Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (60)

57

Час преди съмване крепостта и двете армии отвъд стените й се разбуждаха.

Роуан почти не мигна цяла нощ. Лежа буден до Елин, заслушан в дишането й. Това, че останалите спяха дълбоко, беше доказателство за умората им. Само Лоркан не се върна в стаята. Навярно по свой избор.

Не от страх, нито от напрежение покрай предстоящата битка будуваше Роуан — все пак сънят му не се беше влошил по време на толкова много войни. Но този път умът му го тласна към безкраен цикъл от мисли.

Зърнал бе армията отвън. Валги, човеци, предани на Ераван, пъклени зверове, които обаче не можеха да се мерят с илкените, Копоите на Уирда и дори с вещиците.

Елин можеше да ги унищожи още преди слънцето да се е издигнало над хоризонта. Няколко удара на силата й и вражеската армия нямаше да съществува вече.

Ала тя не предложи помощта си в снощното им военно съвещание.

Роуан виждаше надеждата в очите на хората в крепостта, възхищението на децата, докато минаваше покрай тях. Носителката на огъня — шушукаха си те. — Елин Дивия огън.

Колко ли бързо щяха да спихнат надеждата и възхищението днес, когато не пламнеше нито искра от магическия й огън? Колко ли бързо страхът на войниците щеше да загние в душите им, когато кралицата на Терасен не унищожеше моратските легиони?

През последните седмици не намираше упование в себе си да я попита. Повтаряше си, крещеше си, че трябва да я попита, изумен, че дори по време на тренировките им не лумваше нито въглен.

Просто сърце не му даваше да я разпитва защо не искаше или не можеше да използва магията си, защо нито съзираха, нито долавяха дори частица от нея, откакто беше на свобода. Какво й бяха причинили Майев и Каирн, за да я накарат толкова да намрази и да се уплаши от собствената си сила, че да не я докосва…

Разяждан от тревога и страх, Роуан се измъкна безшумно от стаята. Глъчката от трескавата подготовка за сражението го посрещна още в коридора. Едва след миг вратата зад него се отвори и нечии стъпки го настигнаха заедно с онзи познат, дяволски мирис.

— Изгаряха плътта й.

Роуан погледна косо Фенрис.

— Какво?

Фенрис кимна на една минаваща лечителка.

— Каирн. По заповед на Майев.

— Защо ми го казваш?

Фенрис, независимо от кръвната клетва, независимо от жертвата му към Елин, нямаше право да се меси в тези неща. Това беше единствено между него и вречената му.

Фенрис го удостои с безрадостна усмивка.

— Взираше се в нея през половината нощ. Пък и е изписано на лицето ти. Всички си го мислите: защо просто не изпепели врага?

Роуан тръгна към умивалниците в дъното на коридора. Неколцина войници и лечителки стояха покрай някакво метално корито и миеха лицата си, за да разсеят съня или нервността си.

Фенрис продължи:

— Сложи й онези метални ръкавици. Един път ги нажежи над открития огън на мангала. Беше… — Той се запъна, а Роуан вече едва дишаше. — Лечителните се трудиха цели две седмици над обезобразените й ръце и китки. А щом се събуди, кожата им беше съвършено нова. Не можеше да си обясни какво й се бе случило наистина и какво се бе оказало просто кошмар.

Роуан взе една от каните, които децата пълнеха през няколко минути, и я изсипа върху главата си. Водата впи ледени зъби в кожата му и заглуши грохота в ушите му.

— Какво ли не й причини Каирн. — Фенрис също грабна една кана, сипа малко вода в шепите си и наплиска лицето си. Роуан гледаше с разтреперани ръце как водата се стича в легена под коритото. — А твоите белези… — Фенрис пак потри лицето си. — Каквото и да й правеха, те си оставаха. Задържаха се най-дълго от всичките й други белези.

Но кожата по шията й беше съвършено гладка, когато я откриха…

Прочел мисълта му, Фенрис обясни:

— Изчезнаха чак при последното изцеляване, точно преди да избяга. След като Майев й каза, че ти си заминал за Терасен.

