Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (33)

30

Грохотът от стълкновението отекваше надлъж и шир. Елида бе чакала часове наред, закътана надълбоко сред скалистите хълмове на една древна гора. Първо — треперейки в ледовития мрак, сетне наблюдавайки сивкавата светлина на зората, а накрая и синьото утро. С последния преход бе наченато и сражението.

С какво ли не си запълва времето: крачи нервно из покритата с мъх поляна, обикаля сред сивите камъни, пръснати между дърветата, седя в оглушителната тишина до дънера на някакво великанско дърво, свивайки се на малко, незабележимо кълбо. Гавриел я беше уверил, че нито един от странните, свирепи зверове по тези земи не би се доближил толкова до Доранел, но на нея не й се рискуваше. Ето защо остана на поляната, където й бяха казали да чака.

Да чака тях. Или пък нещата дотолкова да се объркат, че сама да се оправя. Ако се стигнеше дотам, можеше да потърси Есар…

Но нямаше да се стигне дотам. Повтаряше си го отново и отново. Не биваше.

Утринното слънце вече затопляше хладовитата горска сянка, когато най-накрая се появиха.

Видя ги, преди да ги чуе, защото стъпваха почти безшумно по горския килим благодарение на елфическата си ловкост и обучението си. Въздъхна треперливо, когато Лоркан изникна между две обвити в мъх дървета, вперил очи в нея. А зад него се олюляваше…

Елида не знаеше как да постъпи. Не знаеше какво да прави с тялото си, с ръцете си. Не знаеше какво да каже, докато гледаше как Елин се препъва през скали и корени с маска на лицето и вериги по обляното си в кръв тяло. Кръв не само от нейни рани, но и от чужди.

Беше измършавяла, а златистата й коса бе много по-дълга, отколкото я помнеше. Прекалено дълга, дори след толкова време. Стигаше почти до пъпа й и повечето тъмнееше от засъхнала кръв. Като че бе тичала под кървав дъжд.

Роуан и Гавриел ги нямаше. Ала по лицето на Лоркан не се четеше скръб, а само тревога. Оглеждаше угрижено небето, гората, сякаш очакваше някой да ги преследва.

Елин спря в началото на поляната. Ходеше боса и възтънката й, къса рокля не разкриваше сериозни наранявания.

Очите й зад маската гледаха през Елида.

Лоркан каза на кралицата:

— Ще ги изчакаме тук.

Елин разпери окованите си, покрити от метала ръце така, като че собственото й тяло не й принадлежеше. Веригата между китките й бе скъсана и двете й части висяха от железните белезници. Същото беше й с тези около глезените й.

Понечи да свали една от металните си ръкавици. Тя не помръдна.

Елин я дръпна отново. Ръкавицата не се изхлузи и със сантиметър.

— Свали я.

Гласът й беше гърлен, дрезгав.

Елида не знаеше на кого от двама им го нареди, но преди да успее да прекоси поляната, Лоркан хвана китката на кралицата и заоглежда ключалките.

Ъгълчето на устата му се стегна. Ясно. Свалянето нямаше да е лесна задача.

Елида го достигна с куцукане. Магията на Гавриел не беше наоколо да придържи крака й.

Ръкавиците бяха заключени върху китките на кралицата, застъпвайки донякъде оковите й. И ръкавиците, и оковите имаха дребни на вид ключалки и бяха изковани от желязо.

Елида пристъпи върху здравия си крак, за да погледне къде от задната страна на главата й бе закопчана маската.

Тази ключалка беше по-сложна от другите, а веригите й — дебели и древни.

Лоркан бе пъхнал върха на тънък кинжал в ключалката на едната й ръкавица и го въртеше във всички посоки, мъчейки се да отключи механизма.

— Свали я.

Гигантските дървета погълнаха хриптящите думи на кралицата.

— Опитвам се — каза Лоркан не особено състрадателно, макар и без обичайната си студенина.

Кинжалът стържеше в ключалката, но безуспешно.

