Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (111)

108

Моратските войници се катереха със зъби и нокти, преодолявайки тялото на поваления уивърн, препречило пътя им. Запълваха входа, прохода.

Нечий златен щит ги задържаше. Но за кратко.

Помощта на Гавриел обаче позволи на войниците от Гибелния легион да пресушат докрай меховете си с вода и да съберат изпопадалите оръжия.

Едион опря запъхтяно ръка в стената на прохода откъм портата. Враговете се блъскаха яростно зад щита на Гавриел.

— Ранен ли си? — попита го баща му.

Първите му думи към него.

Едион успя да вдигне ръка.

— Намерил си Елин — каза вместо отговор.

Лицето на Гавриел омекна.

— Да. И тя затвори Портата на Уирда.

Едион си отдъхна. Поне на това можеше да се зарадва.

— Ераван?

— Не.

Не го интересуваше защо копелето още беше живо. Какво се беше объркало.

Отблъсна се от стената и залитна. Баща му го хвана за лакътя.

— Трябва ти почивка.

Едион изтръгна ръка от хватката на баща си.

— Кажи го на загиналите войници.

— И ти ще загинеш — каза баща му с по-остър глас, отколкото го бе чувал да използва някога. — Поседни поне за минута.

Едион впи гневен поглед в него. Гавриел му отвърна със същия.

Настоятелен, непоклатим. Лицето на Пумата.

Едион просто килна глава.

Златният щит на Гавриел започваше да поддава под свирепия напор на Валгите, прииждащи от другата му страна.

— Трябва да затворим портата — каза Едион, посочвайки двете й отворени със сила, но иначе здрави крила, долепени до стените. Пътят им към тях беше заприщен от гъмжилото моратски войници, напиращи да минат през щита на Гавриел. — Иначе ще превземат града, преди войската ни да се прегрупира.

Дори да съумееха да приберат войниците си зад стените, нямаше да постигнат нищо, ако западната порта зееше отворена.

Баща му проследи погледа му. Надникна към войниците, мъчещи се да повалят щита му. Притокът им бе намалял благодарение на уивърна, който така предвидливо бе свалил точно на входа.

— Тогава да я затворим — усмихна се мрачно на Едион. — Заедно…

Последната дума прозвуча като въпрос. Плах и някак тъжен. Заедно. Като баща и син. Като двама воини… рамо до рамо. Гавриел — баща му. Беше дошъл.

И като се взираше в кехлибарените му очи, Едион знаеше, че не идва заради Елин, нито заради Терасен.

— Заедно — програчи той на свой ред.

Не само срещу това изпитание. В тази битка. Но и във всичко, което ги чакаше след нея, ако оцелееха. Заедно.

Едион можеше да се закълне, че нещо като щастие и гордост изпълни очите на Гавриел. Щастие, гордост и горест — тежки, стари чувства.

Едион се върна при Гибелния легион и даде знак на войника до себе си да направи място за Гавриел в сгъстената им формация. Трябваше само да притиснат здраво врага и можеха да затворят портата. Собствената им армия щеше да влезе през южната и щяха да намерят начин да се прегрупират, преди втората армия да достигне града. Западната порта обаче трябваше да бъде разчистена и затворена. Завинаги.

Баща и син щяха да се справят заедно. Да надвият врага.

Но когато баща му не застана до него, Едион се обърна.

Гавриел бе тръгнал право към входа. Златният му щит изтласкваше войниците назад, назад, назад. Буташе непробиваемата им стена, поддавайки по малко с всяка изминала секунда. Надолу по прохода. И през свода.

Не.

Гавриел му се усмихна.

— Затвори портата, Едион — каза баща му.

И излезе отвъд свода. Златният му щит вече не можеше да го предпази.

Не.

Думата се надигна в гърлото на Едион.

Ала воините от Гибелния легион вече препускаха към крилата на портата. И се заеха да ги затварят бавно.

Едион отвори уста да изреве. Спрете, спрете, спрете!

Гавриел вдигна меча и кинжала си, проблясващи в златисто под гаснещата светлина на деня. Портата се затвори зад него. И баща му се озова сам отвън.

Едион замръзна.

За пръв път му се случваше да се вцепени, да се вкамени неподвижен. Но нямаше сили да помогне на войниците, които вече трупаха дървета, вериги и метал пред западната порта.

Гавриел можеше да остане при тях. Да удържи врага достатъчно дълго, че да затворят портата, но все пак да остане от вътрешната й страна…

Едион побягна.

