Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (117)

114

Беше мъртва.

Елин беше мъртва.

Безжизненото й тяло бе приковано към портите на Оринт, косата й — остригана до скалпа.

Роуан коленичи пред портите, докато армиите на Морат се стичаха покрай него. Това не беше истина. Не можеше да е истина. Но слънцето топлеше лицето й и натрапчивата миризма на смъртта изпълваше ноздрите му.

Той стисна зъби и напрегна съзнанието си да го изведе от това пъклено място. От този кошмар наяве.

Ала не се разбуди.

Малка, нежна ръка докосна рамото му.

— Сам си го навлече — каза мелодичен женски глас.

Познаваше този глас. Никога нямаше да го забрави.

Лирия.

Тя стоеше зад него, вперила поглед в Елин. Облечена беше в тъмната броня на армията на Майев, сплела кестенявата си коса в плитка, разкривайки финото си, прелестно лице.

— Май и на нея го навлече — добави някак вглъбено вречената му… неистинската му вречена.

Мъртва. Лирия беше мъртва, а Елин трябваше да оцелее…

— И избираш нея пред мен? — попита Лирия с плувнали в сълзи кафяви очи. — Кога стана такъв?

Роуан не намираше думи да й обясни, да се извини.

Елин беше мъртва.

А той не можеше да диша. И не искаше.

* * *

Конал му се хилеше презрително.

— Ти си виновен за всичко, което ме сполетя.

Коленичил на верандата в Доранел, в дворец, който се бе надявал повече никога да не съзре, Фенрис се мъчеше да потисне жлъчката, надигаща се към гърлото му.

— Съжалявам.

— Съжаляваш, но би ли променил нещо? Аз ли бях необходимата жертва, за да постигнеш онова, което желаеше?

Фенрис поклати глава, ала тя внезапно се оказа вълча — пак се озоваваше в тялото, което някога бе обичал силно, с което някога се бе гордял. Във вълчия си облик — неспособен на реч.

— Отне ми всичко — продължаваше братът му близнак. — Всичко. А изобщо скърби ли по мен? Натъжи ли те смъртта ми?

Имаше потребност да му каже — да му сподели толкова много, да му разкрие чувствата си. Ала вълчият му език не владееше речта на човеците и елфите. Нямаше глас.

— Заради теб умрях — пророни Конал. — Заради теб страдах. И никога няма да го забравя.

Моля те! Думите прогаряха езика му. Моля те…

* * *

Не можеше да го понесе.

Не можеше да гледа как Роуан крещи на колене.

Как Фенрис ридае, вдигнал лице към притъмнялото небе.

А Лоркан — Лоркан мълчеше, забол празен поглед в нищото, докато в съзнанието му се разиграваше незнаен кошмар.

Майев изхъмка под носа си.

— Виждаш ли на какво съм способна? Колко са безпомощни срещу мен?

Роуан изрева и сухожилията по шията му се обтегнаха. Бореше се с всички сили срещу Майев.

Елин не можеше да го понесе. Да гледа как се мъчат.

Това не беше илюзия, нито сън. Болката им беше истинска.

Майев най-накрая разкриваше валгските си сили. Същата адска дарба като на валгските принцове. Същата, на която тя самата бе станала жертва. И бе надвила с огън.

Но не й беше останал огън, за да помогне и на тях. Нито въгленче.

— Вече действително нямаш какво да ми предложиш в замяна — каза Майев. — Освен себе си.

Беше готова на всичко. На всичко, само и само да сложи край на това…

* * *

— Ти си нищо.

Елида стоеше пред него, а високите кули на град, който Лоркан никога не бе виждал, който трябваше да е новият му дом, сякаш го зовяха от хоризонта. Вятърът брулеше тъмната й коса, студен като светлината в очите й.

— Просто поредното копеле — додаде тя. — Да не си въобразяваше, че бих се омърсила с теб?

— Мисля, че си моя вречена — програчи той.

Елида се изкикоти.

— Вречена? Как реши, че ти се полага подобно нещо след всичките ти злосторства?

Не можеше да е истина — не беше истина. Но студеното й лице, отчуждеността…

Сам беше виновен за тях. Заслужаваше ги.

* * *

Майев огледа тримата елфи, някогашни нейни роби, потънали в тъмната й мощ, раздираща съзнанията им, спомените им. И се изсмя.

