Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (8)

5

Командирът от уличката твърдеше, че последната му заповед била спусната от Доранел.

Никой от тях не знаеше дали да му се довери.

Седнал пред малък огън насред прашно поле до един запуснат град и с вече измити от кръвта ръце, Лоркан Салватер наново премисляше същия въпрос.

Дали не бяха пропуснали най-простия вариант? През цялото това време Майев да е била в Доранел, скрита от поданиците си?

Само че онзи командир беше лъжлив проклетник. Изплю се в лицето на Лоркан, преди той да го довърши.

Другият командир, когото бяха намерили днес след седмица издирване край близкото пристанище, каза, че получавал заповеди от далечно кралство, което бяха претърсили преди три седмици. В обратната посока на Доранел.

Лоркан побутна пръстта с крак.

Откакто този следобед командирът ги прати в противоположна посока, на никого не му се говореше по въпроса.

— Доранел е крепостта на Майев — каза накрая Елида и увереният й глас изпълни тягостното мълчание помежду им. — Колкото и просто да звучи, най-логично е да заведе Елин там.

Белия трън продължи да се взира в огъня. Даже не беше измил кръвта от тъмносивия си жакет.

— Дори за Майев е невъзможно да я укрие за дълго в Доранел — обади се Лоркан. — Вече щяхме да сме чули нещо.

Не помнеше кога за последно бе говорил с жената.

Но Елида не избяга, докато изтезаваха командирите на Майев. Да, стряскаше се в най-неприятните моменти, но изслуша всяка дума, която двамата с Роуан изтръгнаха от тях. Сигурно беше виждала по-страшни неща в Морат — и това го вбесяваше. Вбесяваше го, че садистичният й чичо още беше сред живите.

Тази мисия обаче трябваше да почака. Докато намереха Елин. Или онова, което бе останало от нея.

Очите на Елида се вледениха, когато каза:

— Майев успя да скрие Гавриел и Фенрис от Роуан в Залива на Черепа. И някак измъкна незабелязано цялата си флота.

Лоркан не отвърна. Елида продължи с непоколебим поглед:

— Майев знае, че Доранел е най-логичният вариант, онзи, който вероятно бихме отхвърлили, защото е прекалено очевиден. Очаквала е да решим, че ще отведе Елин в най-далечния край на Ерилея, а не обратно у дома.

— Майев лесно би призовала цяла армия — добави Гавриел и татуираното му гърло подскочи. — Което би затруднило спасителната ни операция.

Лоркан се въздържа да му каже да си затваря устата. Забелязал беше колко често Гавриел се стреми да помогне на Елида, да говори с нея. Да, донякъде му беше благодарен за това, защото момичето не приемаше помощ от него.

Хелас да го прокълне, дори не посмя сам да й даде нарязаната си риза, когато й дойде цикълът, а я прати по Белия трън и Гавриел. Заплаши да ги одере живи, ако й кажат, че е негова, а Елида не надуши мириса му по плата с човешкото си обоняние.

Лоркан не знаеше защо си прави труда. Още помнеше какво му заяви онзи ден на плажа.

Дано прекараш остатъка от жалкия си, безсмъртен живот в страдание. И сам. Дано живееш с разкаяние и вина в сърцето и никога да не намериш покой.

Клетвата й действително го застигна. До последната думичка.

Прекършил беше нещо. Нещо безценно. За пръв път съжаляваше за своя постъпка.

Дори прекъснатата кръвна клетва, отворила огромна дупка в душата му, не можеше да се мери с онази, която чувстваше в гърдите си, когато погледнеше Елида.

Беше му предложила дом в Перант, съзнавайки, че ще живее в позор сред собствения си народ. Дом с нея.

Но не прекъснатата кръвна клетва я бе накара да отмени предложението си, а едно предателство, толкова голямо, че не знаеше как да изкупи вината си за него.

Къде е Елин? Къде е съпругата ми?

Съпругата на Белия трън — и негова вречена. Само общата им мисия, безкрайното й издирване пречеше на Лоркан да се хвърли в черната яма, от която знаеше, че няма да излезе.