Думите го повалиха като удар. Вречената му бе загубила надежда, че ще й се притече на помощ. Дори най-великите лечителни на света не бяха съумели да й я отнемат преди това.

Роуан избърса лице в ръкава на жакета си.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита отново.

Фенрис се надигна, подсушавайки лицето си със същия нехаен жест.

— За да спреш да се чудиш какво й се е случило. Да се съсредоточиш върху днешната ни задача. — Воинът тръгна с него към мястото, където им бяха казали, че ще ги очаква скромна закуска. — И да й позволиш сама да дойде при теб, когато се почувства готова.

— Тя ми е вречена — изръмжа му Роуан. — Смяташ ли, че не знам как трябва да постъпя?

Песът му с пес, можеше да отиде да вре муцуната си в нечии чужди отношения!

Фенрис разпери ръце.

— Способен си да си доста безцеремонен, когато си наумиш нещо.

— Не бих я принудил да ми каже нещо, което не е готова да сподели.

Имаха такава уговорка още от самото начало. Това бе и една от причините да се влюби в нея.

Трябваше да се досети още тогава, по време на престоя им в Мъглив рид, когато започна да й доверява неща за себе си, от миналото си, за които никога не беше продумвал пред друг. Когато усети онази потребност да й се разкрие, макар и малко по малко. Искаше да й каже всичко. А Елин искаше да го изслуша.

Ето че намериха Елин и Елида край масата с храна. Двете пълнеха свъсено чинии с хляб, сирене и сушени плодове. Гавриел и Лоркан не се мяркаха наоколо.

Роуан пристъпи зад вречената си и я целуна по шията. Точно върху новите й белези.

Тя измърка и му даде да си отхапе от хляба, който вече беше наченала, докато си сипваше храна. Вкусвайки плътния, ароматен къшей, той каза:

— Уж спеше, като излязох от стаята преди няколко минути, а някак смогна да се появиш първа на масата. — Пак я целуна. — Защо ли не се учудвам?

Елида се засмя до Елин, продължавайки да трупа храна в чинията си. Елин само го сръчка с лакът и той се нареди пред масата до нея.

Четиримата се нахраниха бързо, наляха кожените си мехове с вода от чешмичката в един от вътрешните дворове и тръгнаха да си търсят брони. По горните етажи не бяха останали особено приемливи на вид, затова започнаха да се спускат все по-надолу и по-надолу в крепостта, докато не попаднаха на някаква заключена стая.

— Да проникнем ли с взлом, или ще е прекалено нагло? — подвоуми се Елин, гледайки дървената врата.

Роуан изпрати струя от вятъра си в ключалката и тя се пръсна на парчета.

— Всъщност се оказва, че е отключено — подхвърли невинно. Елин му се ухили дяволито, а Фенрис взе факела от близката желязна стойка в тесния каменен коридор, за да освети стаята.

— Е, вече знаем защо другата част от замъка е същинска развалина — рече Елин, оглеждайки съкровищницата. — Господарят крие тук цялото злато и най-забавните си джунджурии.

Явно представите им за забавни джунджурии съвпадаха: брони и мечове, копия и древни боздугани.

— Защо не ги е раздал на войниците? — свъси вежди Елида, местейки поглед по рафтовете с мечове и кинжали.

— Това са семейни реликви — каза Фенрис, докато разглеждаше дръжката на един меч върху близкия рафт. — Стари са, но още си ги бива. Много даже… — Добави и извади острието от ножницата му. После надникна към Роуан. — Този е творение на астерионски ковач.

— От друга епоха — отвърна умислено Роуан, възхитен от съвършеното острие, непокътнато от вековете. — Когато хората не смятаха елфите за страшилища.

— И просто ще ги вземем? Без да поискаме разрешение дори от Каол? — прехапа устна Елида.

Елин се подсмихна.