Ала твърде късно. Стъпките му бяха твърде мудни, тялото му — твърде едро и тромаво, докато си проправяше път през войниците. Към стълбището, водещо до стените.

Златиста светлина проблесна на бойното поле.

И угасна.

Едион опита да ускори крачка, докато огнен вопъл прогаряше гърлото му. Запрескача трескаво повалените войници по пътя си — и простосмъртни, и Валги.

Като се качи на стената, хукна към ръба й.

Не! Думата пулсираше с ритъма на сърцето му.

Той колеше всички Валги по пътя си, всеки, който прехвърлеше обсадната стълба.

Стълбата. Можеше да слезе по нея до бойното поле, при баща си…

Замахна толкова настървено с меча към валгския войник пред себе си, че главата на мъжа изхвърча от раменете му.

Накрая се провеси над парапета и погледна към пространството пред портата.

Таранът се бе пръснал на трески.

Около него лежаха купища валгски трупове. Пред портата. Около уивърна.

Бяха толкова много, че заприщваха напълно западния вход към града. Сякаш някой бе зашил широка рана.

Колко време бе стоял вдървен, неподвижен? Безполезен, докато баща му бе вършил това?

Първо златистата коса привлече вниманието му.

Пред купчината мъртви Валги, струпани един върху друг. Пред затворената порта. Пред града, който бе спасил.

Ужасяваща, напрегната скованост обзе тялото му.

Ушите му спряха да чуват шумотевицата на боя. Очите му спряха да виждат сраженията наоколо, над него.

Спряха да виждат всичко друго, освен падналия воин, вперил незрящ поглед в притъмняващото небе.

Татуираното му гърло бе разкъсано. Още стискаше меча в ръката си.

Гавриел.

Баща му.

* * *

Моратската армия се оттегли от обезопасената западна врата. Оттегли се към обятията на подкрепленията си. Остатъка от моратското войнство.

Куцукайки заради дълбоката рана в крака си, с рамо, изтръпнало заради железния връх от стрела, заседнал в плътта му, Роуан прониза с меча си лицето на някакъв бягащ войник. А когато плисна черна кръв, той вече тичаше към западната порта.

Където се бе възцарило неочаквано затишие.

Отправи се натам, забелязвайки, че Елин се придвижва към далечната южна порта заедно с Ансел, след като бяха срутили обсадната кула в близост до нея. По-голямата част от армията им се спускаше натам, за да влезе зад крепостните стени, преди да затворят портата.

Имаха най-много час, преди Морат отново да ги връхлети — преди да се принудят да затворят и южната порта, изоставяйки всички закъснели да бъдат смазани от врага.

Никой не можеше да мине през западната. Не и покрай поваления уивърн, купищата валгски трупове и защитата от вътрешната й страна.

Роуан бе зърнал изблика на златиста светлина преди няколко минути. И си запроправя път натам, проклинайки парчето желязо в рамото си, заради което не можеше да се преобрази в птица. Фенрис и Лоркан се заеха да изтребват Валгите, нападащи войниците, които бягаха към южната порта, а в небето руките пренасяха лечителните заедно с Елида и Ирен към обзетия от паника град.

Трябваше да намери Елин. Да задвижи плановете им, преди да е станало твърде късно.

Можеше да се досети кой предвожда остатъка от вражеската армия. И нямаше да й позволи да се изправи сама срещу тях.

Но мисията пред него… знаеше какво го очаква. И въпреки това отиде.

Роуан откри Гавриел пред западната порта, обграден от купчини мъртви тела.

Като същинска стена между портата и огромната вражеска войска.

Светлината гаснеше с всяка изминала секунда. Изостаналите моратски войници и вещици вече отстъпваха към прииждащите подкрепления.

Хаганската армия избиваше възможно най-много от тях по пътя си към южната порта.

Трябваше да влязат зад стените на града. Час по-скоро.

Издигайки наново обсадни стълби, съборени едва преди минути или часове, войниците на хагана се изкачваха по стените. Някои носеха ранени събратя на гърбовете си.

Макар че от магията му бе останал едва слаб повей, Роуан стисна зъби срещу болката в крака и рамото си и извлачи моратския войник, проснат върху Гавриел.

Векове на съществуване, години на воюване и пътешествия из целия свят, а накрая от него бе останало само това безжизнено тяло… като захвърлена празна черупка.