Може би, ако я намереха, ако имаше какво да се спаси от нея след издевателствата на Каирн, щеше да се помири някак със себе си. Да се научи да живее със… съществото, в което се беше превърнал. Дори да му отнемеше още петстотин години.

Не си позволяваше да се замисля, че Елида ще е просто пепел дотогава. Подобна идея караше оскъдната вечеря от стар хляб и твърдо сирене да се преобръща в стомаха му.

Глупак — беше безсмъртен наивен глупак, задето тръгна по този път с нея, задето забравяше, че дори Елида да му простеше, я чакаше краткият живот на простосмъртна.

Накрая Лоркан каза:

— Възможно е и Майев да е отишла при акадианците, както заяви последният командир. Тя отдавна поддържа връзки с кралството им. — Тримата с Белия трън и Гавриел бяха воювали по онези пясъчни земи. Повече никога не желаеше да стъпва там. — Армиите им ще я бранят.

Защото единствено армии можеха да попречат на Белия трън да стигне до вречената си.

Той надзърна към принца, който изглеждаше така, сякаш изобщо не слуша разговора им. На Лоркан не му се щеше да си представя, че скоро на Белия трън можеше да му се наложи да добави татуировка и от другата страна на лицето си.

— Командирът от днес беше много по-услужлив — каза Лоркан на принца, до когото се сражаваше от векове, който до тази пролет беше също толкова коравосърдечно копеле, колкото него самия. — Само го заплаши и той пропя. Онзи, който каза, че Майев била в Доранел, ни зяпаше с насмешка докрай.

— Аз мисля, че е в Доранел — намеси се Елида. — Онзи ден Анийт ми прошепна да слушам. Другите два пъти си мълчеше.

— Да, може да се вземе под внимание — подхвърли Лоркан и очите на Елида просветнаха от раздразнение. — Но боговете никога не дават толкова ясни напътствия.

— И това от елфа, изпълняващ повелите на бог, който му казва дали да бяга, или да се бие — озъби му се тя.

Лоркан не я удостои с поглед, игнорирайки истината в думите й. Не беше чувал гласа на Хелас още от Каменните блата. Сякаш дори богът на смъртта се отвращаваше от него.

— Границата с Акадия е на три дни езда оттук. До столицата й ще трябва да яздим още толкова. Доранел е на две седмици път, и то ако не почиваме.

А времето не беше на тяхна страна. Ключовете на Уирда, Ераван, войната, която несъмнено избухваше на континента на Елида — всяко забавяне струваше скъпо. А и какво ли преживяваше кралицата на Терасен всеки един ден?

Елида отвори уста, но Лоркан й отне думата.

— Пък и като пристигнем в крепостта на Майев изтощени и гладни… Няма да имаме шанс срещу нея. Освен това може да скрие Елин с магията си, да направи така, че да не я видим дори да стоим до нея.

Ноздрите на Елида се разшириха от гняв, но той пак обърна очи към Роуан.

— Ти решаваш, принце.

Вече не беше само принц, но и консорт на терасенската кралица.

Белия трън най-сетне вдигна глава. И когато зелените му очи го намериха, Лоркан устоя на натиска им, на вроденото могъщество в тях. От дълго време чакаше Роуан да изпълни отмъщението, което му се полагаше, да нанесе смъртоносния удар. Надяваше се. Ала ударът не идваше.

— Стигнахме толкова на юг — поде с дълбок глас Роуан. — По-добре да отидем до Акадия, отколкото да рискуваме да бием целия път до Доранел и да се окаже, че сме грешили.

И разговорът приключи.

Елида само стрелна кръвнишки Лоркан и стана, обяснявайки с половин уста, че ще иде да се облекчи, преди да си легне. Крачеше стабилно през сухата трева — благодарение на шината, която Гавриел държеше около глезена й.

Вероятно неговата магия й помагаше. Докосваше кожата й.

