Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (62)

59

Хаганската армия не взимаше пленници.

Малка част от моратските войници опитаха да избягат в града. Застанал до Елин на един от крепостните парапети, Роуан гледаше как руките ги избиват със смъртоносна умелост.

Ушите му още бучаха от шумотевицата на сражението, а дъхът дращеше гърлото му в съзвучие с този на Елин. Нищожните рани по тялото му вече зарастваха и гъделичкаха кожата му под окървавените дрехи. Дълбоката рана на крака му обаче щеше да отнеме повече време.

По полето, ширнало се чак до хоризонта, хаганската армия се уверяваше, че всичките им жертви ще останат на земята. Мечове и копия проблясваха на следобедното слънце, издигаха се и падаха, отсичайки валгски глави. Роуан никога не забравяше хаоса и тръпката от боя, но този… този сюрреалистичен финален аспект от него някак винаги убягваше на паметта му.

Лечителките вече се пръсваха по бойното поле и белите им знамена искряха сред морето от черни и златни брони. Руките отнасяха по-тежко ранените войници право в суматохата на тържествената зала.

Докато стояха пред обления в кръв парапет, обградени от съюзници и приятели, Роуан подаде безмълвно на Елин мяха с вода. Тя отпи голяма глътка, след което го даде на Фенрис.

Освобождаване, отдушник… Това бе намерила в боя вречената му.

— Минимални загуби — обяви принцеса Хасар, опряла ръка в една малка част от близкия зъбец, неопръскана с черна или червена кръв. — Пехотинците получиха най-тежък удар, дарганските сили са почти незасегнати.

Роуан кимна. Впечатляващо — повече от впечатляващо. Хаганската армия се бе сражавала с изумителна координация, покосявайки враговете подобно на фермери, справящи се с житни класове. Ако той самият не се вихреше в танца на войната, сигурно щеше да ги погледа с възхищение.

Принцесата се извърна към Каол, седнал с мрачно лице в количката си.

— Каква е равносметката при вас?

Той надникна към баща си, който съзерцаваше бойното поле със скръстени ръце. Без да ги погледне, баща му отговори:

— Загинаха много. Друго няма да казвам.

Очите на кучия син тъмнееха от мъка, но наистина не отрони и дума повече.

Каол стрелна извинително Хасар, стиснал страничните облегалки на количката си. Войниците на Аниел, колкото и храбро да се хвърлиха в боя, не бяха получили подобаващо военно обучение. Повечето оцелели бяха воини, калени в битки срещу диваците от Белия зъб, беше обяснил по-рано Каол на Роуан. Повечето мъртви не бяха имали дори такъв опит.

Хасар плъзна очи към Елин.

— Разбрах, че си изнесла добро представление днес.

Роуан се приготви за предстоящото.

Елин се обърна от парапета и килна глава.

— Като гледам, и ти си се постарала.

Изящната броня на Хасар действително бе оплискана с черна кръв. Впуснала се беше в боя с величествения си кон порода муники, стигайки чак до портата на крепостта. Принцесата обаче не отвърна нищо.

Раздразнение, дълбоко и едва прикрито, просветна в погледа на Елин. Въпреки това не каза нищо повече — не притисна принцесата да разкрие плановете си. Просто върна взор към бойното поле, прехапала устна.

Почти не си пое дъх през цялата битка, спирайки едва когато не се мяркаха Валги за избиване. А в минутите след победата над врага стоеше безмълвно на парапета — сякаш на километри от тях. Сякаш още се мъчеше да напусне онова отчуждено, пресметливо състояние на духа, в което бе потънала по време на боя. Не беше съблякла бронята си. Бронзовата бойна корона и косата й бяха окъпани в кръв.

Съзирайки нейната броня и тази на Роуан, бащата на Каол беше пребледнял от ярост. Но Каол отиде при него с количката си и му изръмжа нещо, което съумя да го укроти.

Засега. Така или иначе, имаха по-сериозни въпроси за обсъждане. Въпроси, които караха вречената му да дъвче тревожно устна. Кога щеше да пристигне армията на принц Кашин, щяха ли да тръгнат с тях на север към Терасен. Дали днешната битка се бе оказала достатъчна, за да ги спечелят на своя страна.

Две фигури изплуваха в небето. Кадара и Салки летяха към крепостта с неудържима скорост.

Хората по парапета се пръснаха да им направят място за кацане. Сартак и Несрин слязоха от седлата и закрачиха припряно към тях.

— Имаме проблем — обяви Несрин с посивяло лице.

Устните на Сартак бяха почти безкръвни. Мирисът и на двамата беше пропит със страх.

Каол тръгна с количката си към тях, разплисквайки локви кръв.

