Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (51)

48

Хаганската войска нанесе достатъчно унищожителен удар на Морат, че костените барабани да замлъкнат.

Далеч бяха от сигурната победа, но дори този скромен успех сякаш пооблекчи тежкото куцане на Каол, докато вървеше към просторната военна шатра на принцеса Хасар. Сулдът беше забит отпред и вятърът откъм езерото развяваше дорестата конска грива в края му. Копието на Сартак стърчеше от студената кал до това на сестра му. А до неговото…

Каол се подпря на бастуна си и застана пред абаносовото копие, чието снопче катраненочерна грива още сияеше въпреки възрастта му. Подобно копие не бележеше появата на знатен воин с даргански корени, а указваше на кого служи той. Сулдът с бяла конска грива се носи във време на мир, а онзи с черна грива е за война.

Каол не знаеше, че хаганът бе дал на наследника си Абанос за мисията му по тези земи.

Ирен спря до него с оплискана в кръв рокля, но с бистър поглед. От седмици пътуваха с армията, ала да зърнат с очите си символа на дълга им към тази война, напоен с многовековната история на завоевания и победи… Този сулд беше почти свещен. Наистина бе свещен.

Каол опря ръка в гърба на Ирен и двамата влязоха заедно в щедро украсената шатра. Като се имаше предвид, че беше пристигнала тъкмо в разгара на битката, само жена като Хасар би съумяла някак да издигне кралска шатра по време на сражение.

Каол подпря калния си бастун на издигнатата дървена платформа и изкачи едното стъпало със стиснати от болка зъби. Дори дебелият килим не смекчи агонията, която се стрелна надолу по гръбнака и през краката му.

Той застина, отпускайки цялата си тежест на бастуна, и си пое глътка въздух, докато тялото му възстановяваше равновесието си.

Опръсканото с кръв лице на Ирен се напрегна.

— Да те сложим на някой стол — прошепна тя и Каол кимна. Отчаяно копнееше да поседне дори за няколко минути.

Несрин влезе след тях и явно беше дочула предложението на Ирен, защото незабавно се отправи към бюрото, около което стояха Сартак и Хасар, и издърпа единия резбован дървен стол. Каол й кимна с благодарност и се настани в него.

— Е, нямам златист диван — подметна шеговито принцеса Хасар и Ирен се изчерви въпреки кръвта по бронзовата си кожа, махвайки засрамено към приятелката си.

Диванът, който Каол бе взел със себе си от Южния континент — на който Ирен го бе лекувала, на който беше спечелил сърцето й — ги чакаше на безопасно място в кораба им. И ако оцелееха, щеше да е първата мебел в дома, който щеше да построи на съпругата си.

На детето в утробата й.

Ирен застана до стола и Каол хвана фината й ръка, преплитайки пръсти с нейните. И двамата бяха мръсни, но това не му пречеше. Изглежда, и тя не възразяваше, защото го стисна в отговор.

— Вече превъзхождаме числено моратския легион — поде Сартак, избавяйки ги от подигравките на Хасар. — Но внимателно трябва да обмислим как да преминем през него към града, и то така, че да не губим излишно сили.

Защото същинската битка тепърва предстоеше. Сякаш скорошните кошмарни дни на обсада, кръвопролития и безчет посечени воини бяха едва началото.

— Мъдро — обади се Хасар.

Сартак изтръпна леко.

— Можеше да сме в съвсем друго положение. — Каол и Хасар вирнаха въпросително вежди и Сартак поясни: — Ако не ни се беше притекла на помощ, сестро, до броени часове щях да освободя язовирната стена и да наводня равнината.

Каол подскочи.

— Сериозно?

Принцът потри врата си.

— Отчаяна последна мярка.

И още как. Огромната вълна щеше да помете част от града, равнината, горещите извори и още километри земя отвъд тях. Щеше да издави армията по пътя си — да я отнесе. Можеше дори да достигне хаганската войска, тръгнала да ги избавя.