Коленете на Роуан едва не се подкосиха. Войската им прехвърляше крепостните стени в овладяно, но стремително бягство към временното убежище на града.

Трябваше да продължат. Така щеше да пожелае и Гавриел. Заради това бе жертвал живота си.

Но Роуан сведе глава.

— Дано си намерил покой, братко! И дано я откриеш отново в Отвъдното.

Той се наведе с гърлен стон заради болката в бедрото си и вдигна Гавриел през здравото си рамо. После се заизкачва нагоре по една от стълбите.

Нагоре по обсадната стълба, прикрепена до западната порта. Нагоре, чак до парапета на крепостната стена. Всяка стъпка бе по-трудна от предходната. Всяка стъпка беше спомен за приятеля му, за кралствата, които бяха посетили заедно, за враговете, срещу които бяха воювали, за притихналите моменти, които никой нямаше да възпее.

Но щяха да възпеят подвига на Пумата, загинал геройски пред западната порта на Оринт, отбранявайки града и сина си. Ако оцелееха днес, ако някак съумееха да спасят живота им, бардовете щяха да го възпеят.

Въпреки шумния поток от хагански войници и даргански конници, стичащи се към града, когато Роуан понесе Гавриел по стената, наоколо се спусна тишина.

Той намери сили само да кимне с благодарност и облекчение на ранените и окървавени Енда и Селен, спрели да отдъхнат при група свои братовчеди до останките от катапултите. Те бяха негова кръв, сродници — но воинът, който носеше през рамо, също беше част от семейството му. Дори да не го бе съзнавал.

Непоносимата, кошмарна тежест върху рамото му нарастваше с всяка стъпка към Едион, изправен в дъното на стълбището с Меча на Оринт в ръка.

— Можеше да остане вътре — пророни Едион, когато Роуан положи Гавриел върху най-долните стъпала. — Можеше да остане…

Роуан погледна загиналия си приятел. Най-близкия си приятел. Влизал с него в толкова битки и опасности. Заслужил този нов дом не по-малко от всички тях.

Той затвори изцъклените му, невиждащи очи.

— Чакай ме в Отвъдното.

Златистата коса на Едион бе провиснала от пот и кръв — същата черна кръв бе засъхнала и по древния му меч. По стълбището на крепостната стена слизаха безчет войници, но той просто се взираше в баща си. Окървавен камък сред реката на войната.

Накрая Едион пое по улиците. Сълзите и гневът щяха да дойдат по-късно. Роуан тръгна след него.

— Трябва да се подготвим за втората част на битката — каза дрезгаво Едион. — Иначе няма да преживеем нощта.

Енда и Селен вече пренасяха с магията си паднали отломки до западната порта. Парчетата камък трепереха във въздуха, но поне се движеха. На Роуан не му бе останала дори толкова сила.

Той се обърна и се запъти нагоре по стълбището към парапета, без да надзърта зад себе си — към войниците, които вече отнасяха Гавриел към вътрешността на града. На сигурно място.

Нямаше го вече. Най-близкия му приятел, неговия събрат го нямаше вече.

— Ваше Височество! — Задъхан, окървавен рукин стоеше върху крепостната стена. И сочеше към хоризонта. — По-голямата й част е забулена в мрак, но вече можем да предположим числеността на идващата армия. — Роуан се приготви за удара. — Най-малко двайсет хиляди. — Гърлото на рукина подскочи. — Сред редиците им има много Валги. И шест каранкуи.

Не просто каранкуи. А шестте валгски принцеси, обладали телата им.

Роуан принуди тялото си да се преобрази. То отказа.

Той стисна зъби, свали бронята от рамото си и докосна раната. Беше зараснала. С парчето желязо в плътта му. Затова не можеше да се преобрази, да отлети към Елин. Където и да беше тя.

Трябваше да стигне до нея. Да извика Фенрис и Лоркан и да я намерят заедно. Преди да е станало твърде късно.

Но докато нощта се спускаше неумолимо, докато той доближаваше острието на ножа към зарасналата рана на рамото си, Роуан знаеше, че навярно вече е твърде късно.

Въпреки че боговете вече ги нямаше, той започна да се моли. Докато забиваше върха на ножа в плътта си, се молеше да открие Елин навреме.

Оцелели бяха в толкова изпитания, бяха се преборили дори с древните предсказания. Роуан бръкна още по-надълбоко с острието, издирвайки желязното парче в плътта си.

Нямаше време за губене.