— Жалко за Гавриел. Той поне загина достойно.

Гавриел…

Майев се обърна към нея.

— О, май не си знаела. — Тя изцъка с език. — Пумата вече няма да реве. Плати с живота си, за да защити малкото си.

Гавриел беше мъртъв. Усети истината в думите на Майев. Позволи им да пробият дупка в сърцето й.

— Него очевидно не си могла да спасиш — допълни валгската кралица. — Но можеш да спасиш тях.

Този път Фенрис изрева. Роуан вече мълчеше и зелените му очи изглеждаха празни. Каквото и да виждаше, явно го беше докарало отвъд писъците и риданията.

Болка. Неописуема, невъобразима болка. Каквато тя самата бе понесла — навярно и по-тежка.

Въпреки това…

Елин не даде на Майев време да реагира. Не й даде време дори да извърне глава. Просто грабна Голдрин от земята до себе си и го запрати по кралицата.

Майев се завъртя тъкмо навреме и острието му прелетя на броени сантиметри от нея, забивайки се със съскане в снега. Още гореше.

Но на Елин и толкова й стигаше.

Без да чака нито миг, изстреля пламъците си като копия.

Не към Майев.

А към Роуан, Фенрис и Лоркан. Удариха ги мощно в раменете.

Прогориха ги. Дамгосаха ги.

* * *

Елин беше мъртва. Мъртва, и той я беше предал.

— Ти си недостоен елф — каза Лирия, оглеждайки портата, от която висеше тялото на Елин. — Заслужаваш съдбата си. Заслужаваш я, след като позволи да ми се случи такова нещо.

Елин беше мъртва.

Роуан не искаше да живее в този свят. Нито секунда повече.

Елин беше мъртва. И той…

Изненадваща болка връхлетя рамото му. Запали го.

Сякаш някой го жигосваше. С нажежен ръжен.

С пламък.

Той погледна мястото, но не забеляза рана.

Лирия продължаваше:

— Носиш само страдание на онези, които обичаш.

Думите й звучаха далечно. Като че прегарящата болка ги заглушаваше.

Огнената агония отново го прободе като призрачна рана, като спомен…

Не спомен. Не спомен, а спасително въже, спуснато в мрака. В илюзия.

Котва.

С каквато той някога я беше изтръгнал от плена на онзи валгски принц.

Елин.

Той сви ръце в юмруци до тялото си. Елин, която бе страдала като него. Която знаеше какво е мирен живот, но въпреки това избра него, точно такъв, какъвто беше… заради споделените им мъки. Илюзии — това бяха илюзии.

Роуан стисна зъби. Усети нещото, увито около съзнанието му. Нещото, което го държеше в плен.

И изръмжа дълбоко.

Майев му беше причинявала същото страдание и преди. Нахлувала бе в ума му. Беше му отнемала насилствено най-ценното в живота му. Елин.

Но той нямаше да й го позволи отново.

* * *

Лоркан изрева от болка, когато нагорещеният ръжен прониза сетивата му, подигравателните думи на Елида, представата му за Перант, дома, който толкова желаеше, а вероятно никога нямаше да зърне.

Светът затрептя пред очите му. Превърна се в сняг и мрак, и бойно поле.

И Майев. Застанала пред тях с гневно, бледо лице.

Силата й го връхлетя като настървена пантера…

Този път Елида лежеше в огромно, пищно легло, протегнала съсухрена ръка към него. Ръка на старица, осеяна с белези, чиито тънички сини вени се преплитаха като реките на Доранел.

А лицето й… Тъмните й очи бяха мътни, кожата й — сбръчкана. Оредялата й коса беше снежнобяла.

— Не можеш да избягаш от тази истина — рече със старчески грак. — Тя е като меч, надвиснал над главите ни.

Смъртният й одър. Тя лежеше на смъртния си одър. А ръката, с която той докосна нейната, оставаше все така млада. Лоркан оставаше млад.

Горчива жлъчка обгръщаше гърлото му.

— Моля те!

Той сложи ръка на гърдите си, сякаш така можеше да попречи на сърцето си да се пропука още повече.

Отвърна му слаба, пулсираща болка.