— Тогава да се благодарим, че не се е наложило и това — каза Ирен с пребледняло лице, навярно осъзнала колко близо са били до пълното унищожение.

Фактът, че Сартак си признаваше, говореше достатъчно красноречиво: макар и наследник на хагана, държеше сестра му да знае, че и той самият допускаше грешки; че трябваше да премислят заедно всеки план, колкото и праволинеен да им се струваше.

Хасар кимна, схванала идеята му.

Някой се покашля и всички извърнаха глави към отворения вход на шатрата, където стоеше един от дарганските капитани, стиснал сулд в окаляната си ръка. Мъжът изпелтечи, че са пристигнали посетители, ала никой от кралските особи не се поинтересува кои са, а просто му дадоха знак да ги покани.

След секунда Каол изпита радост, че е седнал.

— Свещени богове! — пророни Несрин.

Същата реплика изскочи и на неговия език, когато Елин Галантиус, Роуан Белия трън и шепа техни спътници влязоха в шатрата.

Целите бяха кални и сплетената коса на терасенската кралица му се струваше много по-дълга от последния път, когато я беше видял. А очите й… Нямаше го онзи мек, макар и огнен поглед. Нещо по-старо надничаше от тях. По-уморено.

Каол скочи на крака.

— Мислех, че си в Терасен — изстреля.

Всички доклади го потвърждаваха. А сега кралицата стоеше пред него без армия зад себе си.

Водеше единствено трима елфи — воини, снажни и мускулести като Роуан — и слаба тъмнокоса жена.

Елин обаче просто втренчи поглед в него. И не го откъсна дълго време.

Никой не продума, когато по лицето й се търкулнаха сълзи.

Не защото го съзираше точно тук, осъзна Каол, тръгвайки към нея с бастуна си.

А защото стоеше прав. Ходеше.

От гърлото на младата кралица се изтръгна пресеклив радостен смях и тя се хвърли да го прегърне през врата. От сблъсъка с тялото й го проряза болка, но Каол я прегърна, забравил всичките си въпроси към нея.

Елин трепереше, когато се отдръпна от него.

— Знаех си — промълви, плъзвайки очи надолу по тялото му и обратно. — Знаех си, че ще се справиш.

— Не и сам — рече през стегнато гърло Каол.

Той преглътна и пусна Елин, за да протегне ръка зад себе си. Към жената, която бе убеден, че стои там, сграбчила медальона около шията си.

Може би Елин нямаше да си спомня, може би срещата им преди години не значеше нищо за нея, но Каол все пак придърпа Ирен напред.

— Елин, позволи да ти представя…

— Ирен Тауърс — прошепна кралицата, когато съпругата му застана до него.

Двете жени приковаха погледи една в друга.

Устните на Ирен потръпнаха. Тя отвори сребърния медальон, извади малкото листче и го подаде на кралицата с несигурни пръсти.

Ръцете на Елин също потрепваха, когато пое парчето хартия.

— Благодаря ви — пророни Ирен.

Каол не вярваше да има друго за казване.

Елин разтвори листчето, прочете посланието, написано от самата нея, и видя колко намачкана беше хартията от стотиците сгъвания и разгъвания през изминалите няколко години.

— Отидох в Торе — додаде Ирен с треперещ глас. — Взех парите, които ми бяхте оставили, и отидох в Торе. А там станах наследница на Върховната лечителна. И се връщам тук, за да помогна с каквото мога. Предадох на възможно най-много лечителни уроците по самоотбрана, на които вие ме научихте онази нощ. Не пропилях нито монета от парите ви, нито миг от живота, който ми подарихте. — По лицето й се търкаляха нови и нови сълзи. — Не пропилях нищо.

Елин притвори насълзени очи и се усмихна, а като ги отвори, взе разтрепераните ръце на Ирен.

— Сега е мой ред да ти се отблагодаря.

Погледът на кралицата попадна върху брачната халка на Ирен и когато надникна към Каол, той се усмихна широко.

