Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (19)

16

Дароу чакаше на коня си върху един хълм, когато армията пристигна по смрачаване. Войниците вървяха цял ден, брулени от снежни фъртуни и стръвни ветрове.

Едион се откъсна с коня си от редиците, крачещи към малкия лагер, и препусна през вледенения сняг към стария лорд. Щом го настигна, махна с облечена в ръкавица ръка към воините зад себе си.

— Пристигнахме, както заповяда.

Дароу дори не го поздрави, отправил поглед към войниците, които вече разпъваха лагера си. Уморителна, тежка работа след дългия ден и битката от предходния, но поне тази нощ щяха да спят добре. И Едион нямаше да позволи да тръгнат още утре. Може би и още ден след това.

— Колко загуби?

— По-малко от петстотин.

— Добре.

Коментарът на стареца го изправи на нокти. Армията не беше на Дароу, не беше дори на Едион.

— Кое наложи да бием толкова път, и то спешно?

— Исках да обсъдим битката. Да чуя какво си научил.

Едион стисна зъби.

— Тогава ще ти напиша доклад. — Той взе поводите, готов да насочи коня обратно към лагера. — Хората ми се нуждаят от подслон.

Дароу кимна сковано, сякаш дори не се замисляше за изтощителния поход по негова заповед.

— Ще се срещнем призори. Прати вест до другите лордове.

— Прати твоя вестоносец.

Дароу го стрелна със стоманен поглед.

— Кажи на останалите лордове. — Той приплъзна очи от оплисканите с кал ботуши на Едион до немитата му коса. — И си почини.

Едион не отвърна нищо. Просто пришпори жребеца си и той препусна покорно в галоп през снега. Красиво, гордо животно, което му служеше безропотно.

Едион примижа срещу снежната вихрушка, брулеща лицето му. Налагаше се възможно най-бързо да разпънат лагера си.

А призори щеше да се срещне с Дароу. И другите лордове. Щеше да заведе и Елин.

* * *

През нощта падна почти половинметров сняг, който затрупа палатките, угаси огньовете и принуди войниците да спят един до друг, за да се топлят.

След като часове наред трепери в палатката си, макар и свита до мангала в облика си на призрачен леопард, Лизандра стана преди зазоряване, отказала се от съня.

Пък и срещата щеше да започне скоро.

Двете с Ансел от Брайърклиф тръгнаха към голямата шатра на Дароу, облечени в няколко ката дрехи. За щастие, мразовитото утро им пречеше да разговарят. Нямаше смисъл, при положение че въздухът изстудяваше зъбите им до болка.

Среброкосите елфически благородници влязоха точно преди тях. Принц Ендимион й кимна почтително — кимна на Елин.

Съпругата на братовчед му. За нея я мислеше. Освен за кралица. Ендимион никога не бе подушвал истинската Елин и нямаше опасност да я заподозре заради мириса й.

Слава на боговете!

Шатрата беше почти пълна. Лордове, принцеси и командири се бяха скупчили в центъра й и всички гледаха картата на континента, окачена на една от стените. По дебелата й канава стърчаха игли, обозначаващи отделни армии.

Много от тях, прекалено много бяха струпани в Юга. И заприщваха притока на съюзнически войски отвъд линиите на Морат.

— О, кралицата се завръща! — провлачи студен глас.

Лизандра залепи на лицето си ленива, саркастична усмивка и закрачи небрежно към центъра на помещението, оставяйки Ансел на входа.

— Подочух, че съм изпуснала забавата вчера. Реших да се върна, за да успея и аз да изтребя малко валгска паплач.

Неколцина се изкискаха, но Дароу дори не се усмихна.

— Не си спомням да съм ви канил на тази среща, Ваше Височество.

— Аз я поканих — обади се Едион, излизайки от групата лордове и командири. — Тъй като реално се сражава в Гибелния легион, я направих главен командир. Затова има право да присъства.

Лизандра се запита дали някой друг разпознаваше болката по лицето на Едион — болка и отвращение от кралицата натрапница, влязла така самонадеяно сред тях.

— Моите извинения! — подхвърли тя с престорена любезност на Дароу.

Той просто върна вниманието си към картата. В този момент Рави и Сол влязоха в шатрата — Сол й кимна уважително, а Рави й се ухили. Елин им намигна и се обърна към картата.

