Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (124)

121

Роуан знаеше колко труден ще е този ден за нея.

За всички тях, защото се бяха сближили толкова през последните седмици и месеци.

Но седмица след коронацията на Елин се събраха отново. Този път не за да празнуват, а за да се сбогуват.

Денят беше ясен и слънчев, но все така мразовит. Още дълго време ги чакаше студ.

Миналата вечер Елин покани всички да останат. Да изчакат зимните месеци и да си тръгнат напролет. Роуан знаеше, че не очаква да се съгласят.

Някои изглеждаха готови да обмислят предложението й, но в крайна сметка всички, освен Ролф, решиха да си тръгнат.

Днес — заедно. Да се пръснат в четирите посоки. Железни зъби и крочанките бяха отлетели още преди зазоряване, напускайки бързо и тихо. Отправяйки се на запад към отколешния си дом.

Роуан стоеше до Елин във вътрешния двор на двореца и усещаше тъгата, любовта и благодарността, които я изпълваха, докато наблюдаваше приятелите им. Вече се бяха сбогували с хаганските наследници и рукините — Борте прие най-тежко раздялата им, а прегръдката на Елин и Несрин Фалик продължи дълго. Двете си размениха по няколко приглушени думи и Роуан знаеше какво й е предложила Елин: вечното си приятелство, дори на хиляди километри разстояние. Две млади кралици начело на могъщи кралства.

Лечителните тръгнаха с тях, едни на конете на Дарган, други във фургони, трети с рукините. Ирен Уестфол плака, докато прегръщаше тях и Върховната лечителка за последно. После плака още дълго в обятията на съпруга си.

След тях си тръгна Ансел от Брайърклиф с оцелелите си войници. Двете с Елин се пошегуваха една с друга, посмяха се, а накрая и поплакаха прегърнати. Още една връзка, която нямаше да се скъса заради разстоянието помежду им.

Илиас се раздели с Елин с усмивка и също поведе Тихите асасини към дома им.

Корабите на принц Галан още бяха под надзора на Рави и Сол в Сурия, затова се отправяше първо натам, преди да отплават към Вендлин. Той прегърна Едион, стисна ръката на Роуан и накрая се обърна към Елин.

Кралицата каза на принца:

— Дойде, когато поисках помощта ти. Без да познаваш никого от нас. Знам, че вече го споменах, но винаги ще съм ти благодарна.

Галан се усмихна широко.

— Отдавна ти бях задължен, братовчедке. И с радост ти се издължих.

После и той тръгна с хората си. От целия им сбор от съюзници, натъкмен от всички посоки и краища, само Ролф щеше да остане до зимата, защото вече беше господар на Илиум. И Фалкан Енар, чичото на Лизандра, който искаше да научи какво знае племенницата му за хамелеонството. Дори възнамеряваше да изгради търговската си империя тук — и да помогне със съглашенията за чуждестранна търговия, които набързо трябваше да скалъпят.

Под зимното слънце отпътуваха още и още хора, докато накрая не останаха само Дориан, Каол и Ирен.

Ирен прегърна Елида и двете жени се заклеха да си пишат често. Ирен имаше благоразумието само да кимне на Лоркан, а сетне се усмихна на Лизандра, Едион, Рен и Фенрис, преди да иде при Роуан и Елин.

Ирен ги погледна с усмивка.

— Когато настъпи време да се роди първото ви дете, пратете някого да ме извика. Ще дойда да помогна с раждането.

Роуан нямаше думи да изкаже благодарността си, която заплашваше да прегъне раменете му. Елфическото раждане… Не си позволи да се замисля за това. А просто прегърна лечителката.

Двете с Елин първо впериха погледи една в друга.

— Далеч сме от Иниш — прошепна Ирен.

— Но вече не сме изгубени — отвърна Елин с пресеклив глас и я прегърна.

Двете жени, които бяха държали съдбата на света в ръцете си. И го бяха спасили.

Зад тях Каол избърса лицето си. Роуан сведе глава и стори същото.

Сбогуването му с Каол беше бързо, прегръдката им — крепка. Дориан се засуети по-дълго около него, както винаги елегантен и уравновесен, макар че Роуан едва продума покрай буцата, заседнала в гърлото му.

Когато Елин застана пред Дориан и Каол, Роуан отстъпи назад, отивайки до Едион, Фенрис, Лоркан, Елида, Рен и Лизандра. Новоизлюпеният им двор — дворът, който щеше да промени света. Да го изгради наново.

Отстъпи, за да даде на кралицата им уединение за това последно, най-трудно сбогуване.

* * *

Елин имаше чувството, че не е спирала да плаче от дълги минути.

Но тази раздяла, последното сбогуване…

Зарида, гледайки Каол и Дориан. Отвори обятията си за тях и продължи да ридае, докато тримата се прегръщаха силно.

— Обичам ви — прошепна тя. — И каквото и да се случва, каквото и разстояние да ни дели, това никога няма да се промени.

— Ще се видим отново — увери я Каол, но дори неговият глас натежаваше от сълзи.

— Заедно — промълви Дориан. — Ще изградим новия свят заедно.

Тя не можеше да понесе тази болка в гърдите си. Но свика достатъчно сили да се отдръпне от прегръдката и да се усмихне на облените им в сълзи лица.

— Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен — каза с ръка на сърцето.

Дориан сведе глава.

