравер за законна територия. Еванджелин продължи да бърбори ведро, но Лизандра плъзна очи към тях.

— Дароу не е господар на Алсбрук — отговори сбито Рен. Наистина. А и кой не би искал толкова красива съседка?

Когато въпросната съседка не живееше в Оринт в друга кожа, под друга корона, използвайки Едион за създаването на фалшив кралски род. Като жребец за разплод.

Лизандра пак кимна с благодарност и Рен се изчерви още повече. Сякаш не бяха клали Валги в снега цял ден. Сякаш не смърдяха още на валгска кръв.

Еванджелин подуши пелерината, с която се беше загърнала Лизандра, и направи физиономия.

— Миришеш ужасно. Всичките миришете ужасно.

— Колко некултурно — смъмри я хамелеонката, но се засмя. Еванджелин постави ръце на хълбоците си в жест, който бе виждал Елин да прави толкова пъти, че сърцето му се сви.

— Ти си ме учила да ти казвам, ако някога миришеш лошо. Особено дъхът ти.

Лизандра се усмихна, а Едион с мъка сдържа собствената си усмивка.

— Така е.

Еванджелин я хвана за ръката и я задърпа към коридора.

— Ще те приютя в моята стая. Имам си баня.

Лизандра стори крачка напред.

— Хубава стая за гост — подхвърли Едион на Рен и вирна вежди.

Сигурно една от най-хубавите, щом си имаше собствена баня.

Рен сведе глава.

— Беше на Роуз.

Най-голямата му сестра. Убита заедно с Рален — средната сестра от потомците на Алсбрук — в магическата академия, където учеха. Разположена прекалено близо до границата с Адарлан, академията се бе озовала точно на пътя на вражеската армия.

Дори преди магията да изчезне, нямаше как да се отбраняват срещу десетохилядна войска. Едион рядко си позволяваше да мисли за клането в Девелин, легендарното училище. Колко деца бе имало в него. И нито едно не беше оцеляло.

Рен беше близък и с двете си големи сестри, но най-вече с жизнерадостната Роуз.

— Тя би я харесала — добави Рен, посочвайки с брадичка към Еванджелин.

И малката беше белязана като Рен, осъзна Едион. Получил бе дългия белег през лицето си, докато бягал от секирата на екзекутора. Родителите му платили с живота си, за да могат да се измъкнат те двамата с Муртауг. Еванджелин се бе сдобила със своите белези от друг вид бягство, измъквайки се на косъм от живот, какъвто бе търпяла настойницата й.

Едион рядко се замисляше и по този въпрос.

Еванджелин продължаваше да тегли Лизандра към коридора, без да се вслушва в разговора им.

— Защо не ме събуди, като пристигна?

Едион не чу отговора на Лизандра, която най-сетне позволи да я отведат. Но не и преди очите й да срещнат неговите.

Опитала бе да говори с него през изминалите два месеца.

Много пъти. Десетки. Той я игнорираше. И накрая, когато стигнаха до бреговете на Терасен, тя се отказа.

Беше го излъгала. Мамила го беше толкова време, че Едион вече не знаеше кой момент между тях, кой разговор беше истински и кой — лъжа. Не искаше да знае. Не искаше да знае дали бе говорила от сърце, след като той така наивно й изля душата си.

Тогава още вярваше, че това ще е последният му лов; че ще има време с нея, време да й покаже всичко, което Терасен можеше да й предложи. Което той можеше да й предложи.

Лъжлива кучка беше_ я_ нарекъл. Изкрещял й го беше.

Вече разсъждаваше достатъчно ясно, за да се засрами от думите си. Ала гневът оставаше.

Предпазливият поглед на Лизандра сякаш го питаше: „Не можем ли поне в този рядък момент на щастие да говорим като приятели?“.

Едион просто се върна при камината, обръщайки гръб на смарагдовите й очи, на изящното й лице.

Отстъпваше я на Рен. Макар че само при мисълта му идеше да счупи нещо.

Лизандра и Еванджелин напуснаха залата и бодрият глас на момиченцето продължи да отеква по коридора.

Тежестта от разочарованието на хамелеонката остана след нея като призрачен допир.

Рен се покашля.

— Ще ми кажеш ли какво се случва между вас двамата?