— Ако приемем, че сме наемни бойци, някой трябва да ни плати. — Тя вдигна един позлатен щит с разкошна гравюра на вълни по краищата. Астерионско произведение, ако съдеше по майсторската изработка. Вероятно поръчано за господаря на Аниел, господаря на Сребърното езеро. — Та ще вземем онова, което ни се дължи за днешната битка, и така ще спестим на Негова светлост усилието да слиза чак дотук.

Свещени богове, колко я обичаше!

Фенрис намигна на Елида.

— Аз ще си мълча, ако и вие си мълчите, милейди.

Тя се изчерви и им махна да продължават.

— Вземете си печалбата тогава.

Роуан така и стори. Двамата с Фенрис откриха брони, които им пасваха — поне на някои части от тялото. Нямаше как да ги нахлузят целите, но поне можеха да защитят раменете, предмишниците и пищялите си. Роуан тъкмо пристягаше каишите на подколенниците си, когато Фенрис предложи:

— Трябва да занесем от тези на Лоркан и Гавриел.

Вярно. Роуан се зае да събира още кинжали, мечове и парчета от броня, които щяха да станат на Лоркан, а Фенрис се спусна да издирва Гавриел.

— Явно услугите ви струват скъпо — измърмори Елида, въпреки че и тя самата бе запасала няколко кинжала в колана си.

— Все някак трябва да поддържам разточителния си начин на живот, нали? — провлачи Елин, претегляйки един боен нож в ръцете си.

Но още не беше надянала бронята и когато Роуан я погледна въпросително, тя посочи с брадичка към него.

— Тръгвайте нагоре да търсите Лоркан и Гавриел. Аз ще дойда след малко.

Този път лицето й беше съвършено неразгадаемо. Може би й трябваше момент на усамотение преди битката. А когато Роуан опита да разчете нещо в очите й, тя ги обърна към щита, който си беше присвоила. Сякаш го преценяваше.

Ето защо той тръгна с Фенрис към горните етажи, а Елида ги последва, за да им помогне с откраднатото въоръжение. Никой не ги спря. Небето вече посивяваше и войниците бързаха да заемат постовете си по парапетите.

Роуан и Фенрис бяха разпределени до портата на долното ниво, която приклещената моратска армия можеше да атакува с тарани.

Каол бе заел позиция на парапета над тях, яхнал внушителната си черна кобила, от чиито ноздри се виеха бели струйки пара. Роуан му вдигна ръка за поздрав и Каол отвърна със същото, преди наново да оправи поглед към вражеската армия.

Хаганската войска щеше да предприеме началния ход — първа да тласне Морат към крепостните стени.

— Все забравям колко мразя тази част — процеди Фенрис. — Чакането преди битка.

Роуан изсумтя в знак на съгласие.

Гавриел се появи, следван от Лоркан, напомнящ на тъмен буреносен облак. Роуан даде на Лоркан частите от броня, които беше събрал за него.

— Подарък от господаря на Аниел.

Елфът го изгледа недоверчиво, но се зае да нахлузва парчетата метал. Гавриел се залови със същото. Войниците наоколо, както и Каол навярно разпознаха реликвите, но не казаха нищо.

Сивкавото небе се проясняваше все повече и повече откъм далечния хоризонт и моратската войска започна да се разбужда, откривайки златната армия на хаганата в пълна бойна готовност.

И когато един рук нададе войнствен крясък, хаганското мнозинство поде офанзивата.

Пехотинци маршируваха в симетрични редици с извадени копия и щитове, сключени ръб до ръб. Дарганската кавалерия ги ограждаше откъм двата фланга, същинска природна стихия, устремена да притисне Морат в стената. А над сухопътното войнство рукините вече се прицелваха с лъкове, набелязвайки си мишени сред врага.

— Подгответе се! — извика Каол на войниците в крепостта.

Мъжете заеха позиции сред дрънчене на брони и мирисът на страха им нахлу в ноздрите на Роуан.

Днес щеше да се състои финалната битка. Независимо дали надеждата още съществуваше, или се пропукваше.

Изсветляващото небе вече разкриваше две обсадни кули, теглени към крепостта. Право към стената. Намираха се доста по-близо, отколкото Роуан ги бе видял при разузнавателния си полет вечерта. Изглежда, че и воините на Морат не бяха спали.