— Свали я.

Кралицата затрепери.

— Оп…

Елин грабна кинжала и пъхна върха на острието му в ключалката. Метал застърга в метал и ножът се разтресе в покритата й с желязо ръка.

— Свали я — прошепна тя и оголи зъби. — Свали я.

Лоркан посегна да вземе кинжала, но тя му се дръпна.

— Тези ключалки са прекалено сложни — викна й той. — Трябва ни ключар.

Пръхтейки през стиснати зъби, Елин продължи да върти острието в ключалката на ръкавицата. Металическо щракване отекна над поляната.

Но не от ключалката. Елин извади кинжала от нея. Върхът на острието се беше отчупил и тупна глухо върху мъха.

Дишайки все по-учестено, тя се взря в парчето метал, паднало върху дебелия горски килим под босите й, окървавени крака.

Накрая изпусна кинжала. И задращи с пръсти по оковите върху китките си, по ръкавиците, по маската на лицето си.

— Свалете ги — пророни умолително, докато дърпаше и теглеше метала. — Свалете ги!

Елида посегна да я спре, преди да е свалила кожата от костите си, но Елин й се изплъзна и закрачи немощно напред по поляната.

После падна на колене, преви се в тревата и задращи по маската си.

Тя не помръдваше.

Елида погледна към Лоркан, който изцъклено наблюдаваше как трескавото дишане на Елин преминава във вопли.

Той й го беше причинил. Той ги беше довел дотук.

Елида пристъпи към Елин.

Железните ръкавици охлузваха до кръв кожата по шията й, по челюстта й, но тя продължаваше да дърпа маската.

— Свалете я! — Молбата се превръщаше в истеричен писък. — Свалете я! — Отново и отново: — Свалете я, свалете я, свалете я!

Мощните й вопли отекваха из древната гора. Не изричаше нищо друго. Не умоляваше боговете, нито предците си.

Повтаряше единствено тези думи, отново и отново, и отново.

Свалете я, свалете я, свалете я.

В гората зад тях се чу движение, и фактът, че Лоркан не извади оръжията си, подсказа на Елида кой идва. Но облекчението й беше краткотрайно, защото Роуан и Гавриел влачеха огромен бял вълк. Същия, чиито челюсти се бяха вкопчили в ръката й, разкъсвайки плътта й до кост. Фенрис.

Беше в несвяст и езикът му висеше от кървавата му паст. Роуан го остави в началото на поляната и тръгна към Елин.

Целият беше облян в кръв. Стабилната му походка говореше, че не е негова.

А кръвта по брадичката и шията му… Елида не искаше дори да си помисля.

Елин продължаваше да тегли панически неподвижната маска, сякаш не я беше грижа кой стои пред нея. Нейният консорт, съпруг и вречен.

— Елин.

Свалете я, свалете я, свалете я.

Писъците й бяха непоносими. По-страшни, отколкото на плажа в Ейлве.

Гавриел се изправи до Елида и се вгледа с пребледняла златиста кожа в истеричната кралица.

Роуан коленичи бавно пред нея.

— Елин.

Тя само вдигна глава нагоре към горския балдахин и зарида.

По шията й се стичаше прясна кръв от изподраната й кожа и се смесваше със старата.

Роуан протегна разтреперана ръка — единствения белег за агонията, която несъмнено го измъчваше. После хвана нежно китките й и още по-нежно сключи пръстите си около тях. За да не й позволи така безпощадно да се дращи повече.

Тялото на Елин се раздираше от стонове.

— Свали я.

В очите на Роуан проблясваха паника и мъка, и копнеж.

— Добре. Но трябва да стоиш мирно, Огнено сърце. Само няколко секунди.

— Свали я.

Воплите й утихваха, отстъпвайки място на съкрушени стенания. Роуан галеше с палци китките й, железните окови върху тях. Сякаш докосваше кожата й. Треперенето й постихваше.

