Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (10)

7

Морат. Последният ключ беше в Морат.

Мисълта тежеше на Дориан цяла нощ и не му даваше да мигне. Когато най-сетне успя да задреме, се събуди с ръка на шията, посегнала да хване нашийник, който вече не бе там.

Трябваше да намери начин да отиде. Да стигне до Ключа.

Защото Манон със сигурност нямаше да се съгласи да го съпроводи. Макар че именно тя подхвърли варианта Дориан да заеме мястото на Елин в изковаването на Ключалката.

Тринайсетте едва се бяха измъкнали от Морат — ето защо и не бързаха да се върнат. А и вече приемаха издирването на крочанките за най-важната си мисия. Пък и Ераван можеше да ги усети още преди да припарят до крепостта му.

Гавин го бе уверил, че правилният път ще го намери тук, в този лагер. Но как да убеди Тринайсетте да се задържат, при положение че и инстинктите им, и времето ги притискаха да продължат напред? Подобна задача можеше да се окаже също толкова непостижима, колкото и откриването на третия Ключ на Уирда.

Със сивкавата светлина на зората лагерът им започна да се разбужда и Дориан се отказа от съня. Като стана, Манон вече беше събрала багажа си и стоеше с Астерин и Сорел до уивърните им. Точно това трио трябваше да убеди да поостане в лагера — някак.

Вече заели позиции до входа на планинския проход, другите уивърни се подготвяха за предстоящия полет в непоносимия студ.

Поредният ден, загубен в търсене на вещици, които не искаха да бъдат намерени. И едва ли щяха да участват във войната.

— Тръгваме след пет минути — понесе се над лагера каменистият глас на Сорел.

Явно убеждаването щеше да почака. Можеше единствено да ги забави.

За не повече от три минути вещиците угасиха огъня, закачиха оръжията си по местата им, вързаха навитите постелки по седлата си и се погрижиха за биологичните си нужди преди началото на дългия полет.

Дориан закачи Дамарис на кръста си и тръгна към Манон. Вещицата стоеше с типичната си свръхестествена непоклатимост, красива дори сред наветия сняг, преметнала сплъстена козя кожа през раменете си. Като я доближи, очите й срещнаха неговите в светкавица от изгоряло злато.

Астерин му се усмихна игриво.

— Добро утро, Ваше Величество!

Дориан й кимна.

— Къде ще скитаме днес? — попита той, въпреки че съзнаваше, че небрежните му думи не звучат достоверно.

— Тъкмо го обсъждахме — отговори Сорел с каменно, но и прямо изражение на лице.

Зад тях Веста изруга един от каишите на седлото си, който се беше разкопчал. Дориан не посмя да надникне към нея, за да се увери, че невидимите ръце на магията му са си свършили работата.

— Вече претърсихме земите на север — каза Астерин. — Предлагам да продължим на юг, чак до края на Белия зъб, а сетне ще се върнем.

— Може изобщо да не са в планината — оспори Сорел. — Миналите десетилетия ги ловяхме из низините.

Манон ги слушаше с хладна и невъзмутима физиономия. Като всяка сутрин. Претегляше думите им, вслушваше се в песента на вятъра.

Дисагите на Имоджен тупнаха на земята. Вещицата изсъска и слезе от уивърна си да ги вземе. Дориан не беше убеден колко време може да ги задържи в лагера с тези дребни пакости. Със сигурност не безкрайно.

— По равен терен сме много по-лесна мишена — напомни им Астерин. — И враговете ни, и крочанките ще ни видят, преди ние да ги забележим.

— Поне ще е по-топло — измърмори Сорел. — В Ейлве ще е същинско лято в сравнение с планината.

Изглежда, че дори безсмъртните вещици със стомана във вените се уморяваха от безмилостния студ.

Но да стигнат толкова на юг, чак до Ейлве, при положение че бяха така близо до Морат… Манон като че ли се замисли върху същото. Очите й се стрелнаха към жакета му. Към Ключовете вътре, като че долавяше пулсиращия им шепот, допира им със силата му. Единственото, което стоеше между Ераван и господството му над цяла Ерилея. Затова нямаше да му позволи да ги занесе дори на сто километра от Морат.

Дориан задържа спокойната, приветлива маска на лицето си, отпуснал ръка върху ефеса на Дамарис.

— И в този лагер няма никакви улики за посоката, в която са поели оттук?

Знаеше, че нямат представа, но все пак изчака отговора им, мъчейки се да не стиска твърде силно дръжката на Дамарис.

