Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (35)

32

Дориан живя с кафяви очи три дни, преди да намери начин да ги превърне отново в сини. Астерин и Веста го подиграваха безпощадно, докато летяха над гръбнака на Белия зъб; драматично оплакваха загубата на „прелестните му метличини очи“ и въздъхнаха с превзето облекчение, когато сапфиреният им цвят се завърна.

Магията му можеше да прескача от една стихия на друга, но хамелеонството разчиташе на нещо коренно различно. На една част от него, която открай време копнееше да отпусне юздите. Да се освободи. Както Темис, богинята на дивото, се бе освободила — излизайки от клетката си. Както той самият мечтаеше да се освободи още когато беше безразсъден принц с твърде възвишени идеали.

Това беше единствената заповед на магията: освободи се! Да се освободи от човека, в когото се беше преобразил, откакто нашийникът падна от врата му, и да се превъплъти в нещо ново, различно.

Ала прозрението идваше по-лесно от изпълнението. След като очите му си върнаха синия цвят, някаква нишка се разсука в него и оттогава не успяваше да постигне нищо. Дори пак да ги направи кафяви.

Крочанките и Тринайсетте бяха спрели за почивка по пладне, използвайки дебелото укритие на Оуквалдския лес, чиито дървета вече бяха голи, макар и недокоснати от сняг. Още ден и щяха да достигнат сборната точка. Цяла седмица, след като бяха обещали да помогнат на ейлвийските военачалници, но по-добре късно, отколкото никога.

Дориан седна на един паднал, покрит с мъх дънер и задъвка парче изсушено заешко. Обядът му.

— Главата ме заболява, като гледам как се мъчиш — извика му от другия край на поляната Гленис.

Около тях Тринайсетте се хранеха мълчаливо, а Манон наблюдаваше всички. Поне крочанките седяха с тях. Не говореха, но седяха с тях.

Затова и всички обърнаха погледи към него. Дориан извади жилавото месо от устата си и кимна на старицата.

— Моята глава ме боли достатъчно и за двама ни.

— В какво опитваш да се превърнеш? Или в кого?

В обратното на себе си. Обратното на мъжа, пренебрегвал Сорша години наред. И отплатил й се със смърт накрая. С радост щеше да се освободи от него, стига магията му да го позволеше.

— В нищо — рече той. Скучният му отговор накара повечето от Тринайсетте и крочанките да извърнат очи към скромната си храна. — Просто искам да проверя дали е възможно за човек с моята магия. Дали е възможно да променя дори само някои от чертите си.

Не беше лъжа, не съвсем.

Манон свъси вежди, сякаш се мъчеше да разнищи някоя трудна загадка.

— Но ако се научиш — настоя Гленис, — в кого би искал да се превърнеш?

Дориан не знаеше. В съзнанието му не изникваше нито един образ. Дамарис също не би му дал отговор.

Той надникна в себе си, в морето от магия, бушуващо се там.

Плъзна внимателни, невидими ръце по повърхността му. И проследи една нишка — не към инстинктите си, а към пропуканото си сърце.

Кой искаш да бъдеш?

Там някъде, досущ като семенцето сила, което Сирен бе откраднала, стърчеше мъничка изпъкналост в магията му. Като възелче в гоблен, което можеше да разнищи и изтъче наново.

Да превърне в нещо друго, ако свикаше смелостта си.

Кой искаш да бъдеш? — попита той недовършения гоблен в себе си. И позволи на нишките и възлите да образуват картина в съзнанието му. Нещо малко като за начало.

Гленис се засмя.

— Очите ти са зелени, кралю.

Дориан подскочи с разтуптяно сърце. Вещиците пак прекъснаха обяда си и се вторачиха в него. Някои дори дойдоха да го видят по-отблизо. Но той продължи да пуска нишката магия в тъкачния стан на съзнанието си, обогатявайки зараждащата се картина.

— О, златистата коса хич не ти отива — намръщи се Астерин. — Приличаш на болнав.

Кой искаше да бъде? Всеки друг, но не и себе си. Не и това, в което се беше превърнал.

Безмълвният му отговор събори магическия стан и Дориан знаеше, че тъмната му коса и сапфирени очи са се завърнали. Астерин въздъхна облекчено.

Манон обаче се усмихваше мрачно, сякаш дочула безгласния му отговор. Сякаш го беше разбрала.

* * *

Нощта вече се беше спуснала и огньовете на крочанките пращяха под плетеницата от голи клони над тях, когато Гленис попита:

— Някоя от вас виждала ли е Пустошта?

Тринайсетте погледнаха учудено старицата. Обикновено не се обръщаше към всички тях наведнъж, нито пък им задаваше толкова лични въпроси.

Поне тя им говореше. След три дни път от Белия зъб, Манон още никак не се бе сближила с крочанките. Да, обелваха й по някоя и друга дума и понякога сядаха да се хранят с тях край огнището на Гленис, но едва толкова.

Астерин отговори от името на цялото им сестринство.

— Не. Никоя от нас. Аз прекарах известно време в една гора отвъд планината, но така и не стигнах до Пустошта.

Тъга проблясваше в златисто-черните очи на вещицата, навярно заради неизказаната част от тази история. Сорел, Веста и дори Манон я погледнаха със същата тъга.

Манон се обърна към Гленис, единствената крочанка край това огнище:

— Защо питаш?

— От любопитство — каза старицата. — И ние не сме стъпвали там. Не смеем.

— От нас ли се боите?

Астерин се приведе към огъня и златистата й коса се люшна напред. Беше вързала кожена лента през челото си — не черната, която носеше през последното столетие, но все пак изглеждаща подобно. Поне едно нещо не се беше променило.

— Боим се да видим какво е останало от някогашния ни град, от земите ни.

— Само руини. Поне така разправят — пророни Манон.

— Ще възродите ли града, ако имате тази възможност? — попита Гленис.

— Не сме го обсъждали — каза Астерин. — Не знаем дали някога ще се приберем у дома.

— Струва ми се разумно да си начертаете план — заключи умислено Гленис. — Много е важно. — Сините й очи се спряха на Манон. — Не само за крочанките, но и за вашия народ.

Дориан кимна, макар и да не участваше в разговора.

Какъв ли единен народ биха формирали Тринайсетте, Железни зъби и крочанките?

Манон отвори уста, но в този миг Сенките долетяха в кръга на огнището им с обтегнати от тревога лица. Тринайсетте светкавично скочиха на крака.

— Разузнахме напред по пътя чак до сборната точка — обяви задъхано Еда.

Манон се подготви за най-лошото. Трудно доловима сила зашепна из лагера — едничкият признак, че магията на Дориан ги бе обгърнала в почти непробиваем щит.

— Отдалеч вони на смърт — довърши Бриар.