Не, не стихваше, осъзна Елида, когато Роуан стана и отиде зад кралицата. Просто Елин го насочваше навътре в себе си. Изопнатото й тяло продължаваше да потръпва, но тя се стараеше да го задържи неподвижно, докато Роуан оглеждаше ключалката на маската й.

По лицето на принца пробягаха смайване, ужас и тъга. Само за миг, и те изчезнаха.

Един поглед към Гавриел и Лоркан, и двамата тръгнаха с бавни, премерени стъпки към него.

В другия край на полянката Фенрис лежеше в несвяст. Бялата му козина бе наквасена в кръв.

Елида отиде при Елин и зае предишното място на Роуан.

Кралицата стоеше със затворени очи, като че й беше необходима съвършена концентрация, за да остане неподвижна, да им позволи да огледат ключалката, да не забива нокти в оковите си…

Затова Елида не й каза нищо, а просто й предложи безмълвно подкрепата си, в случай че й трябваше.

Роуан продължаваше да разглежда с мрачна гримаса ключалката на тила й, която държеше веригите на маската. Ноздрите му бяха леко разширени. От гняв и безсилие.

— За пръв път виждам такава ключалка — пророни Гавриел. Елин отново затрепери.

Елида сложи ръка на коляното й. Кралицата го беше охлузила и по окървавената й кожа полепваха кал и трева.

Очакваше да отблъсне ръката й, но Елин не помръдна. Остана със затворени очи, притаила трескав дъх.

Роуан хвана една от веригите, придържащи маската, и кимна на Лоркан.

— Другият край.

Лоркан хвана мълчаливо другия й край. Канеха се да скъсат железните брънки.

Елида проследи с надежда как двамата елфи обтягат веригата, докато ръцете им не се разтресоха от напъна.

Нищо.

Пробваха наново. Дъхът на Елин пресекна. Елида стисна по-силно коляното й.

— Успяла е да разкъса веригите на глезените и китките си — отбеляза Гавриел. — Не са неунищожими.

Ала тези на маската бяха толкова близо до главата й, че нямаше как да замахнат с меч към тях. А и може би маската беше изкована от по-здраво желязо.

Роуан и Лоркан пак обтегнаха веригата. Но напразно.

Накрая се отказаха запъхтени. По дланите им личаха яркочервени следи.

Опитали бяха да счупят желязото с магия.

Над поляната се спусна тишина. Не биваше да се задържат тук. Но да отведат Елин с оковите, при положение че толкова неистово искаше да се отърве от тях…

Тя отвори очи.

Бяха празни. Изморени. Воин, примирил се с поражението.

Елида побърза да каже нещо, мъчейки се да прогони пустотата:

— Има ли ключ? Видя ли някого да използва ключ?

Тя мигна два пъти. Някакъв сигнал може би?

Роуан и Лоркан пак затеглиха веригата със сетни сили.

Елин обаче сведе поглед към мъха по земята, към камъните. Присви леко очи, сякаш обмисляше въпроса на Елида. През тесния процеп на маската Елида видя устата й да оформя думата „ключ“.

— Не е у мен… не са у нас — отговори Елида, разгадала мисълта й. — У Манон и Дориан са.

— Тихо! — изсъска Лоркан.

Не защото говореше високо, а заради смъртоносната информация, която разкриваше.

Елин пак мигна два пъти със същата целеустременост.

Роуан изръмжа срещу веригата и я обтегна за пореден път.

Елин разпери ръка към мъха и нарисува нещо върху него.

— Какво е това?

Елида се приведе, а кралицата повтори невидимите очертания с все така непроницаемо лице.

Чувайки въпроса й, елфите спряха и загледаха как пръстът на Елин се движи през зеления мъх.

— Знак на Уирда — отговори едва доловимо Роуан. — За отваряне.

Елин го нарисува отново, занемяла и неподвижна. Като че седеше сама на поляната.

— Дали би подействал върху желязо? — попита Гавриел.

