Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (66)

63

Едион и Килиан поддържаха строя на уплашената си армия в похода й чак до бреговете на Флорин.

Нямаше смисъл да бягат на север. Костените барабани вече биеха. И тътенът им се приближаваше с всяка изминала минута, докато Едион подреждаше легиона си в бойна формация.

Като тръгна към фронтовата линия с броня, натежала така, сякаш беше изсечена от камък, и фантомна болка на мястото, където доскоро бе висял древният му меч, Едион попита Рен:

— Ще ми направиш ли една услуга?

Рен, който заканваше колчана със стрелите си, дори не вдигна поглед към него.

— Не ме карай да бягам.

— Никога.

Близо — бяха толкова близо до Тералис. Колко съдбовно бе да загине на бойното поле, където Терасен беше паднал преди десетилетие. Да се просмуче кръвта му в пръстта, погълнала костите на мнозина от близките му, оставени да гният в безименен масов гроб.

— Искам да извикаш помощ.

Този път Рен вдигна очи към него. Белязаното му лице беше изпосталяло през изминалите седмици. Кога за последно се бяха хранили нормално? Кога бяха спали цяла нощ? Едион нямаше представа къде е Лизандра, нито в какъв облик беше сега. Не я потърси предишната вечер, а тя странеше от него.

— Вече съм никой — обясни Едион, докато войниците им правеха път. Бойци от Гибелния легион, Вендлин и Пустошта, елфи и Тихи асасини. — Но ти си господарят на Алсбрук. Разпрати послания по Нокс Оуен. Зов за помощ. Разпрати ги във всички посоки, до всеки, за когото се сетиш. Кажи на Нокс и другите вестоносци да се молят на колене, ако трябва, но да намерят помощ за Терасен.

Само Елин имаше такава власт, както и Дароу и съветът му, но Едион не го беше грижа.

Рен спря и той спря заедно с него, съзнавайки колко войници можеха да ги чуят насред армията. Колко от тях притежаваха елфически слух. Ендимион и Селен вече стояха на левия фланг с мрачни, изнурени лица. Бяха загубили дома си — и сега се бореха да си го върнат. Ако някой оцелееше след това сражение. Какво ли би казал баща му за него, задето най-сетне се биеше рамо до рамо с народа си?

— Ще се отзове ли някой? — попита Рен, също проумял колко уши ги слушаха, колко отчаяни лица ги гледаха, останали с тях въпреки смъртта, прииждаща откъм гърбовете им.

Едион си сложи шлема и студеният метал впи зъби в кожата му.

— Преди десет години никой не се притече. Този път някой може да благоволи.

Рен го сграбчи за ръката и го придърпа към себе си.

— Може и да няма на кого да помогнат, Едион.

— Независимо от това ги призови на бой. — Той посочи с брадичка към редиците, през които бяха минали. Илиас лъскаше мечовете си сред отряд от асасините на баща си, вперил поглед във вражеската войска. Гогов да посрещне смъртта на това снежно поле, толкова далеч от родната му пустиня. — Твърдиш, че още съм ти генерал? Ето я тогава последната ми заповед. Извикай помощ!

Нервен мускул потрепна по челюстта на Рен. Ала той отвърна:

— Разбрано.

И тръгна нанякъде.

Нямаше потребност от каквото и да било сбогуване. Така или иначе, късметът ги беше изоставил.

Едион продължи сам към фронтовата линия. Двама войници от Гибелния легион отстъпиха, за да му сторят място да мине, и Едион вдигна щита си между техните, затваряйки металната стена, която щеше да понесе първия и най-мощен удар на Морат.

Снежните вихрушки се извиваха, забулвайки в бяло всичко, намиращо се на трийсетина метра пред тях.

А костените барабани биеха още по-грохотно. Скоро земята се разтресе изпод маршируващи нозе.

Последната им битка щеше да се разиграе насред безименно поле край Флорин. Как въобще се бе стигнало дотук?