Плиткият дъх на Елида дращеше ушите му. Нямаше сили да я гледа, не можеше…

Притисна ръка още по-плътно към гърдите си. Към болката в тях.

Животът беше болка. Болка и радост. Радост заради болката.

Прочете го по лицето на Елида. По всяка бръчка. По всеки побелял косъм по главата й. Живот, изживян с него. И болка от раздялата, защото бе изживян прекрасно.

Мракът започна да се разсейва. Лоркан долепи ръка към парещата рана в рамото си.

Елида се покашля сухо и сърцето му се сви, но той прие измъчения звук в него. Прие всичко, което щеше да им поднесе бъдещето.

И нищо не го плашеше.

* * *

Конал умираше отново и отново. Пак и пак.

Лежеше на пода на верандата и кръвта му се стичаше към обгърнатата от мъгли река отдолу.

Но това трябваше да е неговата участ.

Ако той се хвърлеше от ръба на верандата в бързеите на буйната река, дали някой щеше да забележи липсата му? Ако скочеше заедно с брат си, сграбчил го в обятията си, щеше ли реката да му предложи милостив край?

Не че го заслужаваше. Заслужаваше бавна, мъчителна смърт.

Наказанието му, справедливата отплата за престъплението срещу собствения му брат. За това, че бе допуснал брат му да живее в неговата сянка, без дори да опита да сподели светлината с него.

Огнена болка, жестока и сурова, прогори рамото му. Сякаш някой го бе пъхнал в пещ.

Заслужаваше такава агония. Затова я приветства в сърцето си.

С надеждата да го унищожи.

* * *

Болка. Същото онова нещо, което най-много се боеше да не им причини, от което се бореше да ги опази.

Мирисът на обгорената им плът опари ноздрите й и Майев се изсмя гърлено.

— Това щит ли беше, Елин? Или се пробва да ги избавиш от мъките?

Роуан беше коленичил до нея и ръката му, отпусната точно върху ръба на захвърлената му брадва, потрепна от ужаса, който изживяваше в кошмара си.

Острието разряза дланта му и уханието на заснежени борове се сля с медния мирис на кръв.

— Дълго можем да продължаваме така — каза Майев. — Докато Оринт не затъне в опустошение.

Погледът на Роуан оставаше все така празен, докато кръвта му шуртеше по снега.

Пръстите му се свиха. Съвсем леко.

Приканващ жест, незабележим за Майев. За всеки друг — освен за Елин. Защото телата на двамата говореха на таен език още от мига, в който се срещнаха на онази прашна уличка във Варес.

Малък жест на неподчинение. Каквото някога бе показал на Майев пред трона й в Доранел.

Фенрис простена отново и Майев обърна очи към него.

Елин плъзна ръка по брадвата на Роуан и болката зашепна в тялото й.

Вреченият й потрепери, борейки се срещу съзнанието, наново похитило неговото.

— Каква загуба! — подхвана Майев, връщайки взор към тях. — Първокласни елфи да се откажат от службата си за мен, полагайки кръвна клетва пред кралица, останала с няколко капки сила.

Елин стисна ръката на Роуан.

Помежду им се отвори врата. Врата, водеща към него, към нея.

Пръстите му се сключиха около нейните.

Елин се изсмя.

— На мен може и да не ми е останала сила — каза тя, — но вреченият ми има предостатъчно.

Готов да атакува от другата страна на тъмния проход помежду им, Роуан издърпа Елин на крака и силите им, душите им се сляха.

Магията му я връхлетя, древна и неудържима. Лед и вятър се превърнаха в изпепеляващ огън.

Сърцето й запя, зарева, когато силата му се вля в нея. Вреченият й я държеше здраво за ръка. Решен да не я пусне никога.

По устните му се появи усмивка — свирепа, дива, дяволска. Около главата му пламна огнена корона, същата като нейната.

Двамата погледнаха към Майев.

Валгската кралица изсъска и тъмната й сила пак започна да се събира.

— Силата на Роуан Белия трън не е толкова могъща, колкото твоята беше едно време.

— Може и така да е — обади се Лоркан зад гърбовете им с бистри, освободени очи, — но заедно сме по-силни.

Той надникна към Елин и вдигна ръка към огненочервеното изгорено петно върху гърдите си.