— След като вчера разгромихме Морат под командването на генерал Ашривер — подхвана Дароу, — смятам, че трябва да разположим войските си в Тералис и да подготвим отбранителните сили на Оринт за обсада.

По-възрастните лордове — Слоан, Гунар и Айрънуд — изсумтяха в знак на съгласие.

Едион поклати глава, несъмнено очаквал подобно предложение.

— Така ще покажем на Ераван, че бягаме от него, и ще разпръснем войските твърде надалеч от потенциалните ни съюзници в Юга.

— В Оринт — намеси се лорд Гунар, по-стар и доста по-посивял от Дароу, както и два пъти по-злобен — имаме крепостни стени, задоволително здрави да устоят на атака с катапулти.

— Ако докарат онези вещерски кули — обади се Рен Алсбрук, — стените на Оринт ще рухнат.

— Още нямаме доказателства, че тези кули наистина съществуват — парира Дароу. — Думата на врага не се брои.

— Враг, който се превърна в наш съюзник — изтъкна Елин. Лизандра. Дароу й стрелна презрителен поглед. — Манон Черноклюна не ни излъга. И Тринайсетте й се биха рамо до рамо с нас срещу Морат.

Елфическите благородници и Ансел кимнаха едновременно.

— Срещу Майев — процеди лорд Слоан, мършав мъж с каменно лице и орлов нос. — Онази битка беше срещу Майев, не срещу Ераван. Но биха ли се сражавали срещу вещици? Те са предани до смърт и по-хитри от лисици. Манон Черноклюна и кликата й като нищо са се възползвали от отчаянието ви и са ви подали грешна информация.

— Манон Черноклюна се обърна срещу собствената си баба, Върховната вещица на клана на Черноклюните — отбеляза Едион с опасно нисък, гърлен глас. — Парчетата желязо, които намерихме в корема й, не лъжат.

— Както казах — натърти лорд Слоан, — вещиците са лукави. Какво ли не биха измислили?

— Вещерските кули действително съществуват — каза Лизандра, изпълвайки шатрата с хладнокръвния, невъзмутим глас на Елин. — Няма да си губя времето в търсене на доказателства. Нито ще рискувам да изложа Оринт на унищожителната им мощ.

— Но пограничните градове може, така ли? — предизвика я Дароу.

— Ще намеря начин да обезвредя кулите, преди да са стигнали до подножието на планината — отвърна бавно тя.

Молеше се Едион да има план.

— С огъня, който така зрелищно ни представи — подхвърли Дароу със същата невъзмутимост.

Ансел от Брайърклиф се обади, преди Лизандра да е съчинила достатъчно самонадеяна лъжа.

— Ераван обича да си играе с враговете, да вселява страх в сърцата им. Нека се чуди защо Елин още не го е атакувала със силата си. Да се потревожи, че може да я пази за нещо внушително. — Тя й намигна дяволито. — Надявам се да отприщи същински ад.

Лизандра се усмихна пакостливо на кралицата.

— О, бъди сигурна!

Долови и погледа на Едион върху себе си, прикритата агония и тревога в него. Генералът обаче каза:

— С битката в Елдрис Ераван целеше да изтощи войската ни, да ни накара да се усъмним в стратегията му, изпращайки шепа обикновени войници. Иска да го подценяваме. Ако разположим армията си край границата, хълмовете ще забавят неговата. Познаваме терена добре, това ще е преимуществото ни пред Морат.

— А ако мине през Оуквалд? — посочи лорд Гунар пътя покрай Ендовиер. — Тогава какво?

Отговори му Рен Алсбрук:

— И този терен познаваме добре. В Оуквалд никой не милее за Ераван и силите му. Тамошните са предани на Бранън. И наследниците му.

Той удостои Лизандра със студен поглед, в който обаче започваше да се прокрадва искрица топлота.

Тя се поусмихна на младия лорд. Рен се престори, че не я е видял, и върна очи към картата.

— Ако разположим войската край границата — каза Дароу, — рискуваме да ни изтребят, зарязвайки Перант, Оринт и всички други градове в това кралство на благоволението на Ераван.