Едион извади меча си и другите войници предприеха същото. Металическият вой на остриетата се извиси над оглушителния вятър.

Моратската армия изплува като масивна черна линия сред снега.

С всяка стъпка на предните редици зад тях се показваха нови. Колко ли назад беше вещерската кула? Кога ли щяха да отприщят тъмната й мощ?

Молеше се войниците му да загинат бързо и относително безболезнено. Да не изпитат много страх, преди да ги изпепелят.

Този път Гибелният легион не заблъска с мечове по щитовете си.

Чуваше се единствено тропотът на моратските войници и този на бойните им барабани.

Ако бяха тръгнали към Оринт, когато Дароу бе заповядал, щяха да оцелеят. Щяха да имат време да прекосят моста или да поемат по северния маршрут.

Това поражение, всички жертви тегнеха единствено на неговите плещи.

Раздвижване привлече взора му надолу по редицата — голяма козинеста глава се показа между принц Галан и един от войниците. Призрачен леопард.

Зелени очи се плъзнаха към него — безжизнени и мрачни.

Едион пръв извърна поглед. Ситуацията беше достатъчно отчайваща и без знанието, че Лизандра е сред войската, че ще се бори с тях до смърт.

Молеше се той да загине пръв. За да не става свидетел на нейната гибел.

Морат вече ги доближаваше толкова, че Рен се провикна на стрелците.

Стрелите им полетяха и се загубиха в снега.

Врагът им отвърна със залп, който засенчи воднистата светлина.

Едион разпери щит над главата си и приклекна ниско. Всеки удар отекваше в костите му.

Стенания и викове озвучиха тяхната страна на бойното поле. Когато залпът секна и се изправиха, много от мъжете не станаха с тях.

Не само стрели обсипваха снега наоколо.

Човешки глави. Моратската армия ги бе обстреляла с човешки глави, някои още в шлемове. С озъбен вълк отпред — герба на Ансел от Брайърклиф.

Войската, която им бе обещала. Която очакваха.

Явно беше пресякла пътя на Морат — и Валгите я бяха посекли.

От армията зад него се надигнаха яростни викове. Женски глас се извиси над шумотевицата и тъгата, съдържаща се в него, отекна в шлема на Едион.

Изцъклените млечнобели очи на отсечената глава, тупнала до ботушите му, се взираха в небето, устата бе занемяла в ужасен писък…

Колко ли от тях бе познавала Ансел? Колко ли приятели бе загубила?

Но сега не беше моментът да търси младата кралица, за да й поднесе съболезнованията си. Така или иначе, не се знаеше дали и те ще оцелеят. Дали нямаше да обстрелват с техните глави крепостните стени на Оринт.

Рен заповяда втори залп и стрелите им полетяха, значително по-малобройни от вражеските. Като лек дъждец на фона на силния порой. Много попаднаха в целта си, поваляйки войници в тъмни брони. Ала на тяхно място веднага пристъпваха нови войници — подобно на зъбци на кошмарна машина.

— Ще се бием като един — провикна се Едион надолу по редиците, мъчейки се да не поглежда разпилените по земята глави — и ще умрем като един!

Някъде от дълбините на вражеската армия прокънтя вой на рог. И Морат се хвърли в атака срещу фронтовата им линия.

Едион заби ботуши в калта и приготви щита си. Сякаш можеше да удържи с него напиращата черна мощ, ширнала се отвъд хоризонта.

Броеше всяка глътка въздух, съзнавайки, че можеше да му е последна. Призрачният леопард изръмжа стръвно срещу атакуващата армия.

Петнайсет метра. Стрелците на Рен изстрелваха все по-малко и по-малко стрели. Десет метра.

Мечът в ръката му не можеше да се мери с древното оръжие, което бе носил с такава гордост. Но и той щеше да свърши работа. Пет метра.

Едион вдиша рязко. Черните, бездънни очи на моратските войници вече се виждаха изпод шлемовете им.