— Точно такива думи не очаквах да чуя от теб.

Тя се засмя дрезгаво и го побутна с пръст.

— Вече си крал. Подобни дребнави обиди не ти подхождат. Той се усмихна широко, бършейки лицето си.

Елин се усмихна на Каол, на съпругата му, чакаща зад него.

— Желая ви цялото щастие на света — каза и на двама им.

В бронзовите очи на Каол заискри светлина, каквато за пръв път виждаше там.

— Пак ще се срещнем — повтори той.

После двамата с Дориан се обърнаха към конете си, към ясния ден отвъд портата на двореца. Към кралството си на юг. В руини, но не за дълго.

Не за дълго.

* * *

След раздялата с всички Елин потъна в мълчание, а Роуан остана до нея, следвайки я до назъбения парапет на крепостната стена, където се изправи, за да наблюдава как Каол, Дориан и Ирен яздят по пътя, прорязващ опустошената Тералиска равнина. Докато и те не изчезнаха отвъд хоризонта.

Роуан я прегърна, вдишвайки аромата й, а тя отпусна глава на рамото му.

Леката болка там му напомни за татуировката, която заедно бяха направили предишната вечер. Името на Гавриел, изписано на Древния език. Както някога Пумата татуираше по тялото си имената на загиналите си воини.

Фенрис и Лоркан, сключили крехък мир, носеха същата Татуировка — настояха да я получат веднага щом разбраха какво е намислил Роуан.

Едион обаче поиска нещо различно. Да вмъкне името на Гавриел в плетеницата върху сърцето си, посветена на Терасен.

Едион беше толкова мълчалив, докато го татуираше, че накрая Роуан започна да му разказва история след история за Пумата. За приключенията им заедно, за земите, които бяха посетили, за битките, в които се бяха сражавали. Едион не продума нищичко, докато Роуан работеше и разказваше, но мирисът на скръбта му говореше достатъчно.

И навярно щеше да се задържи още дълги месеци.

Елин въздъхна тежко.

— Ще ми позволиш ли да плача в леглото чак до вечерта като някой жалък червей — попита накрая, — ако обещая утре да се захвана с възраждането на кралството?

Роуан вирна вежда и в тялото му рукна щастие, свободно и искрящо като планински водопад.

— Искаш ли да ти нося сладкиши и шоколад, за да е завършено страданието ти?

— Ако намериш.

— Ти унищожи Ключовете на Уирда и уби Майев. Вярвам, че все ще успея да ти намеря нещо сладичко.

— Както сам каза, заслугата е обща. И може би ще трябва всички да се включим в издирването на сладкиши и шоколад.

Той се засмя и я целуна по главата. И за един дълъг момент просто се порадва, че има тази възможност. Да стои с нея тук, в това кралство, в този град, в този дворец, където щяха да създадат свой дом.

Вече виждаше всичко: залите, възвърнали предишния си блясък, живописната равнина, реката с блещукащи води, неустоимия зов на Еленови рога. Чуваше музиката, с която Елин щеше да дари града, и смеха на децата по улиците. По коридорите на двореца. В кралските им покои.

— За какво се замисли? — попита го тя, взирайки се в лицето му.

Роуан я целуна по устните.

— Че имам щастието да бъда тук. С теб.

— Чака ни много работа. Някои биха казали, че е по-тежка и от войната с Ераван.

— Нищо не може да е толкова тежко.

Тя изсумтя.

— Прав си.

Той я придърпа към себе си.

— Мисля си колко съм благодарен, че успяхме, че те намерих. И че ще върша с усмивка цялата работа, която ни чака, защото ти си с мен.

Елин сбърчи чело и очите й се навлажниха.

— Ужасно ще ме боли главата от това безкрайно плакане, а ти не помагаш особено.

Роуан се засмя и пак я целуна.

— Държиш се като истинска кралица.

Тя изхъмка.

— Все пак съм съвършеното олицетворение на дворцовата грациозност.

Той се засмя до устните й.

— И на скромността. Да не я забравяме!

— О, да! — потвърди Елин и обви с ръце врата му.

Кръвта му се нагорещи и закипя от сила, по-велика от тази на всеки бог, съществувал някога, на онези проклети ключове.

Роуан се отдръпна от нея, колкото да опре чело в нейното.

— Да ви отведем в покоите ви, Ваше Величество, за да се отдадете на кралски терзания.

Тя се затресе от смях.

— Всъщност вече имам различни намерения.

Той изръмжа и я гризна нежно по ухото, по шията.

— Добре. Аз също.

— А утре? — попита задъхано Елин и двамата се погледнаха в очите. Усмихвайки се един на друг. — Утре ще ми помогнеш ли да издигнем кралството ни и новия свят от пепелта?

— Утре, и всеки ден след това.

Всеки ден от онези хиляда блажени години, които щяха да изживеят заедно. И след тях.

Един го целуна отново, после го хвана за ръката и го повлече към двореца. Към дома им.

— Каквото и да става? — прошепна.

Роуан я последва, както я бе следвал през целия си живот, още преди да се срещнат, преди душите им да се родят.

— Каквото и да става, Огнено сърце. — Той надникна към нея. — Може ли да те посъветвам какво трябва да възродим най-напред?

Тя се усмихна. Пред тях се разкриваше цяла вечност — бляскава, величава и приказна.

— Запази съвета си за утре.