Стъпките й заглъхнаха и почти се изгубиха. Обикновено отиваше по-далеч от необходимото, за да не я чуват. Лоркан й даде няколко минути и се устреми в тъмното след нея.

Срещна я, когато вече се връщаше, и тя спря на върха на едно малко хълмче, просто издатина от пръст сред полето.

— Какво искаш?

Лоркан стигна до основата на хълмчето и чак тогава спря.

— Акадия е по-разумният избор.

— И Роуан така реши. Сигурно си много доволен.

Тя понечи да мине покрай него, но той препречи пътя й. Елида наклони врат назад, за да го погледне в лицето, но Лоркан никога не се бе чувствал толкова дребен. И нисък.

— Не настоях да тръгнем към Акадия, за да те ядосам — подхвана накрая.

— Не ме интересува.

Тя пак опита да го заобиколи, но той ловко й попречи.

— Не исках… — Думите го задушаваха. — Не исках да стане така.

Елида се засмя тихичко, злобно.

— Разбира се. Защо би желал великолепната ти кралица да прекъсне кръвната клетва?

— Не ме е грижа за това. — Казваше истината. Никога не бе говорил по-откровено. — Вълнува ме единствено да оправя нещата.

Тя сбърчи устна.

— Може би щях да ти повярвам, ако не те бях видяла да пълзиш по корем след Майев.

Лоркан примигна, толкова смаян от омразата в думите й, че в този момент я пусна да мине покрай него. Елида дори не погледна назад.

Не и докато той не каза:

— Не пълзях след Майев.

Тя спря рязко и косата й се люшна напред. После надникна бавно през рамо. Недосегаема и студена като звездите над тях.

— Пълзях… — Той преглътна. — Пълзях след Елин.

Лоркан пропъди от съзнанието си спомена за кървавия пясък, за писъците на кралицата, за сетните й умолителни думи към Елида. Прогони ги и каза:

— Когато Майев развали клетвата, не можех да помръдна, едва дишах.

Изпитал бе такава агония, че не можеше да си представи какво би било сам да развали клетвата, без да са му заповядали. Болка като тази не те пускаше лесно.

Клетвата можеше да се разтяга почти до скъсване. Вон, последният воин от кадъра им, несъмнено още скиташе из пустошта на Севера в търсене на Лоркан — достатъчно доказателство, че ограниченията на кръвната клетва можеха да се заобикалят. Но да я разруши по своя воля, да намери начин да скъса нишката, беше като да се хвърли в прегръдката на смъртта.

През изминалите месеци се чудеше дали да не стори точно така.

Той пак преглътна.

— Помъчих се да стигна до нея. До Елин. До желязната кутия. — После добави толкова приглушено, че само Елида можеше да го чуе: — Заклевам се.

Думата му беше единствената разменна монета, с която бе готов да търгува. Беше й го казал веднъж през онези седмици по време на дългия им път. Само че в очите й не просветна никаква искра, подсказваща, че си е спомнила.

Елида просто се обърна и закрачи към лагера. Лоркан остана на мястото си.

Той беше виновен. Той им беше навлякъл всичко това.

Чак когато Елида стигна до лагерния им огън, Лоркан пое след нея, наближавайки осветения кръг тъкмо навреме, за да я види как сяда гневно до Гавриел, стиснала плътно устни.

Пумата й прошепна:

— Не те лъже.

Лоркан сключи челюсти и дори не опита да прикрие стъпките си. Щом слухът му беше достатъчно остър да улови всяка дума от разговора им, Гавриел определено знаеше, че ги наближава. Но поне проумяваше, че не е добра идея да се бърка в работите им.

Въпреки това Лоркан огледа лицето на Елида, очаквайки отговора й.

Тя обаче игнорира и двама им с Пумата и на Лоркан му се прииска изобщо да не беше продумвал.

* * *

Принц Роуан Белия трън Галантиус, консорт, съпруг и вречен на кралицата на Терасен, знаеше, че сънува.

Знаеше, защото я виждаше.

Наоколо имаше само мрак. И вятър. И огромна, зейнала бездна помежду им.

