Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (63)

60

Роуан знаеше, че магията му само ще забави неизбежното. Беше му хрумнало да отлети до бента, да опита да го задържи поне известно време, ако не можеше да възпре цялата река, но силата на водата от другата му страна… тя беше неусмирима.

Войници и лечителки препускаха към крепостта, а руките се стрелкаха над полето, пренасяйки към парапетите първите по пътя на водната стихия. Ала не се справяха задоволително бързо. Въпреки че не знаеха кога точно ще се пръсне язовирната стена, евакуирането на равнината нямаше да е достатъчно бързо.

Дали Лоркан бе сред бягащите, или беше съумял да се качи на някой рук?

— Магията — зашепна му Фенрис, вкопчен в окъпаната в кръв стена — беше единственото нещо, което споделяхме с Конал.

— Знам — увери го Роуан. Не биваше да го притиска. — Съжалявам.

Фенрис кимна.

— Оттогава не намирам упование да я използвам. Дори… дори не знам дали мога да я използвам отново — отбеляза той и на свой ред каза: — Съжалявам.

Роуан го перна по рамото. Поредното нещо, за което щеше да накара Майев да си плати.

— И бездруго можеше изобщо да не го откриеш.

Фенрис сключи челюсти.

— Кой знае къде е.

— Нищо чудно да е мъртъв — подхвърли принцеса Хасар.

— Или ранен — намеси се Каол, придвижвайки се с количката до ръба на стената, за да погледне бойното поле отдолу и далечния бент.

Елин, изправена на няколко крачки от него, също гледаше натам, докато суровият вятър изтръгваше окървавени кичури коса от плитката й. Развяваше ги към планината, към източника на предстоящото опустошение.

Не изричаше нито дума. Не правеше нищо, откакто Несрин и Сартак бяха донесли лошата новина. Изживяваше най-големия си кошмар, осъзна Роуан — да е неспособна да помогне, да е принудена да наблюдава как други хора страдат. С нищо не можеше да я утеши, да предотврати този ад. Да го спре.

— Мога да опитам да го проследя — предложи Гавриел.

Роуан се отърси от пропилия се в кожата му ужас.

— Аз ще покръжа над полето и ако го забележа, ще ви дам сигнал…

— Не си прави труда — обади се принцеса Хасар и Роуан тъкмо се канеше да й се озъби, когато тя посочи към бойното поле. — Тя те е изпреварила.

Роуан се завъртя и другите последваха погледа му.

— Не — пророни Фенрис.

Елида препускаше през равнината с познат черен кон.

— Фараша — прошепна Каол.

— Ще я убият — каза Гавриел, обтегнал мускули, сякаш възнамеряваше да скочи от парапета и да хукне след нея. — Ще я…

Фараша прескачаше труповете, заобикаляше ранените и мъртвите, а Елида се въртеше във всички посоки върху седлото. Дори от подобно разстояние Роуан разчете едничката дума на устата й. Повтаряше едно име наново и наново. Лоркан.

— Ако някой от вас слезе там — предупреди ги Хасар, — и той ще умре.

Думите й се противопоставяха на всеки негов инстинкт, на вековете, прекарани в обучение, на битките, водени рамо до рамо с Лоркан, само че принцесата беше права. Загубата на един живот бе по-поносима от тази на още няколко. Особено като се имаше предвид, че кадърът щеше да му е толкова потребен до края на войната.

Лоркан би се съгласил — той самият бе учил Роуан да взима такива трудни решения.

Елин продължаваше да мълчи, като че съзерцаваше бойното поле от някаква точка дълбоко в себе си.

Бойното поле, през което препускаше дребничка фигура, яхнала величествен кон.

* * *

Фараша бе същинска стихия под нея, но не защото се стремеше да изхвърли Елида от седлото, докато се носеха през осеяната с трупове равнина.

— Лоркан!

Виковете й мигновено се губеха сред воя на вятъра, паническото бягство на хората и крясъците на руките над тях.

— Лоркан!

Вглеждаше се във всеки труп по пътя им за лъскавата черна коса, суровото лице… А бяха толкова много. Полето от мъртъвци, проснати един върху друг, се простираше до безкрая.

Фараша ги прескачаше, заобикаляше ги с остри завои, докато Елида се въртеше върху седлото и гледаше, гледаше, гледаше.

