Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (49)

46

Перант изникна на хоризонта — град от тъмен камък, сгушен между кобалтовосиньо езеро и малка планинска верига, носеща името му.

Замъкът беше построен по протежението на гигантска планина, в чието подножие се намираше градът, а тънките му кули се извисяваха толкова, че можеха да си съперничат с тези в Оринт. Масивната стена около града, срутена от армията на Адарлан, си стоеше невъзстановена и сградите до нея вече преливаха към полетата отвъд замръзналата река Ланис, течаща между езерото и далечното море.

Именно тази равнина Едион възнамеряваше да използват за бойно поле.

Ледът издържа, докато прекосяваха реката и подреждаха наново намалелите си редици.

Лордовете от рода на Белия трън и воините им бяха изцедили магията си почти докрай. Но бяха съумели да отблъснат Морат на ден път зад тях с помощта на щитовете си.

Ден, който армията използва за почивка, за сечене на дървета и цепене на дъски от изоставените обори и чифлици наоколо, за да разгаря огньовете си. Едион изпрати Нокс Оуен в Перант, родния град на крадеца, за да разпита по улиците дали има мъже и жени, готови да попълнят поразредената им войска.

Нямаше много. Нокс се върна с няколкостотин още по-неопитни воини. И нито един с магически способности.

Но поне имаха оръжия, макар че повечето бяха стари и ръждясали. Стрелите им обаче бяха нови. Върнън Локан се беше погрижил народът му да бъде невъоръжен, за да не въстане, научеше ли, че истинската наследница на Перант живееше в плен в най-високата кула на замъка.

Ала явно търпението на хората все пак се бе изчерпало.

И поне разполагаха с предостатъчно одеяла и храна. На всеки час прииждаха фургони с провизии и лечители — без магическа дарба, които да се заемат с ранените. Войниците с твърде тежки контузии, за да останат в боя, се връщаха с фургоните в града, понякога струпани един върху друг.

Топлото одеяло и горещата храна обаче нямаше да увеличат числеността им. Нито да отблъснат Морат.

Ето защо Едион се зае да планира следващия си ход заедно с командирите от Гибелния легион. Трябваше да използват всичките си ресурси. Всеки сантиметър терен, всяко оръжие, всеки войник.

Никъде не виждаше Лизандра. Елин също не се появяваше.

Кралицата ги бе изоставила, шепнеха войниците.

Едион потушаваше подобни слухове. Озъбваше се, че кралицата изпълняваше своя собствена спасителна мисия, а ако искаше Ераван да знае за нея, щеше да им я сподели, щом толкова им се клюкарстваше.

И донякъде смогваше да потисне негодуванието.

Елин не ги защитаваше с огъня си, позволяваше на врага да ги изколва наред.

Една част от него бе съгласна с войниците. Питаше се дали нямаше да е по-разумно да спрат издирването на последния ключ, да използват двата, които притежаваха, за да изтребят вражеските армии с тях, вместо да унищожават най-силното си оръжие, изковавайки Ключалката.

Дявол да го вземе, сигурно щеше да заридае от радост, ако Дориан Хавилиард се появеше с огромната си мощ. Беше го видял да сваля илкени от небето, да прекършва вратовете им, и то без дори да ги докосне. Готов беше да коленичи пред него, ако това щеше да ги спаси.

Армията на Морат ги достигна по пладне, прииждайки на хоризонта. Като буря, пъплеща по полето.

Едион посъветва жителите на Перант да се покрият в Оуквалд. Не беше разумно да се заключват в замъка, тъй като нямаше достатъчно провизии, за да издържат там обсадата. Хрумнало му беше да го използва за битката, но замръзналата река се явяваше най-голямото им преимущество над врага. Позволяха ли да ги притиснат в някой ъгъл, ги чакаше бавна смърт.

Отникъде не можеха да се надяват на помощ. От Ролф липсваше всякаква вест, войската на Галан изнемогваше и корабите му бяха разпръснати по цялото крайбрежие, а от подкреплението на Ансел от Брайърклиф нямаше и следа.

Едион не допусна тази мисъл по лицето си, докато яздеше жребеца си по протежение на предните редици, оглеждайки войниците.

Острият мирис на страха им витаеше мъгляво из мразовития въздух, ужасът им бе бездънна яма, зейнала в очите им, докато го наблюдаваха отчаяно.