Пропаст без дъно, пукнатина в света. Но откъм дълбините й се носеше шепот.

Тя стоеше с гръб към него и косата й се развяваше като златиста завеса. Беше по-дълга от последния път, когато я бе зърнал.

Роуан понечи да прелети над бездната. Ала магията му не се подчини. Заключен в елфическото си тяло, неспособно да прескочи толкова широка пропаст, му оставаше единствено да я гледа, да вдишва аромата й — жасмин, върбинка и пукащи живи въглени, — носен от вятъра. Вятър, който не му шепнеше тайни и не му пееше песни.

Вятърът на смъртта, на студа, на нищото.

Елин.

Тук нямаше глас, но някак изрече името й. Запрати го отвъд празнината помежду им.

Тя бавно се обърна към него.

Беше нейното лице — или онова, което то щеше да представлява след няколко години. След Обезсмъртяването й.

Но не по-зрелите й черти го лишиха от дъх.

А как държеше ръка върху облия си корем.

Докато гледаше Роуан с развени коси, зад гърба й изникнаха четири малки фигури.

Роуан падна на колене.

Най-високата беше на момиче със златиста коса и борово-зелени очи, със сериозно, гордо изражение като на майка си. Момчето до нея, почти с нейния ръст, му се усмихна топло; ашриверските му очи сияеха под гъстата му сребриста коса. Другото момче, среброкосо и зеленооко, беше същински близнак на Роуан. А най-малкото момиченце, вкопчило ръце в крака на майка си… Фино, среброкосо детенце със сини очи, наследени от род, който не познаваше.

Деца. Неговите деца. Техните деца.

И още едно на път да се роди след броени седмици.

Семейството му.

Семейството, което можеше да има, бъдещето, което можеше да има. Най-красивото нещо на света.

Елин.

Децата им се притиснаха по-плътно до нея и най-голямото момиче надникна предупредително към Елин.

Тогава и Роуан го усети. Смъртоносен, мощен черен вятър летеше към тях.

Той се помъчи да им изкрещи. Да стане, да намери излаз към семейството си.

Ала черният вятър връхлиташе неумолимо, разрушавайки всичко по пътя си.

Още се взираха в Роуан, когато помете и тях.

И завеща единствено прах и сенки след себе си.

* * *

Роуан се събуди с разтуптяно сърце. Тялото му ревеше да действа, да се бие.

Но тук нямаше с кого, с какво да се бие. Не и тук, насред прашното поле под звездите.

Сън. Пак същият сън.

Той потри лицето си и се надигна върху постелката си. Конете дремеха и нямаше признак за опасност. Гавриел стоеше на пост в облика си на пума отвъд обсега на огъня и очите му просветваха в мрака. Елида и Лоркан спяха дълбоко.

Роуан огледа позициите на звездите. Само няколко часа до съмване.

После отправи взор към Акадия — към онази земя на шубраци и пясък.

Докато Елида и Лоркан обсъждаха накъде да тръгнат, той също претегляше вариантите си. Да отлети сам към Доранел, рискувайки да загуби ценни дни в мисия с неясен резултат.

Ако Вон беше с тях, ако беше свободен, можеше да го изпрати в образа му на орел рибар до Доранел, а те да продължат към Акадия.

Роуан пак се размисли. Ако насилеше магията си, ако впрегнеше ветровете, двете седмици път до Доранел вероятно можеха да се вземат за дни. Но ако случайно намереше Елин… Беше водил достатъчно битки, за да знае, че щеше да му е нужна силата на Лоркан и Гавриел. Както и че можеше да застраши живота на Елин, ако опиташе да я освободи без тяхна помощ. С други думи — налагаше се да долети обратно при тях и после заедно да тръгнат на север с тяхното агонизиращо бавно темпо.

А Акадия бе толкова близо, че най-разумният избор беше да претърсят първо нея. Да проверят твърдението на последния командир. И ако в Акадия научеха, че трябва да се върнат в Доранел, щяха да се върнат в Доранел. Заедно.