— Вече не е Ирен Тауърс — обясни тихо Каол. — Ирен Уестфол е.

Елин отвърна с онзи свой накъсан радостен смях и Роуан пристъпи до нея. Ирен килна глава назад, за да може да побере с поглед целия исполински ръст на воина, и изцъкли очи — не само заради височината му, но и заради заострените му уши, леко удължените му кучешки зъби и татуировката му.

— Е, лейди Уестфол, нека ви запозная с моя съпруг, принц Роуан Белия трън Галантиус — каза Елин.

Върху пръста на кралицата наистина имаше сватбен пръстен, чийто смарагд искреше дори под калта. На ръката на Роуан пък блестеше златен пръстен с рубин.

— Моят вречен — добави Елин, пърхайки с мигли към елфа.

Роуан врътна очи, но не смогна да сдържи усмивката си, кимвайки почтително към Ирен.

Тя му се поклони и Елин изсумтя:

— О, я стига! Ще вземе да се възгордее. — Ирен се изчерви и усмивката на Елин омекна. Тя вдигна листчето. — Може ли да го задържа? — И надникна към медальона на Ирен. — Или мястото му е там?

Ирен сключи пръстите на кралицата около него.

— Ваше е, винаги е било ваше. Малка частица от смелостта ви, която ми помогна да намеря своята.

Елин поклати глава, отхвърляйки похвалата.

Ирен обаче стисна свитата й ръка.

— Думите ви ми вдъхнаха кураж. И ми даваха сили през всеки пропътуван километър, през всеки дълъг час на учение и работа. Благодарна съм ви и за това.

Елин преглътна сухо и Каол реши, че е време да седне. Когато гърбът му се отпусна с признателност, той каза на кралицата:

— Още един човек има принос за армията ни. — Той махна към Несрин, която вече се усмихваше на кралицата. — Рукините и хаганската войска са тук и благодарение на Несрин.

Искра озари очите на Елин и двете жени се срещнаха в крепка прегръдка.

— Искам да чуя цялата история! — подкани ги Елин. — До последната думичка!

Едва доловимата усмивка на Несрин се разшири.

— Така да бъде. Но по-късно.

Елин я перна по рамото и се обърна към двамата хагански наследници до бюрото. Високи и царствени, но не по-малко окаляни от самата нея.

— Дориан? — не се стърпя Каол.

Роуан отговори вместо Елин:

— Не е с нас.

Принцът надникна към Хасар и Сартак.

— Знаят всичко — успокои го Несрин.

— С Манон е — разясни простичко Елин. Каол недоумяваше дали трябва да изпита облекчение. — Издирват нещо важно.

Ключовете. Свещени богове!

Елин кимна. По-късно. По-късно щеше да мисли за Дориан. Елин кимна отново. И той щеше да чуе цялата история.

— Представям ви принцеса Хасар и принц Сартак — намеси се Несрин.

Елин се поклони — дълбоко.

— Приемете вечната ми благодарност — каза Елин с глас на истинска кралица.

Ако поклонът й бе учудил Хасар и Сартак, двамата го прикриваха умело, отвръщайки по същия начин — неподправено олицетворение на дворцова грациозност.

— Баща ми — подхвана Сартак — остана в хаганата, за да управлява земите ни заедно със сестра ни Дува и брат ни Аргун. Брат ми Кашин обаче плава заедно с другата част от армията ни. Тръгнали са две седмици след нас.

Елин погледна Каол и той кимна. Потвърждението му запали нещо в очите й, но тя посочи с брадичка към Хасар.

— Получи ли писмото ми?

Писмото, изпратено от Елин преди месеци, с което молеше за помощ в замяна единствено на по-добър свят.

Хасар зачопли ноктите си.

— Може би. Напоследък получавам прекалено много писма от принцеси, за да ги помня и да им отговарям.

Елин се подсмихна, сякаш двете общуваха на език, неразбираем за останалите, таен език между две еднакво самоуверени и горделиви жени. Кралицата махна към спътниците си и те пристъпиха напред.