Предната редица насочи мечове и копия към тях…

Буен огън лумна откъм левия фланг.

Неговият ляв фланг.

Едион не посмя да откъсне поглед от врага, но няколко моратски войници допуснаха тази грешка.

И той ги накара да платят. Изкла ги заедно с онези, които надникнаха към второто огнено кълбо.

Елин. Елин…

Войниците зад него нададоха триумфални, облекчени викове.

— Затворете пролуката след мен — изръмжа Едион на онези, намиращи се от двете му страни, и отстъпи назад, колкото да види собствената им спасителка — най-сетне свободна и невредима…

Само че не Елин бълваше огън откъм левия им фланг.

Не Елин се бе промъкнала по обгърнатата от снегове река.

Кораби изпълваха Флорин като призраци сред бялата вихрушка. Някои развяваха флаговете на обединената им флота.

Но още повече, безброй много от тях носеха кобалтовосин флаг със зелен морски дракон.

Флотата на Ролф. Мисенианците.

Ала от древните морски дракони, воювали някога с тях, нямаше и следа. Единствено човешки войници крачеха през снега с шалове върху устата, въоръжени с познати оръжия.

Огнени копия.

Откъм реката екна боен рог. В следващия миг огнените копия изстреляха залп от бели пламъци към моратските редици подобно на фойерверки от ада. Сякаш самите войници се бяха превърнали в дракони и сипеха огън по враговете си.

Пламъците им разтапяха броня и плът. И изгаряха демоните, ненавиждащи горещина и светлина.

Досущ като фермерите, обгарящи пожънатите си ниви в подготовка за зимата, мисенианците на Ролф настъпваха с огнените си копия, докато не образуваха солидна редица между Едион и врага.

Моратските войници се обърнаха и побягнаха.

Паническите им викове се издигнаха дори над тътнещите пламъци. Носителката на огъня ги е въоръжила! Възвърнала си е силата!

Глупците не проумяваха, че няма магия — само чист късмет, че подкрепленията идваха в правилния момент.

Тогава познат глас изрева:

— Бързо! Всички по корабите!

Ролф.

Корабите спираха по реката и спускаха пасарели, а лодките вече акостираха на брега.

Едион дори не се замисли.

— Към реката! Към флотата!

Войниците не се поколебаха. Хукнаха към чакащата армада, към най-близките кораби, скачайки в лодките. Хаотично, лишено от всякаква дисциплина бягство, но все пак само боговете знаеха колко ще трае отстъплението на Морат.

Едион се задържа на фронтовата линия, за да се увери, че нито един войник няма да изостане.

Надолу по редицата принц Галан и петнистата козинеста фигура до него постъпиха по същия начин. Вятърът брулеше червените коси на Ансел от Брайърклиф, която държеше меча си насочен към врага. По луничавите й бузи се търкаляха сълзи. Главите на войниците й лежаха разпръснати по снега.

А пред редицата им мисенианците сееха огън, печелейки им време за отстъпление.

Секундите се точеха протяжно, докато лодките се пълнеха. Армията им постепенно отплаваше от брега и нова лодка заемаше мястото на всяка потеглила към корабите. Мнозина от елфите се преобразяваха и хищни птици изпълваха сивото небе над реката.

А когато останаха едва броени лодки и красив кораб с мачта, резбована в облика на връхлитащ морски дракон, Ролф изрева иззад щурвала му:

— Отстъпвайте всички!

Мисенианците препуснаха обратно към лодките, връщащи се към брега.

Лизандра и Ансел се втурнаха с тях, Едион също. Това беше най-дългият бяг в живота му.