Въпреки че този план си противоречеше с всеки негов инстинкт като вречен на Елин. Неин съпруг. Въпреки че всеки ден, всеки час, който тя прекарваше в лапите на Майев, вероятно й носеше повече страдания, отколкото му се искаше да си представи.

Затова потегляха към Акадия. До няколко дни щяха да навлязат в равнините, а после и в далечните сухи хълмове отвъд тях. Почнеха ли зимните дъждове, полетата щяха да се покрият с тучна зеленина — но след жаркото лято земята още беше кафява, с цвят на овес и някак пресъхнала.

Задължително трябваше да се запасят с вода на следващата река. Достатъчно и за конете. Може и да нямаха много храна, но равнините бяха пълни с дивеч. Хилави зайци и други дребни козинести твари, живеещи по дупки в напуканата земя. Точно типът храна, каквато Елин дори не би вкусила.

Забелязал раздвижването в лагера им, Гавриел се насочи към него, стъпвайки на големите си, меки лапи, безшумни дори върху сухата трева. Жълтеникавокафявите му очи примигнаха въпросително.

Роуан поклати глава, проумял недоумението му.

— Поспи. Аз ще стоя на пост.

Гавриел килна глава в жест, който Роуан познаваше. Добре ли си?

Странно — още му беше необичайно да работи с Пумата и Лоркан, и то без клетвата към Майев да ги задължава. Да знае, че са с него по своя воля.

Нямаше никаква представа кое бе онова, което ги подтикваше към нещо такова сега.

Вместо да отговори на безмълвния въпрос на Гавриел, Роуан вторачи поглед в гаснещия огън.

— Почини си, докато все още можеш.

Гавриел се подчини и тръгна към постелката си, разполагайки се върху нея с котешка въздишка.

Роуан потисна чувството си на вина. Натоварваше ги прекалено. И все пак те не се оплакваха, не го караха да забави изтощителното темпо.

Не долавяше обаче нищо по връзката от онзи ден на плажа. Нищо.

Елин не беше мъртва, защото връзката още съществуваше, но… мълчеше.

Опитваше да си го обясни през дългите часове на път, по време на постовете си. Дори когато трябваше да спи.

Не усети болка по връзката онзи ден в Ейлве. А беше усетил, когато Дориан Хавилиард я наръга в стъкления дворец, почувствал бе как връзката — която тогава глупаво помисли за съюза каранам помежду им — се обтяга почти до скъсване, защото Елин беше стигнала опасно близо до смъртта.

Но онзи ден на плажа, когато Майев я нападна, а после накара Каирн да я бичува…

Роуан стисна челюсти толкова здраво, че го заболя, а стомахът му се сви. Надникна към Голдрин, положен на постелката до него.

Предпазливо премести оръжието пред себе си и загледа рубина в центъра на дръжката му. Като че гореше на светлината от огъня.

Елин бе усетила стрелата, която го прониза по време на боя му с Манон при храма на Темис. С достатъчна сила, за да осъзнае веднага, че двамата са вречени.

Ала той не почувства нищо онзи ден на плажа.

Нещо му подсказваше причината. Навярно Майев заглушаваше връзката помежду им. Влязла бе в главата му, заблуждавайки го, че Лирия е негова вречена, подлъгвайки дори инстинктите му на елф. Затова не би я затруднило да потисне силата между двама им с Елин, да му попречи да долови в каква опасност е изпаднала, а сега — и да я открие.

Трябваше да се досети. За Елин. Не биваше да чака уивърните и другите. Трябваше веднага да отлети към плажа, без да губи ценни минути.

Вречената му.

И за това трябваше да се досети. Макар че гневът и скръбта го бяха превърнали в окаяно копеле, трябваше да почувства коя е, каква му е още от мига, когато я ухапа в Мъглив рид, неспособен да устои на копнежа си да я направи своя. Когато кръвта й попадна върху езика му и му запя, а вкусът остана месеци наред, без да му дава мира.