— Нека ви запозная с приятелите ми. Лорд Гавриел от Доранел. — Кимна към воина с кехлибарени очи и златиста коса, който им се поклони почтително. Вратът и ръцете му бяха покрити с татуировки, но движенията му бяха изключително елегантни. — Нещо като чичо ми е. — Добави Елин със закачлива усмивка. Каол сбърчи неразбиращо вежди и тя уточни: — Това е бащата на Едион.

— Е, това обяснява някои работи! — подхвърли Несрин.

Косата му, широкото лице… да, еднакви бяха. Но ако Едион беше огън, Гавриел беше камък.

— Едион е моята гордост — каза със сериозен тон Гавриел.

Непресторени емоции пробягаха по лицето на Елин, но тя махна към тъмнокосия елф. Индивид, с когото нямаше желание да си има разправии, реши Каол, измервайки гранитните му черти, черни очи и недокосната от усмивка уста.

— Лоркан Салватер, някога от Доранел, а вече заклет член на двора ми. — И като че това не беше достатъчно шокиращо, ето защо Елин намигна на внушителния елф. Лоркан се намръщи. — Още се напасваме един към друг. — Прошушна силно кралицата и Ирен се изкиска.

Лоркан Салватер. Каол не го бе срещнал тази пролет в Рифтхолд, но беше чувал премного за него. Най-довереният командир на Майев, най-преданият й, свиреп воин. Опитал да убие Елин, ненавиждал я. Как се бяха озовали заедно, защо кралицата не беше в Терасен при армията си…

— И ти имаш какво да ни разказваш — заяви Каол.

— О, да!

Очите на Елин помръкнаха и Роуан сложи ръка на кръста й. Нещо ужасно й се беше случило. Каол претърси лицето й за следи…

И спря, съзирайки гладката, небелязана кожа по шията й. Без нито един белег. Нямаше ги и тези по ръцете й, по дланите й.

— По-късно — обеща приглушено Елин. Сетне изопна рамене и до нея пристъпи още един златокос елф. Красив. Само така можеше да се опише. — Фенрис… Хм, всъщност не знам фамилното ти име.

Фенрис намигна дяволито на кралицата.

— Луноглед.

— Нищо подобно! — изстреля през смях Елин.

Фенрис постави длан на сърцето си.

— Положил съм кръвна клетва пред теб. Бих ли те излъгал?

Поредният елф, заклет член на двора й. В другия край на шатрата Сартак изруга на собствения си език. Явно беше чувал за Лоркан, Гавриел и Фенрис.

Елин отправи към Фенрис вулгарен жест, който накара Хасар да се изкикоти, а после се обърна към хаганските наследници.

— Още не са се научили на обноски. Боя се, че не са достойни за изтънчената ви компания. — Дори Сартак се усмихна. Елин посочи дребната, слабичка жена сред спътниците си. — Затова нека ви представя единствения цивилизован член на двора ми — лейди Елида Локан от Перант.

Перант. Миналата зима Каол бе проучил всички родословия в Терасен, списъците с множеството зачеркнати аристократични фамилии, превърнали се в жертва на завоеванието преди десет години.

Името на Елида бе сред тях. Още един член на знатен терасенски род, успял да се измъкне от главорезите на Адарлан.

Красивата млада жена стори крачка напред, куцукайки, и изпълни реверанс пред принца и принцесата. Заради високите й ботуши травмата й не се виждаше, но Ирен веднага прикова вниманието си в крака й. В глезена й.

— За мен е чест — каза Елида с тих, но уверен глас.

Тъмните й очи ги обходиха преценяващо. Като че виждаше под кожите и костите им… право в душите им.

Елин избърса ръце.

— Е, приключихме с тази част — обяви и тръгна към бюрото с картата. — Предлагам да обсъдим накъде е най-добре да се насочим, след като сритаме задника на тази войска.