— Не — почти изръмжа Манон.

Дамарис откликна с леко затопляне на метала си. На какво ли се беше надявал? Да извибрира утвърдително, да чуе гласа му в съзнанието си?

Е, безспорно не таеше надежда за точно такава почти неуловима топлина.

Топлина за истината… и вероятно изстиване за лъжите. Но… поне Гавин му беше казал истината за меча. Не биваше да се усъмнява в него, като се имаше предвид кой бог почиташе.

Впивайки в очите му безпощадния си, хищнически поглед, Манон даде заповед да потеглят. На север.

В обратната посока на Морат. Дориан отвори уста да отвърне нещо, да забави отпътуването им някак. Ала не му хрумваше нищо, освен да прекърши крилото на някой уивърн…

Вещиците се извърнаха към уивърните си. Дориан щеше да лети с някоя от тях по следващата отсечка от безкрайното търсене. Абраксос обаче изрева и се втурна озъбен към Манон.

Тя се завъртя мълниеносно, но магията на Дориан се промуши още по-бързо към невидимия враг.

От снега зад нея се надигна грамадна бяла мечка.

Зъбите й проблеснаха на утринната светлина и тя замахна с гигантска лапа. Манон залегна и се превъртя на една страна, а Дориан запрати към звяра магическа стена от вятър и лед.

Мечката отлетя назад и се стовари тромаво върху леда. Само че мигновено се изправи и препусна към Манон. Непоколебимо към Манон.

Дориан запрати невидими ръце да възпрат животното. Когато туловището му се сблъска с неговата магия сред фонтан от сняг, проблесна ярка светлина.

Познаваше тази светлина. Хамелеон.

Но не Лизандра излезе от сливащата се със снега кожа на мечката.

Не, съществото, което излезе от мечката, беше кошмарно.

Паяк. Колосален стигийски паяк, голям колкото кон и черен като нощта.

Множеството му очи се присвиха към Манон и щипците му загракаха.

— Черноклюна — изсъска чудовището.

* * *

Стигийският паяк я беше намерил някак. След толкова месеци, след хилядите левги, които Манон бе пропътувала по небе, суша и вода, паякът, от когото бе откраднала коприната, за да подсили крилете на Абраксос, я беше открил.

Ала не бе очаквал да се натъкне на нея, докато е в компанията на Тринайсетте. И на могъщия крал на Адарлан.

Манон извади Ветросеч, докато Дориан държеше страшилището с магията си, и то без видим напън. Силата му нарастваше с всеки изминал ден.

Тринайсетте обградиха паяка с лъснали под ослепителното слънце оръжия. Уивърните образуваха стена от кожа и нокти зад тях.

Манон стори няколко крачки към тракащите щипци.

— Далеч си от планината Рун, сестро. — Изсъска паякът. — Въпреки това лесно те намерих.

— Познаваш ли тази твар? — попита Астерин, заставайки до Манон.

Манон сбърчи уста в свирепа усмивка.

— Да, тя ми осигури паяковата коприна за крилете на Абраксос.

— Ти я открадна — озъби се паякът — и ме блъсна заедно с тъкачите ми от една скала…

— Как е възможно да променяш облика си? — недоумяваше Дориан, приковал паяка с мощта си, докато вървеше към свободната страна на Манон, стискайки с една ръка ефеса на древния си меч. — В легендите не се споменава да имате такива способности.

По лицето му сияеше искрено любопитство. Е, вероятно бялата линия през златистата кожа на шията му беше доказателство, че си е имал работа с доста по-гибелни твари. А връзката помежду им говореше, че не се страхува нито от болка, нито от смърт.

Полезна черта за всяка вещица. Но за простосмъртен? Навярно това щеше да го убие някой ден.

А може би не му липсваше страх, а по-скоро… каквото там простосмъртните смятаха за най-важно за душите си. Изтръгнато от него от собствения му баща. С помощта на валгския демон.

— Продадох коприната си срещу две десетилетия от живота на един млад търговец — процеди презрително чудовището. — Хамелеонството му, или поне част от него, се изля в мен заедно с жизнената му сила. — Всичките очи на женския паяк се присвиха към Манон. — Той си плати цената.

— Убий я и да приключваме! — обади се Астерин.

Паякът се отдръпна, доколкото му позволяваха невидимите окови на краля.

— Не предполагах, че сестрите ни са станали толкова малодушни, че им е потребна магия, за да ни колят като прасета.

