Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (88)

85

Манон и Тринайсетте се изстреляха в небесата, докато крочанската армия вече се носеше под тях като червена вълна към черното море отпред.

И принудиха легиона на Железни зъби да избира между древните си врагове и новите.

Манон искаше да ги подложи на подобно изпитание. За да прецени колко вещици от Железни зъби щяха да се придържат към заповедта да атакуват големия крочански отряд, както и колко щяха да се отцепят от легиона си, изкушени да воюват с Тринайсетте. Изпитание дори за матроните и наследниците, предвождащи армията — дали щяха да паднат в капана й? Да разделят силите си, или да продължат масовото нападение срещу крочанките?

Манон и Тринайсетте се издигаха все по-нависоко и по-нависоко, докато двете войски се приближаваха една към друга.

Крочанките летяха непоколебимо, насочили лъскави мечове към връхлитащите уивърни.

Железни зъби не бяха обучени за бой с врагове, способни да отвърнат на удара. Летящи врагове, по-дребни и пъргави от тях самите, инструктирани да атакуват слабото място на легиона: ездачките. Така беше целта на крочанките — да повалят ездачките, а не зверовете им.

Но първо трябваше да се промъкнат покрай смъртоносните челюсти и опашките с отровни шипове. Ала дори да намереха начин да заобикалят уивърните, оставаше опасността от вражеските стрели и опитните воини върху зверовете. Нямаше да е лесно, нито бързо.

Тринайсетте се издигнаха толкова високо, че въздухът стана осезаемо разреден. Толкова нависоко, че Манон съзираше най-задната редица на легиона, където летеше страховитият, гигантски уивърн на Искра Жълтонога.

Това щеше да е най-сериозното й и неизбежно предизвикателство в боя. И беше убедена, че въпреки разстоянието помежду им, Искра също я е набелязала за своя мишена.

Петра не се мяркаше никъде. Нямаше ги и другите две матрони. Манон не знаеше коя е новата Върховна вещица на Жълтоногите, заела мястото на убитата старица. Не че я интересуваше. Може би баба й ги беше убедила да не повишават Искра или някоя друга вещица — само и само да разчисти пътя за собственото си издигане.

На Манон вече започваше да й се вие свят от чудовищната височина, когато петдесетина уивърна се отцепиха от вражеската войска. И се устремиха нагоре към тях. Алчни за славата и лаврите, които щеше да им донесе поражението на Тринайсетте.

Манон се усмихна.

Двете армии се сблъскаха.

Тя въздъхна дълбоко и дръпна поводите на Абраксос.

Безпощадният й уивърн разпери широко криле, предприе остър вираж и се спусна надолу.

Светът се кривна на една страна, докато летяха надолу, надолу, надолу, следвани от Тринайсетте. Отрядът им раздираше облаците високо над воюващите армии, а дворецът и градът се проясняваха с бясна скорост.

А когато групата отцепнички от Железни зъби ги доближиха достатъчно, че Манон да ги разпознае като Жълтоноги и Синьокръвни, Абраксос направи рязък завой и един въздушен поток го изстреля право към тях.

Тринайсетте се подредиха във въздушна формация зад нея и заедно разбиха като таран отряда на Железни зъби.

Лъкът на Манон пееше, изстрелвайки стрела след стрела.

Когато плисна първата струя синя кръв, една част от нея сякаш се пропука.

Въпреки това продължи да стреля. А Абраксос продължи да лети, разкъсвайки криле и гърла с опашката и зъбите си.

Легендарната битка започваше.

* * *

Грохотът от маршируващи нозе отекваше покрай Лизандра дори в реката.

Никой не забелязваше голямата бяла муцуна, която от време на време се подаваше над ледените късове да си поеме дъх. Небето притъмняваше, запълнено с воюващи уивърни и крочанки.

Във водата често се строполяваха тела — на вещици и от двете войски.

Все още живите крочанки, мятащи се в реката, Лизандра пренасяше тайно до брега. Никоя не й задаваше въпроси, пък и тя не се задържаше дотолкова, за да я разпитват коя е.

Падналите вещици от Железни зъби се озоваваха на дъното на реката, притиснати от масивни камъни.

Лизандра извръщаше поглед всеки път, когато довършваше някоя от тях.

А щом откъм крепостните стени долетя пронизителният вой на боен рог, тя подаде отново муцуна над водата. Не сигнал за тревога, а за атака.

Лизандра се гмурна до дъното. После заплува яростно нагоре, размахвайки внушителната си опашка.

Изскочи от обгърнатата от ледени късове вода, описа голяма дъга във въздуха и се заби право в източния фланг на моратската армия.

И сред писъците на ужасените войници се развилия във вихрушка от зъби, нокти и грамадна смъртоносна опашка.

Където стъпеше белият морски дракон, плисваше черна кръв.

А когато войниците овладяха страха си достатъчно, че да заобстрелват със стрели и копия седефените й люспи, подсилени с паякова коприна, Лизандра се завъртя и пак се гмурна в дълбоката река, изчезвайки под леда. Копията пронизваха тюркоазените води, но тя вече се отдалечаваше от брега.

Тялото на морски дракон — е, по-скоро речен дракон — плуваше стремително. Тя го тласкаше до предела на силите му, караше огромните му дробове да се раздуват като гайди.

При следващата извивка на реката Лизандра използва засилката си отново да изскочи на брега.

Съсредоточени в суматохата покрай първото й нападение по-назад в редиците, войниците я забелязаха чак когато им се нахвърли.

