Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (95)

92

Елин не им сподели, че призовавайки ги да гласуват, не просто им позволяваше сами да решат съдбата си като свободни хора. Не им сподели, че от страх ги караше да изберат вместо нея. Да вземат това съдбовно решение вместо нея. Да посочат пътя.

Същата нощ лагеруваха в Ендовиер, на едва пет километра от солните мини.

Роуан нареди да издигнат кралската им шатра. Да сложат в нея кралското им легло.

Елин не яде с другите. Почти не докосна храната, която Роуан донесе на бюрото й. Още седеше зад него с чиния изстинало печено заешко пред себе си и се ровеше из безполезните книги за Знаците на Уирда, когато Роуан каза от отсрещния му край:

— Не приемам това решение.

— Аз го приемам.

Категорични, безизразни думи.

Мъртви, каквато щеше да е и тя самата още преди изгрев. Елин затвори древната книга пред себе си.

До границата на Терасен оставаха броени дни път. Може би трябваше да се съгласи да изпълни дълга си сега, но на терасенска земя. Не на ендовиерска.

Ала всеки изминал ден увеличаваше риска. Увеличаваше го смъртоносно.

— Никога нищо не си приемала в живота си — изръмжа Роуан, скочи на крака и опря длани в бюрото. — И реши точно сега да го сториш?

Тя преглътна болезнено. Плъзна поглед по книгите, които вече три пъти преглеждаше без успех.

— А как да постъпя, Роуан?

— Прати всичко по дяволите! — Той блъсна с юмрук по бюрото и чиниите издрънчаха. — Прати по дяволите плановете и предсказанията им и си създай свои! Всичко друго, но не и това!

— Народът на Ерилея се произнесе.

— И тях прати по дяволите — изсъска Роуан. — Можеш да поставиш началото на свободния си свят след тази война. Да ги оставиш сами да си избират крале и кралици, ако така желаят.

Тя също изсъска на свой ред:

— Не искам да нося подобно бреме нито секунда повече. Не искам да направя избор, за който ще съжалявам по-късно.

— Значи би гласувала другояче. Би отишла в Терасен.

— Има ли значение? — Елин стана. — Гласовете и бездруго не бяха в моя полза. Ако им кажех, че искам да отида в Оринт, да се бия за последно, щях да им повлияя.

— На теб се пада да умреш. Мен ако питаш, имаш право на глас.

Тя оголи зъби.

— Това е съдбата ми. Елена опита да ме спаси. И виж какво си навлече. Гнева на цял куп богове, решени да унищожат вечната й душа. Когато изкова Ключалката и затворя портата, ще сложа край и на друг живот, не само на своя.

— Елена съществува от хиляда години: и на този свят, и на онзи. Прощавай, но не ми пука, че нейното време изтича, при положение че ти си получила някакви си двайсет години.

— Доживях до двайсет благодарение на нея.

Дори нямаше двайсет. Рожденият й ден беше след месеци. През пролетта, която не й бе писано да види.

Роуан закрачи нервно по килима.

— И тя има вина за всичко това. Защо само на твоите плещи да тежи?

— Защото дългът е мой по рождение.

— Глупости. И Дориан можеше да го плати. Дори е готов.

Елин примигна.

— Елена и Нехемия казаха, че Дориан не е готов.

— Дориан е успял да се промъкне в Морат и да го напусне жив; да се изправи лице в лице с Майев и да срути цялата крепост. Бих казал, че е не по-малко готов от теб.

— Няма да му позволя да се жертва вместо мен.

— Защо?

— Защото ми е приятел. Защото няма да мога да живея в мир със себе си, ако му го позволя.

— Той каза, че ще го стори, Елин.

— Той не знае какво иска. Още не се е съвзел след всички ужаси, които е преживял.

— Ами ти, Елин? — предизвика я непримиримо Роуан. — Той е възрастен мъж. Сам може да взима решения. Всички можем да взимаме решения, без ти да ги направляваш.

Тя пак оголи зъби.

— Решено е.

Роуан скръсти ръце.

— Тогава ще го направим заедно.

Сърцето спря в гърдите й.

— Няма да ти позволя да изковеш Ключалката сама — продължи той.

— Не. — Ръцете й затрепериха. — Това е изключено.

— Кой каза?

— Аз казах. — Не можеше да понесе мисълта, че и неговият живот ще бъде заличен. — Ако беше възможно, Елена щеше да ми е казала. Само някой с моята кръв може да плати.

Той отвори уста, но съзря истината по лицето й, в думите й. И поклати глава.

— Обещах ти, че ще намеря начин да платим този дълг заедно.

Елин огледа разпръснатите книги. Нищо — всичките книги, късчето надежда, което им бяха донесли, не струваха нищо.

— Няма друг вариант. — Тя прокара пръсти през косата си. — Аз нямам друг вариант. — Коригира се.

Не криеше карта в ръкава си, нито изненадващ финал. Не и този път.

— Тогава да не го правим утре — настоя Роуан. — Нека почакаме. Да кажем на останалите, че искаме първо да стигнем до Оринт. В Кралската библиотека може да има книги за…

— Какъв е смисълът от гласуването, ако пренебрегнем резултата? Те решиха, Роуан. Утре всичко свършва.

Думите прокънтяха глухо, грозно в нея.

— Позволи ми да открия друг начин. — Гласът му пресекна, но Роуан продължи да кръстосва из шатрата. — Ще намеря друг начин, Елин…

— Няма друг начин. Не разбираш ли? Всичко това… — изсъска тя и разпери ръце. — Върша всичко това, за да оцелеете вие. Целият ми народ.