Разминаваха се с множество даргански конници. Някои препускаха към крепостта, други — към далечната гора на хоризонта. Фараша хвърчеше между тях и хапеше онези, изпречили се на пътя й.

— Лоркан!

Колко тъничък беше гласът й, крехък.

Но бентът още се държеше.

Винаги ще те намирам.

А думите й, глупавите й, омразни думи към него… Заради тях ли бе постъпил така безразсъдно? Тя ли му беше навлякла такава участ? Дали не бе помолила някой бог да му я донесе?

Ненавистните й думи се размиха в секундата, в която осъзна, че Лоркан го няма на парапета. Заедно със спомените й от последните няколко месеца.

— Лоркан!

Фараша препускаше стремително напред и вятърът брулеше черната й грива.

Бентът трябваше да удържи. Щеше да удържи. Поне докато върнеше Лоркан в крепостта.

Ето защо Елида не спираше, не поглеждаше към надвисналата гибел, готова да се отприщи насреща й.

Само яздеше, яздеше, яздеше.

* * *

Каол не знаеше какво да гледа от парапета: бента, хората, бягащи от унищожителната сила, която всеки момент щеше да се освободи, или младата господарка на Перант, препускаща през бойното поле на гърба на неговата кобила.

Топла ръка кацна на рамото му и той позна, че е на Ирен, без дори да се обръща.

— Току-що научих за бента. Изпратих Елида да провери дали си…

Думите на съпругата му секнаха, когато съзря самотния ездач, устремил се в обратната посока на масовото бягство към крепостта.

— Силба да я опази! — промълви Ирен.

— Лоркан е някъде долу — вметна Каол.

Елфите наблюдаваха с обтегнати като тетиви нерви как момичето прекосява бойното поле. Шансът да открие Лоркан, и то преди язовирната стена да се пръсне…

Елида обаче не се отказваше. Летеше с всички сили към смъртта.

Принцеса Хасар процеди:

— Това момиче е кръгла глупачка. Най-смелата, която някога съм срещала, но все пак глупачка.

Елин не продумваше, отправила унесен поглед към равнината. Сякаш се бе гмурнала надълбоко в себе си с прозрението, че и това късче надежда ще бъде пометено от лицето на земята. Заедно с приятелите й.

— Хелас брани Лоркан — пророни Фенрис. — А Анийт, съпругата му, закриля Елида. Може би ще се намерят.

— Конят на Хелас — обади се Каол.

Всички се обърнаха към него, откъсвайки очи от бойното поле.

Каол поклати глава и посочи към черната кобила и ездачката й.

— Наричам Фараша коня на Хелас. Още от първата ни среща.

Като че неслучайно се бе натъкнал на буйната кобила, неслучайно я бе довел тук — именно заради тази отчаяна надпревара с времето през необятното бойно поле.

Ирен го стисна за ръката, навярно прочела мислите му.

Сред приятелите им се спусна мълчание. Нямаше какво друго да си кажат.

* * *

— Лоркан!

Гласът й пресекваше. Вече не знаеше колко пъти е извикала името му.

А от него нямаше и следа.

Отправи се към езерото. Към бента. Той би заел позиция до езерото заради отбранителните преимущества, който предлагаше.

Труповете под тях, около тях вече се размиваха пред очите й. Толкова много Валги осейваха полето. Някои протягаха немощни ръце към Фараша. Сякаш искаха да я сграбчат, да я разкъсат, да й се примолят за помощ.

Кобилата ги тъпчеше в калта, трошеше с копита кости и черепи.

Лоркан трябваше да е тук някъде. Трябваше. Жив — ранен, но жив.

Сигурна беше.

Сивото езеро се простираше от лявата й страна като притихнала насмешка за унищожението, което щеше да ги връхлети всеки миг.

— Лоркан!

Достигнаха сърцето на бойното поле и Елида накара Фараша да забави темпо, колкото да се изправи на стремената, потискайки агонията в глезена си. За пръв път се чувстваше толкова малка, незначителна. Едно нищожество сред море от обреченост.

Настани се отново в седлото, притисна Фараша с пети и я насочи с юздите към блещукащата сребриста шир. Трябваше да е край езерото.

Кобилата пак препусна и гърдите й се заиздуваха като огромна гайда.

Продължиха през черни и златни брони, през кръв, сняг и кал. А стената още удържаше напора на водната стихия.