— А освен с нашата магия — каза Елин, рисувайки символ в снега с кръвта на двама им с Роуан, — разполагаме и с друга.

В краката им лумна светлина и силата на Майев се надигна — ала твърде късно.

Порталът се отвори. Точно както обещаваха Знаците на Уирда в книгите, които Каол и Ирен бяха донесли от Южния континент.

И се отвори точно към мястото, което Елин бе избрала, което бе видяла, прелитайки през световете отвъд Портата на Уирда. Което двамата с Роуан бяха посетили преди няколко дни, за да се уверят с очите си в съществуването му.

Горската полянка, затрупана с плътен сняг, сребрееше под лунната светлина. Заобиколена беше с причудливи стари дървета — по-стари дори от тези в Оуквалд. Дървета, виреещи само северно от Терасен, във вътрешността на континента.

Но не те накараха Майев да застине, а множеството от хора, чиито брони и оръжия проблясваха под дебелите им рунтави кожуси. Сред тях ръмжаха вълци, големи колкото коне. Вълци с ездачи върху гърбовете си.

По цялото бойно поле се отваряше портал след портал. Точно където Роуан и кадърът му ги бяха нарисували с кръвта си по време на битката. Готови да се отворят от заклинанието. И пред всеки портал чакаше по един многолюден отряд. Цяла армия.

— Подочух, че ти се идвало по тези места — каза Елин на Майев, докато силата на Роуан се лееше като симфония в кръвта й. — Заедно с принцесите в тела на каранкуи. — Тя се усмихна. — Затова ми хрумна да доведа и малко от моите приятели.

Първата фигура отвъд портала ги наближи, яхнала великански сребрист вълк. Заострените уши на елфата се виждаха дори под качулката на кожуха върху масивната й броня.

— Елфите, живели някога в Терасен, не са били напълно изтребени — пое Елин. Устните на Лоркан започнаха да се разтягат в бавна усмивка. — Намерили нов дом. При Вълчото племе. — Сред ездачите на вълци наистина имаше и човеци. Както разказваха митовете. — А знаеше ли, че макар много от елфите да са дошли тук с Бранън, имало цял клан, пристигнал от Южния континент? В бягство от теб, доколкото разбирам. Всъщност колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, всичките не са ти особени почитатели.

Все повече и повече елфи и човеци от Вълчото племе пристъпваха към портала с извадени оръжия. Зад тях войската им се простираше чак до хоризонта.

Майев стори крачка назад. Само една.

— Но знаеш ли кого мразят дори повече от теб? — Елин посочи с Голдрин към бойното поле. — Онези паяци. Несрин Фалик ми разказа как предците им се борили срещу тях на Южния континент. Как, бягайки от теб, когато си опитала да оковеш лечителките им, попаднали на малките ти приятелки. Като пристигнали в Терасен, не забравили. Част от истината се изгубила, размила се с времето, ала не забравили. Предавали тази омраза на потомците си. Обучавали ги.

Елфите и вълците им отвъд портала обърнаха погледи към принцесите в тела на каранкуи, които вече излизаха на бойното поле.

— Казах им, че за теб ще се погрижа лично — продължи Елин и Роуан се засмя, — но паяците… О, паяците са за тях. Май от доста време чакат да им отмъстят. На вещиците от Железни зъби също. Подочух, че през последните десет години Жълтоногите не са били твърде мили с онези, принудени да живеят в животинския си облик.

Елин изпрати лъч светлина. Друг сигнал не им беше потребен.

За народ, поискал едно-единствено нещо в замяна, когато Елин ги помоли да се включат в последната битка: да се върнат в Оринт. Да се върнат след десетилетно спотайване в горите.

Пламъкът й затанцува по бойното поле. И изгубените терасенски елфи заедно с легендарното Вълчо племе, което ги бе приело и бранило, се втурнаха през отворените портали. Връхлитайки нищо неподозиращите моратски редици.

Майев бе пребледняла като мъртвец. И пребледня още повече, когато просветна магия и паяците започнаха да падат убити, със секнати от астерионски мечове писъци на изумление.

Ръката на Роуан стисна нейната и Елин вдигна очи към вречения си. Но той бе вперил поглед във Фенрис. Все още обвит в тъмната сила на Майев.

Още лежеше върху снега, ронейки мълчаливи, нестихващи сълзи по окървавеното си лице.