Съвсем скоро обаче вече тичаше по пасарела към кораба на Ролф, успял да се доближи достатъчно до брега благодарение на дълбоките води в тази част на реката. Лизандра, Галан и Ансел вече бяха на борда и пасарелът се вдигна веднага след като Едион стъпи на палубата. Под кораба и около него мисенианците скачаха по лодките и гребяха като полудели. На брега не се мяркаше нито един войник. Като се изключат мъртвите…

Проблесна ярка светлина и Едион се завъртя към носа тъкмо навреме, за да види как Лизандра си връща женския облик, гола като новородено.

Ролф почти не се изненада, когато скочи на врата му. Дори имаше благоприличието да я загърне с пелерината си, преди да отвърне на прегръдката й.

Едион стигна до тях задъхан и толкова облекчен, че очакваше всеки момент да повърне върху лъснатия дървен под на палубата.

Господаря на пиратите пусна Лизандра и й отстъпи напълно пелерината си. Докато тя се увиваше в нея, Ролф отбеляза:

— Стори ми се, че имате нужда от помощ.

Едион просто го прегърна, сетне кимна към ръцете му, пъхнати в ръкавици.

— Предполагам, че трябва да сме благодарни за магическата ти карта.

— Оказва се, че е полезна и за други неща, освен за плячкосване — подсмихна се Ролф. — Рави и Сол от Сурия ни пресрещнаха при северната граница. — Поясни той. — Казаха, че вероятно сте в беда, и ни пратиха насам. — Ролф прокара ръка през косата си. — Те останаха при флотата ви, за да охраняват крайбрежието. Но ако Морат атакува по вода, няма да съумеят да се защитят с толкова малко кораби. Казах им го, а те въпреки това ме изпратиха насам. — Загарялото му от слънцето лице се напрегна. — И ето ме тук.

Едион почти не обърна внимание на моряците и войниците, плаващи стремглаво към отсрещния бряг на реката.

— Благодаря ти — рече задъхано.

Благодари и на боговете за Рави и Сол.

Ролф поклати глава, отправил поглед към отстъпващото моратско множество.

— Хванахме ги неподготвени, но бързо ще се окопитят.

Лизандра отиде до Ролф. Едион едва не изтръпна, съзирайки босите й крака и голи рамене, изложени на хапливия вятър откъм реката.

— Трябва само да стигнем зад крепостните стени на Оринт. Там ще се прегрупираме.

— Не мога да отведа цялата ви армия до Оринт — каза Ролф, махвайки към войниците, струпани на далечния бряг. — Но вас мога да заведа, ако желаете да пристигнете първи и да се подготвите. — Господарят на пиратите огледа брега, като че издирваше някого. — Тя не е тук, нали?

Лизандра поклати глава.

— Не.

— Тогава ще се справяме както можем — обобщи хладнокръвно Ролф.

Морскозелените му очи се плъзнаха към Ансел от Брайърклиф, която наблюдаваше от парапета заснеженото поле, осеяно с глави.

Никой от тях не продума, когато младата кралица се свлече на колене, издрънчавайки с бронята си по дървения под, и сведе глава.

Едион каза тихо:

— Нека изпратя заповед до войската ни да тръгне към Оринт, а после ще отплаваме към града.

— Аз ще го направя — обади се Лизандра, без да го поглежда.

След това тя пусна пелерината в краката си, преобрази се в сокол и полетя към Килиан, който тъкмо слизаше от една лодка. Размениха си няколко думи и Килиан се извърна към Едион, разпервайки ръка.

Едион му отвърна със същия жест и Лизандра наново се преобрази. Веднага щом кацна на кораба, придоби човешки облик, грабна пелерината и тръгна към Ансел.

Когато сложи мълчаливо ръка върху покритото с броня рамо на кралицата, Ансел дори не вдигна очи към нея.

Едион попита Ролф:

— Колко огнени копия имате?

Господаря на пиратите откъсна взор от Ансел и го отправи към отдалечаващото се черно множество.

— Не са достатъчно за цяла обсада.

Ала, така или иначе, огнените копия нямаше да помогнат с нищо, с абсолютно нищо, достигнеха ли вещерските кули стените на Оринт.