Руките щяха да останат при собствената си армия, с която щяха да изтласкват врага към крепостта. Право към тукашната войска.

— Първата кула ще стигне стената до минути — отбеляза Гавриел.

Роуан огледа парапетите, войниците по тях, но не откри Елин.

Лоркан промърмори:

— Някой трябва да й каже да престане да се кипри и да дойде тук.

Роуан изръмжа предупредително.

Дрънченето на щитове и на покрити в брони нозе му беше познато до болка. Най-предно разположените войници на моратската армия маршируваха към крепостната стена с извадени копия. Тези отзад гледаха в противоположната посока, за да посрещнат с копия и пики хаганската армия.

Отнякъде надълбоко в редиците на хаганата проехтя боен рог. Стрелите полетяха.

Повечето моратски войници дори не трепнаха, не надзърнаха, за да проследят съдбата на задните редици.

— Стълби — обяви приглушено Фенрис и посочи с брадичка вълнението сред вражеската войска.

Гигантски обсадни стълби от желязо разцепваха множеството.

— Значи и за тях това ще е битка до предела на силите — каза също толкова тихо Лоркан. Всички внимаваха да не ги чуят мъжете наоколо. — Ще се помъчат да проникнат в крепостта, преди хаганската армия да ги е притиснала към стените.

— Стрелци! — провикна се Каол.

Зад тях, надолу по парапетите, простенаха обтегнати тетиви.

Фенрис свали лъка от гърба си и го зареди.

Роуан не докосна нито лъка, нито колчана си. Гавриел и Лоркан последваха примера му. Нямаше смисъл да пилеят стрелите си по шепа войници, при положение че можеше да потрябват за по-опасни мишени по-натам в битката.

Важно беше обаче войниците наоколо да се уверят, че поне един от тях атакува врага. За да повдигне духа им. Фенрис, не по-лош стрелец от Роуан, готов беше да си признае той, щеше да се заеме с тази роля.

Роуан забеляза, че се прицелва към един от носачите на най-близката обсадна стълба.

— Гледай да е впечатляващо — прошушна му той.

— Гледай си работата! — отвърна Фенрис, следейки целта си с върха на стрелата в очакване на заповед от Каол.

Ако Елин не пристигнеше до секунди, на Роуан щеше да му се наложи да напусне поста си, за да я търси. Какво толкова вършеше, по дяволите?

Лоркан извади древния си меч, с който го беше виждал да покосява войници от далечни кралства, и то във войни, много по-дълги от тази.

— Когато докарат обсадната кула до стената, ще се отправят към портата — предупреди Лоркан, стрелвайки очи от парапета към портата на долното ниво и шепата войници отпред.

Повалили бяха няколко дървета, за да подпрат с тях металните врати, но ако достатъчно солидна вражеска група ги натегнеше от другата страна и подпорите, и масивните ключалки можеше да поддадат без време. Отваряйки портите за черното пълчище отвъд.

— Няма да ги допуснем дотам — каза Роуан, взрян в титаничната кула, трополяща към стената. Зад нея се трупаха множество войници, готови да се изкачат по вътрешните й стълби. — Онзи ден Каол е свалил едната кула без наша помощ. И този път ще успее.

— Стрелба! — отекна ревът на Каол между камъните и стрелите засвистяха.

Връхлетяха маршируващите войници като рояк скакалци. Стрелата на Фенрис попадна в целта си със смъртоносна точност.

След част от секундата подир нея вече летеше втора. Един войник при обсадната стълба се строполи мъртъв.

Защо се бавеше Елин, по дяволите…

Морат не спря настъплението си. Армията прегази падналите войници.

Страхът на човеците край парапетите обливаше като вълна кожата му. Елфическият кадър трябваше да удари светкавично и мощно, за да го разсее.

Обсадната кула пъплеше към стената. Само с поглед Роуан даде заповед на приятелите си да го последват към мястото на каменните зъбци, където стратегически щеше да удари първо — възможно най-близо до стълбището към портата.