Вместо това двамата постоянно се караха. И той го позволяваше, потънал в ярост и лед. Тя вилнееше не по-малко от него, изстрелваше толкова грозни, невъобразими обиди насреща му, че той се отнасяше с нея като с всички други непокорни елфи под негово командване. Онези ранни дни още го преследваха. Независимо че не се съмняваше, че ако някога споменеше караниците им дори с капка срам, Елин щеше да го нарече глупак.

Не знаеше какво да стори с татуировката, която се спускаше от лицето му, шията му и надолу по ръката му. Нагледно доказателство за лъжливата му загуба и слепотата му.

Обикнал беше Лирия — в това поне нямаше лъжа. И вината го изяждаше жив, но вече разбираше защо Лирия се страхуваше толкова от него през първите месеци, защо му бе толкова трудно да я ухажва въпреки фалшивата връзка. Лирия беше нежна, кротка, мила жена. Различен вид сила, да, но не и такава, която сам би избрал да има до себе си.

Мразеше се, задето разсъждаваше така.

И изгаряше от гняв, като се замислеше какво са му откраднали. И на него, и на Лирия. Елин беше негова, а той неин още от самото начало. Дори преди това. А Майев си бе наумила да ги прекърши, да прекърши нея, за да постигне целта си.

Нямаше да й се размине безнаказано. Нямаше да забрави, че Лирия, нищо че не беше истинската му вречена, носеше детето му, когато Майев изпрати вражеските сили към дома му в планината. Никога нямаше да й го прости.

Ще те убия! беше се заканила Елин, като чу какво му е причинила Майев. Как безмилостно го е манипулирала, как го е съкрушила — как е убила Лирия. Елида му беше предала всяка дума от разговора им. Ще те убия!

Роуан продължи да се взира в горящото сърце на рубина.

Молеше се тази жар, тази свирепост да не е била потъпкана.

Знаеше колко дни са минали, на кого бе поверила изтезанията Майев. Знаеше, че шансът не е на страната на Елин. Той самият бе прекарал две седмици окован на масата на свой враг. Още носеше белега на ръката си от едно от по-изобретателните му устройства за мъчение.

Трябваше да побързат.

Роуан се приведе напред и отпусна чело върху дръжката на Голдрин. Металът излъчваше топлина, сякаш още пазеше пламъка на носителката си.

Не беше стъпвал в Акадия от онази ужасна война. И макар че бе завоювал победа с елфическите си и простосмъртни воини, нямаше никакво желание да се връща.

Но тръгваха към Акадия.

И ако намереше Елин, ако я освободеше… Той възпря тези мисли.

И онези за другата истина, пред която щяха да се изправят, за другото бреме…

Кажи на Роуан, че съжалявам, задето го излъгах. Но времето ни и бездруго е било назаем. Дори преди днешния ден знаех, че е така, но въпреки това ми се искаше да ни бе отредено повече.

Той отказваше да го приеме — че Елин ще е цената за края на всичко, за спасението на света.

Роуан плъзна очи по балдахина от звезди, разстилащ се над него.

Всички други съзвездия се придвижваха по небосклона, но Господаря на Севера си оставаше на едно място. Безсмъртната звезда между роговете му сочеше към дома. Към Терасен.

Кажи му, че трябва да се бори. Трябва да спаси Терасен и да не забравя клетвата си пред мен.

Времето не беше техен съюзник. Не и докато Майев беше жива, не и докато на континента им пак се развихряше война. Ала той нямаше намерение да се връща без Елин… въпреки прощалната й молба, въпреки клетвата, която бе положил на сватбения им ден — да брани и управлява Терасен.

И му кажи, че… че съм му благодарна, задето извървя с мен тъмния път обратно към светлината.

За него беше чест. Още от самото начало беше най-голямата чест в живота му на безсмъртен.

Живот, който тя щеше да сподели с него — по един или друг начин. Той нямаше да позволи друго.

Роуан се закле безмълвно пред звездите.

И Господаря на Севера като че ли проблесна в отговор.