Но край брега на езерото…

Елида дръпна юздите, усмирявайки галопиращия кон.

Край брега на езерото лежаха група изклани моратски войници. Цяло петно. И сред тях не се мяркаше нито една златна броня. Дори могъщата хаганска армия бе изгубила много от войниците си. Числеността им по бойното поле далеч не достигаше тази на Валгите, но сред множеството черни брони тук-там проблясваха и златни.

На онова място обаче нямаше нито една. Нямаше дори стрели и копия, обясняващи смъртта на толкова врагове.

Валгските трупове образуваха същински път.

Елида тръгна по него, оглеждайки с пресъхнала уста всеки труп, всяко скрито под шлем лице. Дирята на изтреблението се проточваше напред, и още по-напред.

Толкова много. Избил бе толкова много.

Щом достигнаха края на следата от смърт, дъхът вече дращеше гърлото й. Тук наново започваха да се появяват златни брони.

Ала не виждаше нищо друго. Елида спря Фараша. Гавриел бе казал, че на това място го е забелязал за последно. Дали не се беше гмурнал в съюзническата им войска, излизайки от единия й край?

Можеше дори да е напуснал равнината. Можеше вече да се е върнал в крепостта или да се е укрил в Оуквалд, а тя напразно да е яздила дотук…

— Лоркан! — изкрещя толкова силно, че очакваше гърлото й да прокърви. — Лоркан!

Бентът още беше цял. Но коя ли глътка въздух щеше да й е последна?

— ЛОРКАН!

Измъчен стон й отвърна някъде зад гърба й.

Елида се завъртя в седлото и плъзна очи по пътеката от валгски трупове.

Изпод една купчина от тях изникна широка бронзова ръка и опита да се хване за нагръдника на някакъв войник. Беше на едва пет метра от нея.

В гърдите й се надигна вопъл и тя насочи Фараша в лек галоп към протегнатата окървавена ръка. Като я стигна, конят заби копита в кървавата кал. Елида скочи от седлото и се втурна към него.

Прескачаше запъхтяно демонски трупове, брони и остриета се забиваха в нея, мъртва плът се притискаше към кожата й. Лоркан се отблъскваше от телата, струпани около него, докато ръката му не се показа до лакътя, а след нея — и другата.

Елида го достигна тъкмо когато успя да отмести войника, проснат отгоре му.

А като зърна раната в корема му, с мъка се възпря да не падне на колене.

Кървеше обилно, защото плътта не се беше затворила — не я бе излекувал с елфическата си дарба. Раната явно беше страшно дълбока, щом с цялата си сила бе съумял да я затвори едва толкова.

Елида обаче не му го каза. Единствените й думи бяха:

— Бентът ще се пръсне всеки момент.

Черна кръв обливаше посивялото лице на Лоркан, а тъмните му очи изглеждаха замъглени от агония. Елида стъпи здраво на земята, преглътна писъка си на болка и го хвана под раменете.

— Трябва да те измъкнем оттук.

Докато се суетеше да го вдигне, дъхът му излизаше на влажни хрипове. Тежеше като гигантска скала, неподвижен като самата крепост.

— Лоркан — примоли му се с крехък глас. — Трябва да те измъкнем оттук.

Краката му се размърдаха, предизвиквайки измъчения му стон. Досега не го бе чувала дори да изпъшка. Не го бе виждала неспособен да се изправи.

— Ставай! — нареди му. — Ставай!

Лоркан я прихвана през кръста и Елида не смогна да удържи болезнения си вик, когато тежестта му притисна едни към други костите на стъпалото и глезена й. Не успявайки дори да се надигне на колене, Лоркан спря.

— Хайде! — подкани го тя. — Ставай!

Но тъмните му очи се отместиха към коня.

Фараша вървеше към тях, стъпвайки нестабилно през труповете. Дори не трепна, когато Лоркан се хвана с една ръка за долните каиши на седлото, а с другата за рамото на Елида и отново размести краката си.

Дишаше насечено. От корема му шурна прясна кръв и се стече по засъхналата върху жакета и панталона му.

Като се понадигна, Елида видя раната от лявата страна на гръбнака му.

Плътта се бе отворила толкова, че се показваха кости.

О, богове! О, богове!

Тя се наведе повече, за да му позволи да преметне ръка през раменете й. И започна да се надига въпреки паренето, което долавяше в бедрата си, и болката, разрязваща глезена й.