Манон разпери Ветросеч, обмисляйки между кой чифт очи на паяка да забие острието му.

— Да проверим ли дали цвилиш като прасе, когато те пронижат?

— Страхливка — изплю паякът. — Освободи ме и ще си разчистим сметките по стария начин.

Манон се замисли. После сви рамене.

— Ще го направя възможно най-безболезнено. Приеми, че така изплащам дълга си към теб.

Тя вдиша и се приготви за удара…

— Чакай — прошепна паякът. — Чакай!

— От обиди до умоляване… — подхвърли Астерин. — Кой е безгръбначният сега?

Паякът не обърна внимание на Втората й. Вместо това бездънните му очи сякаш погълнаха първо Манон, а сетне и Дориан.

— Знаете ли какво надига глава в Юга? Що за ужаси се сбират там?

— Нищо ново не ни казваш — изсумтя Веста.

— Как смятате, че ви намерих аз? — попита паякът. Манон застина. — Толкова свои вещи сте зарязали в Морат. С мириса ви по тях.

Щом паякът ги беше открил толкова лесно, трябваше да се махат оттук. Веднага.

Съществото изсъска:

— Да ви кажа ли какво видях на някакви си осемдесет километра южно оттук? Кого видях, а, Черноклюна? — Манон се вцепени. — Крочанките. — Отговори си сякаш на себе си паякът с дълбока, стръвна въздишка.

Манон примигна. Само веднъж. Тринайсетте също бяха замръзнали. Астерин попита:

— Видяла си крочанките?

Паякът кимна с огромната си глава и въздъхна наново.

— За мен вкусът на крочанките е нещо като лятното вино за вас. Като шоколада, каквото и да е това.

— Къде? — настоя Манон.

Паякът произнесе името на непознато място.

— Ще ви покажа къде е — додаде. — Ще ви заведа.

— Може да е капан — предупреди Сорел.

— Не е — заяви Дориан, вкопчил ръка в дръжката на меча си. Манон забеляза бистрия му поглед, изопнатите му рамене. Безпощадното му изражение, но и любопитството, с което бе наклонил главата си. — Да проверим дали казва истината, после ще решим съдбата й.

— Какво?! — учуди се Манон.

Тринайсетте запристъпваха нервно от крак на крак, недоволни, че можеше да им откажат убийството.

Дориан посочи с брадичка към треперещия паяк.

— Нея убивай. Още не. Може да знае и друго, освен къде да намерим крочанките.

Паякът изсъска.

— Не ми трябва милостта на някакъв хлапак…

— Милостта на крал — поправи я студено Дориан — и те съветвам да си мълчиш, за да я получиш.

Манон рядко чуваше точно този негов глас, тона, който изпращаше ледена тръпка през кръвта и костите й. Гласа на крал.

Дориан обаче не беше неин крал. Не беше водачът на Тринайсетте.

— Ако я оставим жива, ще ни продаде на онзи, който плати най-много в замяна.

Сапфирените очи на Дориан пламнаха и ръката му се стегна още по-плътно около дръжката на меча. Манон се напрегна под тежестта на пресметливия му, хладен поглед. Доказателство за умния хищник, дебнещ под красивото лице на краля. Той просто каза на паяка:

— Струва ми се, че си овладяла хамелеонството за броени месеци.

* * *

Пътят ще те намери тук, уверил го беше Гавин.

Пътят към Морат. Не истински път, не маршрут, а това.

Кошмарната твар се умълча за секунда, преди да отговори:

— Дарованията ни са причудливи и кръвожадни. Храним се не само с живота ви, но и със силите ви, ако имате такива. След освобождаването на магията се научих да използвам способностите, които ми предаде хамелеонът.

Дамарис се стопли в ръката му. Истина. Паякът говореше единствено истината. А това… Начин да проникнат в Морат, но като нещо съвършено друго. В чужда кожа.

Може би човешка робиня като Елида Локан. Като някого, чието присъствие би останало незабелязано.

Суровата му сила се приспособяваше към всяка форма на магия, срещната досега. Огън, лед, изцеляване. Дали не можеше да се научи и на хамелеонство?

— Имаш ли си име? — обърна се Дориан към паяка.

— Крал без корона желае да узнае името на нищожество като мен — пророни тя, впивайки бездънен поглед в него. — Не би могъл да го произнесеш на вашия език, така че… наричай ме просто Сирен.

Манон изскърца със зъби.

— Няма значение как ще те наричаме, защото скоро ще умреш.