— И двете предложения си имат своите положителни и отрицателни страни — пристъпи напред принц Ендимион. Най-възрастният сред всички, макар и да не изглеждаше на повече от двайсет и осем. — Армията ви е прекалено малка, за да я разделяте на две. Трябва да я поведете цялата или на юг, или обратно на север.

— Гласувам за юг — обади се принцеса Селен, братовчедка на Ендимион. И на Роуан. Лизандра усещаше, че принцесата е любопитна да опознае Елин, но нещо я спираше. Сякаш не смееше да изгражда нови връзки, след като войната можеше да ги унищожи. Лизандра се питаше какво ли събитие от дългия й живот я бе направило толкова предпазлива, сериозна, а в същото време не съвсем студена към околните. — По южните бойни полета ще имате повече варианти за отбой, ако се стигне дотам. — Тя посочи с бронзов пръст картата и сплетената й сребриста коса проблесна сред диплите на тежката й смарагдова пелерина. — В Оринт могат да ви притиснат към планината.

— През Еленови рога има тайни пътеки — изтъкна непоколебимо лорд Слоан. — Много от хората ни ги използваха преди десет години.

И ето че продължиха така. В дебати и спорове, препирни и сдържани аргументи.

Накрая Дароу призова шестимата терасенски лордове да гласуват. Явно само тях приемаше за официални предводители на армията.

Двама от тях, Сол и Рави, гласуваха за границата.

Четирима — Дароу, Слоан, Гунар и Айрънуд — гласуваха за Оринт.

Когато в шатрата се спусна тишина, Дароу обяви:

— Ако съюзниците ни не желаят да действат по този план, са свободни да напуснат. Няма да ви държим отговорни.

Лизандра едва не подскочи.

Едион изръмжа, макар че в очите му просветна тревога.

Принц Галан обаче, който през цялото време бе следил събитията мълчаливо, с чести усмивки, проявявайки търпение напук на дръзките си бойни подвизи по море и по суша, пристъпи напред. И погледна Елин с искрящи очи — техните очи.

— Що за съюзници ще бъдем — поде с дълбок вендлински акцент, — ако изоставим приятелите си само защото вижданията ни се разминават. Обещахме ви съдействие в тази война. Вендлин няма да отстъпи от думата си.

Дароу се напрегна. Не заради думите му, а защото бяха насочени към нея. Към Елин.

Лизандра сведе глава в поклон и сложи ръка на сърцето си.

Принц Ендимион вирна брадичка.

— Положил съм клетва пред братовчед ми, твоя консорт — каза той и другите лордове се наежиха. Понеже Елин не беше официална кралица, още не признаваха новата титла на Роуан. Но явно това важеше само за останалите лордове. — Тъй като се съмнявам да ни приемат обратно в Доранел, ми се ще да мисля, че това може да е новият ни дом, ако надвием.

Елин определено би се съгласила с чутото.

— Добре дошли сте тук… всички вие. За колкото време желаете.

— Нямаш власт да отправяш подобни покани — озъби й се лорд Гунар.

Никой не си направи труда да му отвърне. Но Илиас от Тихите асасини кимна тържествено в знак на съгласието си да остане, а Ансел от Брайърклиф само й намигна отново и каза:

— Дойдох толкова далеч, за да ти помогна да очистим онова копеле. Не виждам причина да си тръгвам още сега.

Непресторена благодарност стисна гърлото на Лизандра и тя се поклони на съюзниците, събрани от кралицата й.

Висок тъмнокос младеж влезе в шатрата и очите му засноваха между лицата в центъра й. И се опулиха, щом зърнаха нея — Елин. После надникнаха към Едион за потвърждение. Непознатият сравни златистата коса, ашриверските очи и пребледня.

— Какво има, Нокс? — изръмжа му Дароу. Вестоносецът изопна гръб, изтича до стария лорд и му прошепна нещо на ухо. — Кажи му да влезе! — Беше краткият отговор на Дароу.

Нокс напусна шатрата с изненадваща за височината му грациозност и след секунда на входа се появи по-нисък, по-светъл мъж.

Дароу протегна ръка към писмото, което държеше.

— Носиш вести от Елдрис?

Лизандра надуши непознатия в мига, в който и Едион.

Той се усмихна и каза:

— Ераван ви изпраща почитанията си.

Сетне изстреля черен вихър право към нея.