Лоркан напрегна сили, използвайки здравата опора на Фараша. Простена отново, тялото му залитна…

— Не спирай! — изсъска му Елида. — Да не си посмял да спреш!

Макар и останал без въздух, Лоркан успя да се изправи на нозе сантиметър по сантиметър. Изхлузи ръка от раменете на Елида и се вкопчи в седлото.

Толкова се задъхваше, че от раната на гърба му също потече прясна кръв.

Ездата до крепостта щеше да е изтезание. Ала нямаха избор.

— Давай! — Тя понечи да прикрие ужаса и отчаянието си. — Качвай се на седлото.

Той облегна чело в тъмното тяло на Фараша. Залюля се и Елида внимателно преметна ръка през кръста му.

— Не можаха да те убият, дявол да го вземе! — процеди през зъби. — И още не си мъртъв. Нито ти, нито аз. Така че се качвай на седлото!

Вместо да й се подчини, Лоркан само продължи да диша тежко.

— Зарекох се винаги да те намирам — каза Елида. — Обещах ти, и ти ми обеща същото. Затова идвам; затова съм тук. Тук съм заради теб, разбираш ли? И ако не се качим на коня веднага, нямаме шанс срещу бента. Ще загинем.

Лоркан си пое поредна глътка въздух. И още една. Сетне стисна зъби, кокалчетата на ръцете му побеляха върху седлото и той вдигна крак до стремето.

Предстоеше му най-голямото изпитание: големият напън да се набере нагоре и да преметне крак през тялото на Фараша от другата страна на седлото.

Елида застана зад гърба му, стараейки се да не докосва кошмарната рана. Краката й затънаха до глезените в ледена кал. Не смееше дори да надникне към бента. Още не.

— Качвай се! — Заповедта й проехтя над паническите викове на бягащите войници. — Качвай се на седлото веднага!

Лоркан не помръдна. Цялото му тялото трепереше.

Елида изкрещя:

— Качвай се веднага!

И го забута нагоре.

Ревът на Лоркан проглуши ушите й. Седлото изскърца от тежестта му, а от раните му рукна нова кръв, но поне вече се надигаше към гърба на кобилата.

Елида свика всички сили и нещо изпука в глезена й. Болката бе толкова жестока, че й причерня и се задъха. Залитна и изпусна тялото на Лоркан. Но той вече беше на седлото, преметнал крак от другата страна на коня. Преви се напред, притиснал корема си, и тъмната му коса провисна чак до гърба на Фараша.

Елида стисна зъби срещу болката в глезена си, поизправи се и впери поглед в далечината.

Дълга, окървавена ръка се спусна пред очите й. Покана да се качи на коня.

Тя не я прие. Беше го качила на седлото. Не искаше да рискува да го бутне оттам.

Затова отстъпи, куцукайки назад.

Потисна някак болката, пробяга няколкото стъпки до Фараша и скочи.

Блъсна корема си толкова мощно в твърдия ръб на седлото, че си изкара дъха, но Лоркан я сграбчи за гърба на жакета и тя смогна да се хване.

Учудващо силната му ръка я издърпа почти в скута му. Той изпъшка, докато Елида се наместваше в седлото.

Накрая успя. Преметна крак през гърба на Фараша и улови поводите й. Лоркан я стисна през кръста, опрял едрото си, посечено тяло в нейното.

Чак сега Елида се престраши да надникне към бента. Един рук отлиташе трескаво от него, стиснал златен флаг в ноктите си.

Скоро. Щеше да поддаде съвсем скоро.

— Към крепостта, приятелко — каза Елида и заби пети в ребрата на Фараша. — По-бързо от вятъра.

Кобилата се подчини. Когато препусна в галоп, Елида се люшна назад към Лоркан и той пак простена. Но се задържа върху седлото, въпреки че грохотният бяг на коня го караше да се задъхва от болка.

— По-бързо, Фараша! — извика й Елида, насочвайки я към крепостта, към планината, в която бе вградена.

Нищо никога не й се бе струвало толкова далечно.

Дори не виждаше дали долната порта на крепостта е още отворена. Дали някой ги чака.

Дръжте портата.

Дръжте портата.

Тътнещият тропот на копита по осеяната с трупове земя отекваше в ритъм с безмълвните молитви на Елида, докато препускаха през необятната равнина.

Дръжте портата.