Някои от войниците, покрай които минаха, вече се молеха с треперливи гласове в мразовития утринен въздух.

Лоркан каза на единия:

— Пази си дъха за битката, не го пилей по боговете.

Роуан го изгледа предупредително, но мъжът вторачи очи в Лоркан и замлъкна.

Каол нареди втори залп и стрелите пак полетяха. Фенрис стреля в движение. Като че това далеч не го затрудняваше.

Надолу по парапетите тихите молитви продължаваха, мечовете трепереха в ръцете на войниците.

Мъжете около Каол стояха непоколебими, с решителни, каменни лица.

Но тук, на този етаж… лицата бледнееха. Очите бяха изцъклени от ужас.

— Някой да каже нещо окуражително! — подкани през стиснати зъби Фенрис, стреляйки наново. — Иначе тези мъже всеки момент ще се напикаят от страх.

Момент — едва него имаха, защото обсадната кула наближаваше неумолимо.

— Ти си красавецът — отвърна Лоркан. — Ти ще се справиш най-подобаващо.

— Твърде късно е за речи — намеси се Роуан. — По-добре да им покажем на какво сме способни.

И те заеха позиции покрай парапета. Точно на пътя на моста, който врагът щеше да спусне от обсадната кула.

Роуан извади меча си и откопча с палец брадвата на хълбока си. Гавриел взе двата меча от ножниците през гърба си и застана отдясно на Роуан. Лоркан стъпи уверено от лявата му страна. Фенрис се разположи зад тях, за да улови всеки вражески войник, успял да мине през мрежата им.

Простосмъртните се струпаха зад кадъра. Портите вече се тресяха от напора на Морат.

Роуан укроти дишането си и приготви магията си така, че да разкъсва валгски бели дробове. Но първо щеше да повали неколцина Валги с оръжията си. За да демонстрира колко е лесно, както и че моратската войска е отчаяна и победата наистина ще е тяхна. Магията щеше да запази за по-късно.

Обсадната кула простена, намалявайки скоростта си.

Щом стената под тях се разтресе от удара й, Фенрис прошепна:

— Свещени богове!

Не заради моста, който се стовари върху парапета, и гъмжилото от войници, чакащи в тъмните недра на кулата.

А заради онова, което се появи под каменната арка зад тях.

Роуан не знаеше накъде да гледа. Към войниците, изливащи се от дълбините на обсадната кула, или към Елин.

Кралицата на Терасен.

Открила бе броня в подземията на крепостта. Изящна златна броня, сияйна като лятна зора. Красива диадема придържаше сплетената й коса. Не диадема — част от броня. От бойните доспехи на някоя древна, отдавна погребана героична жена.

Корона за война, корона за битка. Корона на военачалник.

С неустрашимо, уверено изражение Елин вдигна щита си и завъртя Голдрин в ръката си миг преди първите моратски войници да й налетят.

Със светкавичен замах нагоре разсече най-близкия Валг от пъпа до брадичката. Още преди да плисне черната му кръв, тя се устреми към следващия с движения, плавни като водата в планински поток.

Роуан се впусна в атака, колейки враг след враг, без да откъсва взор от нея.

Елин отблъсна с щита си някакъв връхлитащ я воин и посече с Голдрин друг, преди да забие острието му в първия.

И отново, и отново.

Придвижвайки се към обсадната кула. Невъзпрепятствана. Неудържима.

Надолу по редиците им проехтя вик. Кралицата дойде!

Войниците, очакващи схватка с врага, се завъртяха към нея.

Елин повали трима Валги, зарязвайки ги да гинат върху каменния под.

Застана право пред зейналата паст на обсадната кула, на пътя на яростния поток от войници по моста. Всяко движение по време на тренировките й на кораба, всеки нов мазол — всичко я бе изграждало и подготвяло за тази битка.

Кралицата дойде!

Голдрин не трепваше в едната й ръка, щитът бе като продължение на другата. И Елин сияеше като слънцето, изгряващо над хаганската армия, погубвайки всеки атакувал я враг.