— Какво има?

Елин изопна гръб, а Гавриел и Фенрис застинаха. Несрин посочи отвъд града към стената от планини.

— Към края на битката засякохме група моратски войници пред онзи бент. Мъчеха се да го срутят.

Роуан изруга и Каол повтори вулгарните му думи.

— Предполагам, че сте им попречили… — обади се Елин, отправяйки поглед към масивната стена, удържаща буйните води на езерото и реката.

— Донякъде — рече Сартак. Обтегнат мускул потрепваше по челюстта му. — Но когато се натъкнахме на тях, вече бяха причинили сериозни щети.

— Изплюй камъчето! — изсъска Хасар.

Тъмните очи на Сартак проблеснаха.

— Трябва да изведем армията от полето. Веднага.

— Няма ли да издържи стената? — включи се бащата на Каол. Несрин изтръпна.

— Едва ли.

— Може да се спука всеки момент. — Сартак махна към хаганската армия, пръсната по равнината. — Трябва да евакуираме войниците.

— Няма къде да отидат — каза господарят на Аниел. — Водата ще се разлее на километри, а тази крепост няма да побере цялата ви войска.

Роуан му повярва. В крепостта нямаше как да се вместят толкова войници. А само тя, благодарение на високото си разположение, щеше да устои на приливната вълна от ледена вода, която щеше да се спусне от планината. Помитайки всичко по пътя си.

Хасар впи огнен поглед в Каол.

— Накъде да им кажем да бягат?

— Свикайте руките — каза Каол. — Нека вземат колкото могат повече войници и да ги отнесат на онзи връх зад нас. — Той показа ниската планина, в чиито склонове беше вградена крепостта. — Да ги оставят по скалите… където намерят.

— А онези, които не стигнат до руките? — упорстваше принцесата и нещо като паника пропука свирепото й лице.

Сърцето на Роуан блъскаше в гърдите му. Спечелили бяха битката, но накрая врагът се сдобиваше с последната дума.

Морат бе сторил така, че хаганската армия да не си тръгне от бойното поле.

Щеше да унищожи цялата войска, сетното зрънце надежда, и то с един простичък, гибелен удар.

— Дали е било капан от самото начало? — потри умислено челюст Каол. — Ераван е знаел, че ще доведа армия. Затова ли е избрал да обсади Аниел? За да я унищожи с водите зад бента?

— По-късно ще разсъждаваме върху това — предупреди го Елин с мрачно изражение, след което огледа равнината. — Нареди им да бягат. Който не се качи на рук, да бяга. Стигнат ли до Оуквалд, смогнат ли да се изкатерят по дърветата, може би имат шанс.

Вречената му обаче не спомена, че гигантската вълна навярно щеше да потопи дърветата. Дори да ги изтръгне от земята.

Гавриел попита:

— Няма ли начин да закрепим стената?

— Проверихме — преглътна сухо Сартак. — Знаели са точно къде да я атакуват.

— Ас твоята магия? — обърна се Фенрис към Роуан. — Няма ли как да замразиш реката?

Вече му беше хрумнало, ала той поклати глава.

— Прекалено дълбока и буйна е.

Може би с помощта на всичките му братовчеди… Но Енда и Селен бяха на север с братята, сестрите и роднините си.

— Отворете портите — каза приглушено Каол. — Пуснете близките войници. На далечните ще се наложи да бягат към гората.

Роуан срещна погледа на Елин.

Ръцете й трепереха.

Това не може да е краят, казваше му сякаш. Паника — в очите й гореше паника. Роуан стисна разтрепераната й ръка.

Само че нямаше с какво да я утеши — нито с истина, нито с лъжа.

Никоя истина или лъжа не можеше да спаси армията в равнината.

* * *

Елида намери приятелите си и съюзниците им не в някогашната съвещателна зала, а на крепостния парапет. Като че телата и кръвта наоколо не ги смущаваха.

Тя настръхваше при всяка стъпка през кървавите локви, стараейки се да избягва незрящите погледи на загиналите войници. Ирен я бе пратила да провери как е Каол — молба на задъхана, разтревожена съпруга, която не беше чувала нищо за съдбата на съпруга си от началото на битката.

След дългите часове на работа сред лечителките Елида с радост напусна залата, смърдяща на кръв и нечистотии. Но облекчението, което й донесоха свежият въздух и краят на битката, мълниеносно избледня, когато зърна окървавените парапети и пребледнелите лица на приятелите си. Когато чу напрегнатите им думи. Всички гледаха към близката планина и равнината под нея.

Нещо се беше объркало. Нещо не беше наред.