Едион му стрелна безизразен поглед, от който всеки по-малодушен мъж би избягал.

— Вземи карти. Искам отново да проучим проходите.

Рен прояви благоразумието да му се подчини.

Едион забоде очи в огъня, толкова вял без искрящата магия на кралицата му.

Още колко ли време имаха, преди воят на вятъра пред замъка да бъде заглушен от рева на зверовете на Ераван?

* * *

Едион получи отговор още призори на следващия ден.

Седнал в единия край на дългата маса в тържествената зала, докато Лизандра и Еванджелин закусваха тихо в другия, той овладя разтрепераните си пръсти, за да отвори писмото, донесено преди броени секунди от вестоносеца. Рен и Муртауг, настанени от двете му страни, не посмяха да го разпитват, докато го четеше. Веднъж. Втори път.

Накрая Едион остави писмото. Вдиша дълбоко и отправи свъсен поглед към воднистата сивкава светлина, процеждаща се през прозорците високо на стената.

Погледът на Лизандра го притискаше от другия край на масата. Ала тя остана на мястото си.

— От Килиан е — обяви дрезгаво Едион. — Войските на Морат са акостирали при Елдрис.

Рен изруга. Муртауг запази мълчание. Едион остана седнал, тъй като не знаеше дали коленете ще го удържат.

— Унищожил е града. Превърнал го е в купища руини, без да пусне нито един войник.

Едион не можеше да си обясни защо Мрачният крал бе чакал толкова време.

— С кулите на вещиците? — попита Рен.

Едион му беше предал всичко, което Манон Черноклюна му разказа по време на прехода им през Каменните блата.

— Не пише. — Съмняваше се Ераван да е използвал кулите, защото огромните им размери налагаха превозване по суша, а разузнавачите на Едион щяха да забележат, ако някой пробваше да прекара трийсетметровите съоръжения през територията им. — Но взривовете са изравнили града със земята.

— Елин? — почти прошепна Муртауг.

— Добре е — излъга Едион. — Заминала е обратно за лагера в Оринт ден преди нападението.

Естествено, в писмото от Килиан не се споменаваше нищо за местонахождението й, но главният му командир предполагаше, че тъй като не бяха открили тялото й, нито пък враговете празнуваха победата си над нея, кралицата им бе смогнала да се измъкне.

Муртауг видимо се поотпусна в стола си, а Лапичка сложи златистата си глава върху бедрото му.

— Слава на Мала за огромната й милост!

— Не бързай да я прославяш. — Едион пъхна писмото в джоба на дебелата пелерина, която носеше заради хладното течение в залата. Изобщо не я прославяй, едва не добави. — На път към Елдрис войските на Морат са унищожили десет от бойните кораби на Вендлин край бреговете на Илиум, а останалите са отстъпили нагоре по Флорин заедно с нашите.

Муртауг потри челюст.

— Защо не са ги подгонили нагоре по реката?

— Кой знае? — По-късно щеше да мисли за това. — Ераван си е набелязал Елдрис и ето че го превзе. Явно възнамерява да изпраща войските си оттам. Ако никой не ги спре, ще достигнат Оринт за седмица.

— Трябва да се върнем в лагера — каза Рен с помръкнало лице. — Да изпратим флотата надолу по Флорин, за да атакува с Ролф по море. Ние ще ги нападнем по суша.

На Едион не му се искаше да им напомня, че не бяха чували нито дума от Ролф, освен смътните му доклади за издирването на разпилените мисенианци и легендарната им флота. Шансът Господаря на пиратите да им се притече на помощ бе толкова нищожен, колкото прословутото Вълчо племе в далечния край на Анаскаулската планина да се спусне към бойното поле. Или елфите, избягали от Терасен преди цяло десетилетие, да се завърнат от новия си дом и да се присъединят към силите на Едион.

Пресметливото спокойствие, ръководило Едион в множество битки и кланета, обгърна съзнанието му плътно като дебелата пелерина на раменете му. Сега бързината щеше да е най-важният им съюзник. Бързината и трезвата мисъл.

Трябва да удържите фронта — нареди му Роуан, преди да се разделят. — Спечели ни колкото можеш повече време.

Щеше да спази обещанието си.

Той плъзна поглед към хамелеонката и Еванджелин замлъкна. — Колко души можеш да пренесеш в облика си на уивърн?