Лизандра успя само да надникне към крепостните стени, в които вече се разбиваше черната вълна на вражеската армия. Вдигаха се обсадни стълби и свистяха стрели, придружени от огнени копия. Смогна единствено да ги зърне за секунда, преди да се завърне в ледените дълбини на реката.

Водата отмиваше черната кръв от зъбатата й паст, от опашката и ноктите й, докато сенките на вещиците, воюващи в небето, танцуваха по ледените късове над нея.

И Лизандра продължи да се бие, използвайки плътния лед като щит. Нападаше и се оттегляше във водата, разклащаше източния фланг на врага с всяка атака, принуждаваше войниците да бягат от речния бряг, да се блъскат към центъра на войската.

Постепенно тюркоазените води на Флорин помътняха от синя и черна кръв.

А тя късаше със зъби нови и нови парчета от титаничния звяр, нападнал Оринт.

* * *

Горещината от огнените копия жареше бузата на Едион, напичаше почти нетърпимо шлема му.

Но беше готов да го понесе, като гледаше как пламъците отблъскваха валгските войници от крепостната стена. Враговете, повалени от стрели, светкавично биваха замествани от нови.

Ала по местата, поразени от огнените копия, оставаха само обгорена пръст и разтопени брони. Върховните оръжия обаче не бяха достатъчно.

Над крепостните стени и далеч напред воюваха Железни зъби и крочанките.

Сблъсъкът им беше толкова кръвожаден, толкова мълниеносно се развиваше, че кръвта им образуваше синкава мъгла в небето.

Едион още не можеше да прецени кой надвива за момента. Там, където Тринайсетте се врязваха сред черната войска, Железни зъби и уивърните им политаха към земята, премазвайки валгските войници под себе си.

По крепостните стени се издигаха нови и нови железни обсадни стълби. Огнените копия запращаха покатерилите се войници на земята като овъглени трупове. Но други Валги плъзваха нагоре, неустрашими дори пред огнената смърт.

Едион препускаше от стълба на стълба, зареждайки стрела след стрела в лъка си, и обстрелваше войниците, изкачили се по стъпалата им. Чисти изстрели в пролуките на тъмните им брони.

Стрелците край него вършеха същото, а воините от Гибелния легион заемаха бойни позиции отзад, готови да посрещнат първите нападатели, преодолели стената.

Край градските порти бумтяха огньове. Едион бе изпратил много от мисенианците при двете порти към Оринт, най-уязвимите точки по крепостната стена.

Фактът, че пламъците горяха неспирно, му говореше достатъчно: именно там бе съсредоточила силите си моратската армия.

Заповедта на Ролф да не пилеят огъня подтикна стомаха му да се свие, но Едион насочи вниманието си към близката обсадна стълба. Лъкът му изсвистя и поредният войник полетя към земята. Последван от друг.

Надолу по стената Рен бе поел следващата обсадна стълба и лъкът му пееше същата песен.

Едион се позволи да надникне към армията отпред. Беше се струпала неимоверно близо до крепостните стени.

Ето защо отстъпи назад, привиквайки друг стрелец на свое място, и вдигна меча си, за да подаде сигнал на воините от Гибелния легион по катапултите, на елфическите благородници и стрелците край тях.

— Сега!

Разнесе се припукване и скърцане на дърво. Камъни, големи колкото фургони, полетяха над стените. Катранът, с който бяха облени, лъщеше на слънцето.

А като достигнаха зенита на полета си, тъкмо преди да се спуснат към врага, елфическите стрелци изпратиха по тях залп от запалени стрели.

Стрелите улучиха камъните точно преди да се разбият в земята.

Изригнаха пламъци и обгърнаха дупките, които Едион бе заповядал да изкопаят в скалата — гнезда на взривните прахове, взети от скъпоценните запаси за огнените копия на Ролф.

Камъните се пръснаха в кълба от огън и скални късове.

Когато димът се разсея, войниците по крепостните стени посрещнаха с триумфални възгласи унищожението. Мястото на сблъсъка бе осеяно с изгорени, смазани и разкъсани на парчета Валги. И шестте катапулта бяха оставили кръгове по овъглената земя.

— Насочете! — изрева Едион.

Воините от Гибелния легион вече бутаха колелата, с които щяха да завъртят катапултите върху дървените им стойки. За броени секунди вече си бяха избрали нови мишени; за броени секунди елфическите благородници вече вдигаха нови покрити с катран камъни от купчината, която Дароу бе трупал седмици наред.

Едион не даде на Морат възможност да се съвземе от удара.

— Стреляйте!

Камъните полетяха, последвани от запалени стрели.

Този път взривовете по бойното поле разтресоха крепостните стени.

Отново прозвучаха ликуващи възгласи и Едион даде сигнал на Гибелния легион и елфическите благородници да не бързат със следващия залп. Да оставят Морат да си мисли, че запасите им са се изчерпали, че са имали само няколко камъка.

Едион се върна при обсадната стълба тъкмо когато първият валгски войник съумя да прехвърли стената.

Някакъв воин от Гибелния легион го уби още преди краката му да докоснат земята.

Едион свали щита от гърба си и вдигна меч тъкмо когато вълната от войници превали стената.

Ала не валгски войник прескочи парапета с нечовешка лекота.

Лицето на младия мъж беше студено като смъртта, черните му очи — блеснали от чудовищен глад.

Около врата му имаше черен нашийник.

Валгски принц.