Петима, десетима — кралицата вилнееше, приклякваше, замахваше и блъскаше, пръскайки черна кръв навсякъде, с лице, застинало в маска на мрачна, непоклатима решимост.

— Кралицата! — викаха мъжете. — Бягайте към кралицата!

И докато Роуан си прочистваше с меч път към нея, докато вестта се разпространяваше по парапетите и войниците на Аниел се спускаха към нея, той осъзна, че Елин не се нуждаеше от магическия си пламък, за да вдъхновява поданиците си. Както и че нарочно го сдържаше, дърпаше юздите му, за да им покаже на какво бе способна без дарбата си, без божествената си сила.

За пръв път ставаше свидетел на толкова величествена гледка. В нито една битка, в ничия земя не бе съзирал нещо по-величаво от Елин, възправена пред черната паст на обсадната кула.

Докато зората се разливаше край тях, Роуан нададе боен рев и връхлетя с цялата си мощ врага.

* * *

Първата битка щеше да определи тона.

И да изпрати послание. Не до Морат.

Впечатли ни! беше я предизвикала Хасар.

Така и щеше да стори. Затова взе златната броня и бойната си корона. Изчака зората, изчака обсадната кула да се блъсне в крепостната стена и чак тогава се развихри.

За да запази духа на войниците, да заличи страха, надничащ от очите им.

Да покаже на хаганските наследници способностите си. Не като заплаха, а като напомняне.

Тя не беше просто беззащитна принцеса. Никога не се бе чувствала така.

Голдрин пееше с всеки размах, умът й бе студен и режещ като острието му, преценявайки всеки вражески войник, оръжието му, за да го надвие възможно най-ефективно. Съзнаваше смътно, че Роуан се бие до нея, а Гавриел и Фенрис поддържат левия й фланг.

Но съвсем ясно виждаше как простосмъртните войници скачат с яростни викове в боя. Бяха оцелели досега. И в тази битка нямаше да загинат. А хаганските наследници щяха да разберат на какво са способни.

Тропот на препускащи копита заглуши шумотевицата на сражението и мечът на Каол проблесна в мелето, насочен право към безкрайния поток войници откъм изхода на обсадната кула.

— Бранете лорд Каол! Бранете кралицата!

Колко далеч бяха и двамата от Рифтхолд. От наемната убийца и капитана.

Рояк стрели излетяха от армията отвъд стената, но вълна от ледовит вятър ги пръсна на парчета, преди да достигнат целта си.

Тъмна сянка прелетя край тях и Лоркан се озова пред гърлото на обсадната кула, размахвайки меча си толкова мълниеносно, че Елин почти не го виждаше. Той си проправи път надолу по металния мост, до стълбището отвъд него. Като че възнамеряваше да слезе до бойното поле през гъмжилото от войници по вътрешните рампи на кулата.

Долу отекна зловещ грохот. Морат бяха докарали тарана си.

Елин се усмихна мрачно. Щеше да ги срази до един. После щеше да унищожи Ераван. А накрая щеше да отприщи цялата си сила върху Майев.

От отсрещния край на полето хаганската армия продължаваше да тласка врага към крепостните стени. Стъпка по стъпка.

Повече никога нямаше да се чувства беззащитна. В плен.

Смъртта звучеше като мелодия в кръвта й, всяко нейно движение бе танц, докато потокът войници откъм кулата стихваше малко по малко. Сякаш Лоркан наистина се спускаше през вътрешността й. Валгите, които успяваха да минат покрай него, срещаха острието й и това на Роуан. Златистата коса и двата меча на Гавриел проблеснаха сред касапницата по моста и той също си проправи път до кулата.

Елин нямаше представа как Лоркан и Пумата смятаха да я обезвредят. Не си позволи да се замисля върху това.

Не и в този вихър на сеч, кръв и парещ дъх. На свобода.

Дълги, дълги години смъртта бе нейно проклятие, дарование и приятел. Радваше се да я посрещне отново под златното утринно слънце.