— Отключи железните врати в кралската библиотека на Адарлан със същия символ — отвърна Роуан. — Но тогава й трябваше…

Той не довърши. Вместо това хвана счупения нож, който Елин беше изпуснала в мъха, и поряза с него дланта си.

После коленичи пред нея и протегна окървавената си ръка.

— Покажи ми, Огнено сърце. Покажи ми отново.

Той потупа с ръка глезена й — едната желязна гривна на оковите.

Без да каже и дума, Елин се приведе сковано напред. И подуши кръвта в шепата му. Сетне вдигна очи към неговите, сякаш мирисът на кръвта му поставяше някакъв въпрос.

— Аз съм твоят вречен — прошепна Роуан в отговор.

И любовта в очите му, в пресекливия му глас, в разтрепераната му ръка… Гърлото на Елида се стегна.

Елин просто отклони поглед към локвичката кръв в шепата му. Пръстите й се свиха със скърцане в желязната ръкавица. Нейният отговор.

— Не може да го стори с желязо върху ръцете си — каза Елида. — То пречи на магията й.

Кралицата мигна веднъж. Пак този странен език.

— Затова ти ги е сложил, нали? — попита с нова тежест в гърдите Елида. — За да не използваш собствената си кръв, освобождавайки се със Знаците на Уирда.

Сякаш цялото друго желязо по нея не беше достатъчно.

Елин мигна веднъж с все така празно, студено лице. Изнурено.

Роуан стисна челюсти. Но накрая просто потопи пръста си в кръвта и подаде ръката си.

— Покажи ми, Огнено сърце — повтори той.

Елида можеше да се закълне, че принцът изтръпна, когато Елин хвана ръката му с металната ръкавица.

С несигурни, насечени движения тя нарисува с пръста му същия символ върху желязната гривна около глезена си.

Проблесна мека зеленикава светлина и…

Ключалката изсъска. Желязната гривна тупна върху мъха. Лоркан изруга.

Роуан пак й отстъпи ръката и кръвта си. Гривната около другия й глезен също се подчини на Знака на Уирда.

След това паднаха и оковите около китките й. А накрая и изящните, ужасяващи ръкавици.

Елин вдигна голи ръце пред лицето си и се пресегна към ключалката на тила си, но спря.

— Аз ще го направя — каза Роуан със същия топъл, изпълнен с обич глас.

Отиде зад нея и Елида се взря в кошмарната маска, слънцата и пламъците, изсечени по древната й повърхност.

Лъч светлина, изщракване на метал и маската се отвори.

Лицето й беше бледо — толкова бледо. От слънчевия й загар нямаше и следа.

И празно. Будно, но не съвсем.

Предпазливо.

Елида не помръдна от мястото си, позволявайки на кралицата да я огледа. Елфите се изправиха срещу нея и Елин плъзна очи към всеки един от тях. Към Гавриел, който сведе глава в поклон. Лоркан, който се бе вторачил в нея с неразгадаемо изражение.

И Роуан. Роуан, който се задъха и преглътна сухо.

— Елин?

Името й сякаш също отключи нещо в нея.

Не същността на кралицата, която Елида познаваше съвсем отскоро, а силата й.

Ярък златист пламък обви Елин, изпепелявайки мълниеносно роклята й.

Лоркан дръпна Елида назад и тя не му се противопостави, въпреки че топлината бързо изчезна. А магическият пламък се превърна в аура, която обгърна кралицата като лъскава втора кожа.

Елин погоря така, коленичила на земята и безмълвна.

Огънят плъзна покрай нея, без да изгори нито мъха, нито близките корени. Без дори да ги попари. През пламъците, макар че въздългата й коса прикриваше донякъде голотата й, Елида опита да види какво бе изтърпяла и понесла кралицата.

Но освен синината по ребрата й нямаше нищо.

Нито следа. Нито загрубяла кожа.

Нито един белег. Нямаше ги дори онези, които Елида беше зърнала, преди да пленят Елин.

Сякаш някой ги бе заличил.