Воините от Гибелния легион започнаха да блъскат с мечове по щитовете си в несекващ ритъм, надвиващ този на треперещата под моратската сган земя.

Едион не се и озърташе за хамелеонката из войската си. Ниско над вражеското множество кръжаха илкени. Несъмнено си беше набелязала първо тях.

Той спря коня по средата на фронтовата линия. Заледената река Ланис беше почти затрупана под снощния сняг. Но моратската армия знаеше за нея. Валгските принцове вероятно бяха проучили старателно терена. И него самия, както и методите и способностите му. Едион съзнаваше, че рано или късно ще се изправи лице в лице с някого от тях, ако не и с всичките. И краят нямаше да е благополучен.

Но го интересуваше само да тръгнат през реката. Ендимион и Селен, единствените елфи, в чиито вени бе останала поне мъничко магия, чакаха сигнал зад първата редица на Гибелния легион.

Погледите на войниците му бяха като призрачен допир между плещите му, по тила под шлема му. Не си беше подготвил насърчителна реч.

А и с една реч нямаше да ги опази от смъртта.

Затова просто извади Меча на Оринт, вдигна щита си и се присъедини към ритмичния тропот на Гибелния легион.

Целият му бунт, цялата ярост в сърцето му намери отдушник в сблъсъка между древното острие и очукания заоблен метал.

Щитът на Рое.

Едион никога не го беше казвал на Елин. Искаше чак като се върнат в Оринт да й разкрие, че щитът, който носеше, който толкова години не бе загубил, беше принадлежал на баща й. И на мнозина други воини преди него.

Нямаше име. Дори Рое не знаеше възрастта му. А когато Едион го измъкна от стаята му — единствената вещ, която спаси, след като го достигна вестта, че семейството му е било изклано, — тогава позволи на всички останали да забравят за него.

Дори Дароу не го позна. Износен от войни и простичък на вид, щитът стоеше неизменно до Едион, за да му напомня за всичко изгубено. За всичко, което щеше да брани до сетен дъх.

Войниците от съюзническите им армии също подхванаха бойния ритъм. А моратската достигаше реката. Двамата валгски принцове на коне излаяха някаква заповед и първите пехотинци тръгнаха по леда. Илкените продължаваха да кръжат в центъра на войската. За да атакуват, когато противникът се изтощеше достатъчно.

Рен Алсбрук и оцелелите им стрелци се прикриваха зад редиците и обстрелваха оттам крилатите изчадия.

Едион и армията му не спираха да блъскат мечове в щитовете си.

А моратската паплач плъзваше все по навътре по замръзналата река.

Едион поддържаше ритъма, но враговете не подозираха каква е основната му цел.

Да прикрие пропукването на леда дълбоко под краката им.

Вече почти прекосяваха реката.

Енда и Селен нямаха нужда от заповед. Вятърът им помете леда, после се блъсна мощно в него между пукнатините, които бяха направили до момента. И го разцепи. Пръсна го на парчета.

В първия миг Морат напредваше към тях.

В следващия войниците потънаха сред разплискана вода и панически крясъци. Илкените се спуснаха да вадят тела, теглени надолу от тежките брони.

Но Рен Алсбрук това и чакаше — изрева някаква заповед на стрелците си и те заобсипваха чудовищата със стрели. Онези, които улучваха в крилата, се строполяваха върху леда и потъваха в студените дълбини. Някои дори биваха повличани от давещите се наоколо войници.

И двамата валгски принцове вдигнаха ръка, сякаш споделяха едно съзнание. Армията на брега спря. И загледа оттам как събратята им се давят. Как Ендимион и Селен разцепват леда наново и наново, за да не стегне пак.

Едион се усмихна, наблюдавайки мятащите се в ледената вода врагове.

Двамата валгски принцове отвърнаха на усмивката му от отсрещния бряг на реката. Единият плъзна ръка по черния нашийник около врата си. Обещание и напомняне за онова, което предстоеше да му причинят.

Едион килна глава с подигравателна покана. Можеха да опитат.

Когато силата на елфите се поизчерпа, ледът стегна и похлупи давещите се войници, заклещвайки ги завинаги в тъмната вода.

Вместо заповед валгските принцове отприщиха черен вятър и войниците им поеха по заледената повърхност, като дори не свеждаха очи към юмруците, блъскащи по леда под краката им.