Елин потърси онези нишки от сърцето и душата си през грохотната сила на Роуан.

Погледни ме! Безмълвната й команда отекна по връзката й с кръвната клетва на Фенрис.

Погледни ме!

— Сигурно сега си въобразявате, че можете да ме унищожите по зрелищен начин — каза Майев на двама им с Роуан, докато тъмната й сила се надигаше като вълна. — Все пак на вас съм навредила най-много.

Погледни ме!

Фенрис извърна изнурено лице към нея и очите му я погледнаха незрящо. Но се избистряха лека-полека.

Елин мигна четири пъти. Тук съм, с теб съм.

Той не й отговори.

— Проумявате ли какво е валгска кралица? — попита ги Майев с триумфално изражение, въпреки че отдавна изчезналите елфи и Вълчото племе атакуваха войската й. — Аз съм безкрайна и вечна като морето. Ераван и братята му ме издирваха заради силата ми. — Магията й я обгръщаше като черна аура. — Харесва ти да се наричаш Богоубийца, нали, Елин Галантиус? Но боговете бяха просто горделиви същества, заключени в този свят. Непонятни за човешкото ти съзнание твари. — Тя разпери ръце. — Аз съм бог.

Елин отново мигна на Фенрис, докато силата на Роуан се събираше във вените й, готвейки се за първия им и последен удар, докато тази на Лоркан се надигаше до тях. Но Елин продължи да мига на Фенрис, взирайки се в полупразните му очи.

Тук съм, с теб съм.

* * *

Тук съм, с теб съм.

Една кралица му го казваше. На тайния им, безмълвен език. Думи, които си бяха повтаряли един на друг през онези непоносими часове на изтезания.

Не беше сам.

Не беше сам тогава, не остави и нея сама.

Верандата в Доранел и окървавеният сняг пред Оринт се сляха в една картина и потрепнаха пред очите му.

Тук съм, с теб съм.

Майев стоеше пред Елин и Роуан, обвита в огнена мощ. Пред Лоркан, чиято тъмна дарба го обгръщаше като сянка. Елфи — толкова много елфи и вълци, някои яхнали зверовете, се изсипваха на бойното поле през дупки в небето.

Значи планът беше сработил. Налудничавият им план, отреден за мига, когато всичко отидеше по дяволите, когато не им останеше нищо друго.

Силата на Майев обаче продължаваше да се надига.

Елин още го гледаше, теглеше го с очи. Издърпваше го от обляната в кръв веранда. Към тяло, треперещо от болка. И лице, което пареше, пулсираше.

Тук съм, с теб съм.

Фенрис й отвърна на техния език. Мигна само веднъж.

Да.

А когато тя помръдна очите си отново, той разбра сигнала й.

* * *

Елин погледна Роуан. Той вече й се усмихваше. Съзнавайки каква можеше да е съдбата им.

— Заедно — пророни тя.

Той погали с палец нейния. В знак на любов, за сбогом.

Сетне двамата избухнаха.

Пламък, нажежен до бяло и толкова ослепителен, рукна с тътен към Майев.

Но тъмната кралица го очакваше. Две вълни от мрак се извисиха към небето и се спуснаха като водопади към тях.

Спря ги щит от черен вятър. Отблъсна ги.

Елин и Роуан атакуваха наново — светкавично като змия. Сгрели и копия от пламък накараха Майев да отстъпи назад. С крачка, а после и втора.

Лоркан я нападна от едната страна, принуждавайки я да отстъпи още.

— Бих казала — подхвана задъхано Елин, мъчейки се да надвика възхитителния грохот на магията, течаща в нея, нестихващата песен на двама им с Роуан, — че не си навредила най-много на нас.

Лоркан редуваше ударите си — ту я нападаше с огън, ту с черна като нощта смърт.

Майев свъси тъмни вежди.

Елин запрати насреща й огнена стена, която я отблъсна още крачка назад.

— Той обаче има сметки за разчистване с теб.

Майев изцъкли очи и понечи да се обърне. Но не беше достатъчно бърза.

Фенрис изчезна от мястото, където бе коленичил, и изникна точно зад нея.

Голдрин лумна в ярки пламъци, когато го заби в гърба й.

Право в тъмното й сърце.