Бойното поле се простираше чак до хоризонта. Лечителките сновяха между ранените, вдигнали белите си знамена, за да се забелязват отдалеч. Толкова много трупове и ранени. Цяло море.

Елида стигна до Каол тъкмо когато Несрин Фалик яхваше красивия си рук, политайки с него към армията под крепостта. Не — към другите руки.

Тя сложи ръка върху рамото на лорд Каол, който откъсна взор от излитащия рук. Опръскани с кръв, бронзовите му очи бяха ясни.

И изпълнени с ужас.

Посланието на Ирен към съпруга й мигновено се изпари от паметта на Елида.

— Какво е станало?

Отговори й Елин, покрита в странна, древна броня, оплискана с кръв. Същинско видение от античността.

— Бентът ще се пръсне — рече дрезгаво кралицата. — И вълната ще помете всички на бойното поле.

О, богове! О, богове!

Елида се озърна наоколо и израженията по всички лица й отговориха още преди да зададе следващия си въпрос: Може ли да се предприеме нещо?

Не.

Руки излитаха от полето към тях, носейки войници в ноктите си или на гърбовете си.

— Някой предупредил ли е лечителните? — Елида посочи белите знамена, развяващи се надалеч в равнината. — Върховната лечителна?

Ирен й беше казала, че Хафиза е някъде долу.

Мълчание. Принц Сартак изруга на своя език и хукна към златния си рук. След броени секунди вече летеше към бойното поле и виковете му огласяха въздуха. Кадара се спусна към земята няколко пъти, извисявайки се нагоре с миниатюрни фигури в ноктите си. Лечителки. Спасяваше колкото можеше повече.

Войниците по бойното поле се затичаха към крепостта през трупове и ранени. Проехтяха заповеди на езика на Южния континент и още войници побягнаха към спасението.

— Какво друго? Какво друго можем да сторим? — завъртя се към приятелите си Елида.

Елин и Роуан просто се взираха в бойното поле, гледайки с Фенрис и Гавриел как руните избавят още и още войници. Зад тях принцеса Хасар крачеше нервно, а Каол и баща му обсъждаха тихо къде биха могли да съберат толкова хора в крепостта. Поне онези, които оцелееха.

Елида пак плъзна поглед по приятелите си. По всеки от тях.

И попита едва доловимо:

— Къде е Лоркан?

Никой не се обърна към нея.

Тогава тя попита по-силно:

— Къде е Лоркан?

Кехлибарените очи на Гавриел отвърнаха на погледа й, пропити с объркване.

— Той… излезе на бойното поле по време на битката. Видях го тъкмо преди хаганската войска да го достигне.

— И къде е? — Този път гласът й пресекна. Фенрис извърна лице към нея. Роуан и Елин също. Тя повтори умолително: — Къде е Лоркан?

Смаяното им мълчание й подсказа, че чак сега се сещаха за него.

Елида се завъртя към бойното поле. Към безкрайната шир от посечени тела. И бягащи войници. Изоставяха толкова много от ранените в калта.

Колко трупове имаше! Колко много войници препускаха към крепостта!

— Къде. — Никой не й отговори. Елида посочи бойното поле и изръмжа на Гавриел: — Къде го видя да посреща хаганската армия?

— Почти в другия край на полето — каза Гавриел с напрегнат глас и посочи отвъд равнината. — После… после не го видях повече.

— Мамка му! — процеди Фенрис.

Роуан се обърна към него:

— Използвай магията си. Прехвърли се на полето, открий го и го доведи.

Облекчение натежа върху гърдите на Елида.

Докато Фенрис не каза:

— Не мога.

— Не използва магията си нито веднъж по време на сражението — предизвика го Роуан. — Силите ти би трябвало да са непокътнати.

Кръвта се оттегли от лицето на Фенрис и той впери молещ за снизхождение поглед в Елида.

— Не мога.

Зад парапета се настани мълчание.

Накрая Роуан изръмжа:

— Не искаш. — Той посочи с окървавен пръст към бойното поле. — Ще го зарежеш да умре. И защо? Елин му прости. — Роуан се озъби и татуировката по лицето му се набърчи. — Спаси го!

Фенрис преглътна сухо.

— Остави го, Роуан — обади се Елин.

Роуан изръмжа и към нея.

Тя му отвърна със същото.

— Остави го.

Двамата проведоха безгласен разговор и когато Роуан отстъпи, надеждата, пламнала в гърдите на Елида, угасна. Принцът кимна на Фенрис. Фенрис, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне, просто обърна лице към бойното поле.

Елида стори крачка назад. И още една.

Лоркан не можеше да е мъртъв.

Щеше да почувства смъртта му. Щеше да почувства в сърцето си, в душата си, ако вече го нямаше.