Едион отиде с коня си зад фронтовата линия, където Килиан и Елган чакаха върху собствените си жребци. Около две хиляди вражески войници бяха потънали в реката. И нямаше да излязат оттам.

Нищожна част от прииждащата армия.

Едион не изпитваше необходимост да казва каквото и да било на командирите си, които го познаваха цял живот, и то навярно по-добре от всеки друг. Те също мълчаха.

Когато накрая моратската войска достигна техния бряг с блеснали под сивкавата дневна светлина оръжия, Едион нададе боен рев и се втурна в атака.

* * *

Илкените бяха разбрали, че уивърнът, който ги изтребваше, беше преобразен хамелеон. Лизандра го осъзна, когато изскочи от редиците на армията си, устремявайки се към групичка от три крилати звяра.

Още три я чакаха, укрити сред валгската войска на земята. Засада.

Успя да откъсне главите на два илкена с шипестата си опашка, но отровните им нокти я принудиха да отстъпи. Затова примами чудовищата обратно към собствената си армия — в обсега на стрелците на Рен.

Те ги свалиха, но трудно… Простреляха крилете им, за да може Лизандра да ги обезглави.

След това се насочи обратно към земята, превъплъщавайки се в призрачен леопард още преди да кацне, и връхлетя войниците, които вече напираха срещу скрепените щитове на Терасен.

Вещата сплотеност на Гибелния легион не можеше да се мери с огромната численост на врага, който ги притискаше. Елфическите воини, Тихите асасини, обединени с малцината войници на Ансел и Галан, също не бяха способни да ги възпрат.

Затова Лизандра продължи да ги разкъсва с нокти и зъби, докато гърлото й гореше от черна жлъчка. Снегът вече се превръщаше в кал под лапите й. Мъртъвците се трупаха сред човешки и валгски писъци.

Викът на Едион отекна надолу по редиците:

— Дръжте десния фланг!

Тя рискува да надникне натам. Илкените съсредоточаваха силите си в десния фланг, атакуваха воините във фаланга, изтъкан от смърт и отрова.

Принцът изрева нова заповед:

— Не изпускайте левия фланг!

Разпределил бе Гибелния легион в десния и левия фланг, за да компенсира разклатените им сили в южния край на войската, но не беше достатъчно.

Илкените нападнаха кавалерията и конете зацвилиха, докато отровни нокти изтръгваха вътрешностите им и телата им затрупваха ездачите.

Едион препусна с жребеца си към левия фланг и част от Гибелния легион го последва.

Лизандра разкъсваше войник след войник под дъжд от стрели — и приятелски, и вражески.

А моратската войска продължаваше да приижда. Все по-напред и все по-безмилостно, изтласквайки Гибелния легион назад като клон, паднал на пътя й.

Дъхът прогаряше дробовете на Лизандра, нозете я боляха, ала не спираше да се бие.

Ако битката продължеше в този дух, до залез от армията им нямаше да е останало нищичко.

Явно и войниците го проумяваха. Често надзъртаха отвъд демоните, с които се сражаваха, към онези десетки хиляди, настъпващи в спретнати редици, готови да убиват, и убиват, и убиват…

Някои се обръщаха. И дезертираха.

Някои просто хвърляха щитовете си и побягваха от Морат.

А Морат не пропусна възможността. Налетя върху най-предната им редица като вълна, разбиваща се в скалист бряг. Право в центъра, който досега не бе поддал дори когато двете й страни изнемогваха.

И войниците пробиха редицата.

А сетне се възцари хаос.

Едион изрева отнякъде… от сърцето на ада:

— Затворете редиците!

Заповедта му остана нечута.

Гибелният легион напразно се мъчеше да удържи фронта. Ансел от Брайърклиф изкрещя на дезертиращите си войници да продължат боя. Галан Ашривер повтори командата й към собствените си войници. Рен нареди на стрелците да не мърдат от постовете си, но те също ги зарязваха един по един.

Лизандра раздра с нокти пищялите на някакъв моратски войник и разкъса гръкляна на друг. Нито един от терасенските воини вече не вървеше след нея, за да обезглавява жертвите й.

Нито един.

Край. Всичко приключваше.

Безполезна — така я бе нарекъл Едион.

Тя погледна към илкените, пируващи на десния фланг, и разбра какво трябва да стори.