— И ще платиш с живота си. За да изкупиш някаква стара вина.

Тя стовари ръка върху купчината вехти книги.

— Да не смяташ, че искам да умра? Да не смяташ, че ми е лесно да погледна небето и да се питам дали някога ще го видя пак? Да гледам теб и да си мисля за всички години заедно, които така и няма да получим?

— Не знам какво искаш, Елин — процеди той. — Не си особено откровена с мен.

Сърцето й заблъска.

— Искам всичко да приключи… по един или друг начин. — Пръстите й се свиха в юмруци. — Искам да сложа край.

Той поклати глава.

— Знам. И знам какво си преживяла, че онези месеци в Доранел са били истински ад за теб, Елин. Но не бива да се предаваш. Не и сега.

Очите й пламнаха.

— Държах се заради това. За тази цел. За да върна ключовете в портата. Докато Каирн ме разкъсваше парче по парче, докато Майев ми отнемаше всичко, единствено мисълта, че трябва да оцелея заради мисията си, не ми позволи да се прекърша. Съзнавах, че ако се проваля, всички ще умрете. — Дишането й стана неравномерно, на пресекулки. — След това обаче си позволих глупостта да се надявам, че няма да ми се наложи да изплатя дълга си, че може отново да видя Оринт. Че Дориан може да се жертва вместо мен. — Тя се изплю на земята. — Що за човек ме прави това? Що за човек ме прави ужасът, който изпитах, виждайки го днес?

Роуан отново отвори уста да отговори, но тя го прекъсна с пресеклив глас:

— Тъкмо бях решила, че може да ми се размине. И боговете пратиха Дориан с трите ключа буквално на пътя ми. Кажи ми, че не е умишлено, че тези богове, или каквито там сили управляват света ни, не реват в лицето ми, че аз трябва да изкова Ключалката.

Роуан се втренчи в нея безмълвно, задъхано. И след дълго проточил се момент той каза:

— Ами ако въпросните сили не са довели Дориан на пътя ни, за да платиш ти дълга?

— Не те разбирам.

— Ами ако нарочно са ви събрали. За да не избирате един от двама ви, а да споделите бремето. Един с друг.

Дори пламъците в мангалите сякаш застинаха.

Той продължи с искрящ поглед:

— Когато унищожихте стъкления дворец, когато се хванахте за ръце и… За пръв път виждах такава мощ. Някак сляхте силите си, превърнахте ги в едно цяло. Ако за изковаването на Ключалката е потребен един от вас, защо всеки от двамата не отдаде половината от себе си? Във вените и на двама ви тече кръвта на Мала.

Елин седна бавно на стола си.

— Аз… няма как да знаем дали ще се получи.

— По-добре, отколкото да тръгнеш на екзекуция със сведена глава.

— Как да поискам подобно нещо от него? — изръмжа тя.

— Бремето не е само твое. И Дориан го знае. Приел го е. Защото другият вариант е да те загуби. — Гневът в очите му се пропука заедно с гласа му. — Ако можех, аз щях да отида вместо теб.

И нейното сърце се пропука.

— Знам.

Роуан падна на колене пред нея, отпусна глава в скута й и я прегърна през кръста.

— Не мога да го понеса, Елин. Не мога.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Исках хиляда години с теб — пророни. — Исках да имаме деца. Исках да отидем в Отвъдното заедно.

Сълзите й закапаха върху косата му.

Роуан вдигна глава.

— Тогава се бори. За последно. Бори се за бъдещето ни.

Елин се вгледа в него, вгледа се в живота, отразен върху лицето му. Във всичко, което й предлагаше.

Всичко, което можеше да има.

* * *

— Трябва да те помоля за нещо.

Гласът на Елин разбуди Дориан от неспокойния му сън. Той се надигна в леглото си. Ако съдеше по тишината в лагера, вероятно беше посред нощ.

— Какво?

Роуан стоеше на пост зад нея и наблюдаваше военния лагер под дърветата. Дориан улови смарагдовия му поглед — и прочете там отговора, който чакаше.

Принцът беше изпълнил безмълвното си обещание от по-рано.

Елин преглътна сухо.

— Заедно — каза с пресекващ глас. — Какво ще стане, ако изковем Ключалката заедно?

Дориан се досети какъв е планът й, какви отчаяни надежди храни още преди да му го разясни. А като приключи, тя добави:

— Съжалявам, че те моля за такова нещо.

— А аз съжалявам, че не се сетих по-рано — каза той, стана от леглото и нахлузи ботушите си.

Роуан се обърна към тях. В очакване на отговора, който знаеше, че Дориан ще даде.

Кралят на Адарлан заяви и на двамата:

— Да.

Елин затвори очи, незнайно дали от облекчение, или съжаление. Той постави ръка на рамото й. Не искаше да научава как е минал разговорът между нея и Роуан, как бе успял да я убеди. Но за да се съгласи Елин…

Тя отвори очи и в тях блестеше само мрачна решимост.

— Ще го направим още сега — рече дрезгаво. — Преди другите да са се появили. Преди да е дошло време да се сбогуваме.

Дориан кимна. А Елин попита само:

— Искаш ли Каол да присъства?

Хрумна му да откаже. Да спести на приятеля си поредното сбогуване, когато по лицето му сияеше такава радост, такова спокойствие.

И все пак пророни:

— Да.