Някъде долу беше. Долу, сред армията, може би ранен и кървящ…

Никой не я спря, когато влезе с отривисти стъпки в крепостта. Куцаше силно и жестока болка прорязваше крака й, но тя заслиза стремглаво по вътрешното стълбище — право към хаоса.

Беше му дала обещание.

Беше му се врекла още преди месеци.

Винаги ще те намирам.

Войници и лечителки тичаха нагоре по стълбището, изблъсквайки я от пътя си. Крясъците, отекващи между древните камъни, бяха почти оглушителни. Тя продължи надолу, макар и вече да стенеше през зъби.

Винаги ще те намирам.

Буташе с лакти, викаше по хората, тичащи панически покрай нея, бореше се за всяка стъпка надолу. Към портите.

Безспирен поток от страх и ужасени викове бушуваше по стълбището. Но Елида тласкаше тялото си надолу, пропускайки стъпала тук-там. Никой дори не я поглеждаше, не й даваше път във всеобщия устрем нагоре. Ала когато нозете й пропуснаха поредното стъпало, тя изрева:

— Направете път на кралицата!

Никой не я послуша, ето защо повтори. Превърна гласа си в заповеднически, изпълни го със силата, която елфите използваха, за да всеят страх в сърцето на противника.

— Направете път на кралицата!

Този път хората от едната й страна се притиснаха към стената. Елида се възползва от тясната пролука, повтаряйки заповедта си отново и отново, въпреки че глезенът й пищеше от болка с всяка стъпка надолу.

Накрая успя. Стигна до потъналия в смут долен етаж, до отворените порти, задръстени от войници. Отвъд тях се простираше море от мъртъвци. Воини, лечителки и носачи на ранени хора търчаха трескаво към стълбищата.

Елида стори едва пет накуцващи крачки към отворената порта, преди да осъзнае, че ще е невъзможно да излезе през нея. Да прекоси полето, да го намери сред необятното пространство, и то преди бентът да се пръсне и водата да го отнесе. Преди да го загуби завинаги.

Но той не беше мъртъв.

Не беше мъртъв.

Винаги ще те намирам.

Тя огледа входа към крепостта и небето за някой рук, който можеше да я пренесе. Ала големите птици прелитаха до горните етажи, вече претъпкани с войници и лечителки. Някои дори оставяха товара си по планинските склонове отзад. Никой нямаше да чуе виковете й от най-долния етаж на крепостта.

А и войниците нямаше да спрат.

Елида се надигна на пръсти, за да надзърне отвъд портите.

Паникьосани войници водеха конете от конюшните нагоре по недостъпните рампи и животните се мятаха, подплашени от суматохата наоколо.

Някаква черна кобила се изправи на задните си копита и изцвили пронизително, замахвайки с предните към водача си. Конят на лорд Каол. Мъжът изкрещя, залитна назад и с мъка смогна да удържи поводите. Животното затропа нервно с копита, прилепило уши към главата си.

Елида дори не се замисли. Не се разубеди. Закуцука решително към конюшнята.

Щом стигна до уплашения водач, още отстъпващ от подивялата кобила, му каза:

— Аз ще я поема.

Пребледнелият мъж й хвърли поводите.

— Успех!

Сетне побягна.

Кобилата — Фараша — дръпна толкова мощно поводите, че едва не стовари Елида върху каменните плочи по земята. Тя обаче стъпи здраво напук на острата болка в крака си и каза на животното:

— Нужна си ми, свирепо сърце. — И погледна Фараша в тъмните й, яростни очи. — Нужна си ми. — Повтори с пресекващ глас. — Моля те!

И слава на боговете, конят се укроти. Примигна насреща й.

Други коне и водачите им бързаха покрай тях, но Елида не помръдна от мястото си. Изчака Фараша да сведе глава в знак на позволение.

Тъй като лорд Каол беше дългокрак, стремената се спускаха достатъчно ниско, за да може да ги достигне. И все пак с усилие възпря болезнения си рев, когато прехвърли цялата си тежест върху изстрадалия си глезен и се набра, за да преметне другия си крак през красивото седло. Благодарна беше, че на конярите не им бе останало време да разседлаят конете след битката. От двете страни на седлото висяха странни приспособления, навярно предвидени да стабилизират лорд Каол върху гърба на Фараша. Елида ги откачи — излишният товар само щеше да я забавя.

Накрая хвана юздите.

— Към бойното поле, Фараша.

Кобилата изцвили и се втурна към хаоса.

Войниците отскачаха от пътя им, но Елида не се извиняваше, не спираше заради никого, докато препускаше с черния кон към портите. И през тях.

Право към полето.