Дориан я стрелна косо.

— Рун е част от моето кралство. Ето защо Сирен е моя поданица. Смятам, че това ми дава правото да реша дали ще умре, или ще живее.

— Животът и на двама ви зависи от благоволението на моето сестринство! — скастри го Манон. — Отстъпи!

Той й се подсмихна.

— Така ли?

Вятър, по-студен от планинския въздух, профуча през прохода.

Дориан бе способен да избие всички, да изтръгне въздуха от дробовете им или да строши вратовете им. Можеше да ги избие вкупом с уивърните. Идея като тази издълба поредната кухина в него. Поредната дупка. Дали баща му и Елин се плашеха понякога от собствената си сила?

— Вземи я с нас. Нека я разпитаме по-обстойно в следващия ни лагер.

— Искаш да водим това нещо с нас? — изръмжа Манон.

В отговор паякът се превърна в светлокожа, тъмнокоса жена. Дребна и незабележителна, с изключение на плашещо черните й очи. Не беше красива, но притежаваше онази смъртоносна, древна притегателна сила, която дори новият й облик не можеше да скрие. И беше чисто гола. Жената потрепери и потри с длани фините си рамене.

— Този облик ще е удобен ли за дълъг път?

Манон не отчете въпроса й.

— А когато се преобрази нощем и ни разкъса на парчета?

Дориан само килна глава и по върховете на пръстите му затанцува лед.

— Няма да посмее.

Сирен вдиша дълбоко.

— Рядка магическа дарба. — Погледът й се изпълни със стръвен глад. — Но и крал като теб се среща рядко.

Дориан се смръщи ненавистно.

Манон надникна към Астерин. Втората й я гледаше предупредително, стиснала здраво устни. Сорел, застанала на няколко крачки зад нея, наблюдаваше кръвожадно паяка, но бе пуснала дръжката на меча си.

Без да чакат сигнал, Тринайсетте се насочиха към уивърните си. Сирен се вторачи в тях с потресаващи, бездушни очи, примигващи от време на време. Зъбите й затракаха.

Манон наклони глава към Дориан.

— Днес си… различен.

Той сви рамене.

— Ако си търсиш някого, който да топли леглото ти нощем, но да свежда глава пред всяка твоя дума и да ти се подчинява сляпо, търси другаде.

Тя премести поглед към светлата ивица около шията му.

— Още не съм убедена, малки принце — изсъска, — че не трябва да я убия веднага.

— И какво би те убедило, малка вещице?

Дори не понечи да прикрие интимното обещание в думите си, нито острия им тон.

Един мускул заигра по челюстта на Манон. Същества от легендите — с това се бе обградил. Вещиците, паякът… Все едно беше герой от някоя от книгите, които бе дал на Елин миналата есен. Само дето героите от легендите нямаха подобни празни ями в себе си.

Сирен надзърна смръщено към босите си крака в снега и ръцете й се поразшаваха до тялото, сякаш се мъчеше да изтрака с щипците, които бе имала допреди малко.

Дориан възпря обземащия го ужас. Истинско самоубийство беше да се промъкне в Морат — макар и след като научеше нужното от това същество.

Тежкият поглед на Манон пак се застопори върху него, а той дори не трепна. Не трепна и от думите й, когато вещицата каза:

— Щом толкова не цениш живота си, че си готов да се довериш на тази твар, така да бъде, вземи я с нас. — Предизвикателство да погледне не към Морат или паяка, а навътре в себе си. Очите й улавяха онова, което глождеше кухите му гърди, навярно защото подобен звяр глождеше и нея. — Скоро ще разберем дали е казала истината за крочанките.

Сирен не лъжеше. Дамарис се бе стоплил в ръката му, докато тя говореше.

А когато намереха крочанките, когато Тринайсетте насочеха вниманието си към тях, той щеше да научи от паяка това, което очакваше.

Манон се обърна към сестрите си, осезаемо нетърпеливи да потеглят на път.

— Отлитаме. Възможно е да стигнем до крочанките по смрачаване.

— А после? — попита Астерин, единствената сред вещиците, на която бе разрешено да задава въпроси.

Манон тръгна към Абраксос и Дориан я последва, подхвърляйки на Сирен някаква резервна пелерина, докато я теглеше след себе си с магия.

— После действаме — отвърна уклончиво Манон.

И за пръв път не срещна ничий поглед. Просто отправи очи на юг.

Вещицата също си имаше своите тайни. Но дали и те бяха мрачни като неговите?