Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (104)

101

Вече не беше човек.

Дъхът бучеше в ушите й — в завинаги изострените й уши на безсмъртна — с всяка стъпка към военния лагер. Роуан вървеше до нея, преметнал ръка през кръста й.

Не я пускаше нито за миг. Нито за миг, откакто се бе върнала.

Откакто беше минала през безчет други светове.

Още ги виждаше. Макар и вече да крачеше мълчаливо под дърветата, докато нощният мрак отстъпваше бавно пред сивкавата светлина на зората, още виждаше пред очите си всеки от световете, през които бе прелетяла.

Може би никога нямаше да ги забрави. Може би единствено тя на този и всички останали светове знаеше какво има отвъд невидимите стени, които ги разделяха. Колко живот процъфтяваше навсякъде около тях. Колко любов и омраза, и борба.

Толкова много светове. Повече, отколкото можеше да си представи. Дали завинаги щяха да я преследват в сънищата й? Дали мимолетният поглед в тях, невъзможността да ги опознае истински, нямаше да я изтезава до края на дните й?

Клоните на Оуквалдския лес се преплитаха като кости над главите им. Като железни решетки на затвор.

Затвор, какъвто можеше да се окаже собственото й тяло, този свят.

Тя се отърси от мисълта. Беше оцеляла — а трябваше да е мъртва. Само простосмъртната част от нея бе загинала. Беше се стопила.

Началото на лагера вече се мяркаше в далечината. Елин сведе очи към ръцете си. Студ — усещаше лек студ.

Променила се беше по всеки възможен начин.

Като наближиха рукините, Дориан попита:

— Какво ще им кажеш?

Първите думи от началото на похода им дотук.

— Истината — отвърна тя.

Струваше й се, че няма какво друго да им предложи след случилото се.

— Съжалявам за баща ти — добави.

Хладовитият вятър отметна кичурите коса от челото на Дориан.

— Аз също — каза той и сложи ръка върху дръжката на Дамарис.

Каол вървеше безмълвно до него и от време на време надникваше към краля. Щеше да брани Дориан до последно. И както винаги досега.

Подминаха първите руки, които ги проследиха с взор, и намериха Лоркан, Фенрис, Гавриел и Елида край началото на палатковия лагер.

Каол и Дориан обявиха тихо, че ще отидат да извикат другите главнокомандващи, и се отцепиха.

Елин остана все така близо до Роуан, докато крачеха към двора си. Фенрис я измери от глава до пети. Явно изучаваше новия й мирис, защото ноздрите му бяха широко отворени. След секунда пристъпи към нея с ужасено изражение. Гавриел просто пребледня.

— Направила си го, нали?! — възкликна Елида.

Но вместо Елин й отговори Лоркан, осезаемо напрегнат от промяната в нея.

— Ти… ти не си човек.

Роуан изръмжа предупредително. Елин просто се взря в тях — в приятелите си, дали толкова много и избрали да я последват чак дотук. Още ги грозеше страшна участ.

Ераван оставаше заплаха за тях. Армията му също.

А вече нямаше Носителка на огъня, нямаше Ключове на Уирда, нямаше благоразположени богове.

— Заминаха ли си? — попита едва доловимо Елида.

Елин кимна. По-късно щеше да им обяснява. На всички.

Богоубийца. Такава беше вече. Богоубийца. Ала не съжаляваше. Ни най-малко.

Елида се извърна към Лоркан.

— Чувстваш ли се… различно?

Заради липсата на боговете, които ги бяха направлявали.

Лоркан вдигна поглед към короните на дърветата, сякаш можеше да прочете отговора в преплетените им клони. Сякаш издирваше Хелас там.

— Не — призна накрая.

— Какво значи да ги няма? — поде някак вглъбено Гавриел. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха златистата му коса. — Значи ли, че тронът на ада е празен?

— Прекалено рано е за философски размисли — обади се Фенрис и хвърли на Елин половинчата безрадостна усмивка.

В думите му се четеше укор — не заради избора й, а задето не го беше извикала. Въпреки това опита да разведри атмосферата.

И той беше обречен — прекрасната му вълча усмивка навярно се радваше на сетните си дни.

Сигурно на всички им оставаха броени дни. Заради нея.

Роуан разчете тази мисъл в очите й, по лицето й. И я стисна по-здраво през кръста.

— Хайде да намерим другите!

* * *

Застанал в една от най-хубавите военни шатри на хагана, Дориан протегна ръце към огъня, разпален с магията му, и потръпна.

— Срещата можеше да мине и по-добре.

Каол, седнал от другата страна на огъня с Ирен в скута си, въртеше с пръсти крайчеца на плитката й.

— Така е.

Ирен свъси вежди.

— Не знам как просто не си е тръгнала и не ги е зарязала да гният. Аз така щях да направя.

— Никога не подценявай силата на чувството за вина, когато говорим за Елин Галантиус — въздъхна Дориан.

Огънят потрепери.

— Затворила е Портата на Уирда — намръщи се Ирен. — Трябвало е да са й благодарни.

— О, несъмнено са й благодарни — каза Каол, също свъсил вежди. — Но да не забравяме, че Елин е обещала едно, а е сторила точно обратното.

Дориан не знаеше как да възприеме избора на Елин. Нито факта, че им беше споделила за уговорената размяна — Ераван за Елена. И как боговете я бяха предали.

А тя ги беше унищожила заради предателството им.

— Съвсем типично — опита да прояви чувство за хумор Дориан.

Ала една част от него сякаш беше останала на онова място с безброй врати.

Вероятно защото бе отдал една част от себе си.

Магията, която едва вчера бе чувствал бездънна, сега имаше съвсем осезаемо, съвсем твърдо дъно. Могъща дарба, да, но не му се вярваше вече да успее да разруши стъклен дворец или вражеска крепост с нея.

Още не можеше да прецени дали да си отдъхне.

Но поне му беше останала повече сила, отколкото на Елин. Отколкото на нея й беше дарила Мала. Елин бе изгорила своята собствена до последния въглен. Сега разполагаше единствено с остатъка от онова, което богинята й бе дала, за да затвори портата — да накаже боговете, предали и двете им.

От мисълта още му прилошаваше. А от тази, че Елин бе решила да го изхвърли от онова несъществуващо място, му идеше да стисне силно зъби. Не заради избора й, а защото баща му…

Но щеше да разсъждава за баща си по-късно. Или никога.

За безименния си баща, който му се бе притекъл на помощ накрая.

Каол не го разпитваше, не настояваше да узнае истината. И Дориан беше убеден, че почувстваше ли се готов да говори за случилото се, приятелят му щеше да го изслуша.

— Елин не е убила Ераван — каза Каол. — Но поне вече не може да доведе братята си в нашия свят. Или да ни погуби с ключовете. Тези въпроси са решени. Тя… вие двамата го постигнахте.

Край с нашийниците. Край с хранилищата им в подземията на мрачни крепости.

Ирен прокара пръсти през кестенявата коса на Каол и Дориан се помъчи да потисне болката, която прониза гърдите му. Болката от огромната любов помежду им.

Не мразеше Каол заради щастието му. Но нещо остро като че го разрязваше всеки път, като ги видеше заедно. Всеки път, когато зърнеше лечителките от Торе, му се приискваше Сорша да ги бе намерила.

— Значи светът е спасен само отчасти — каза Ирен. — По-добре от нищо.

Дориан се усмихна. Вече обичаше съпругата на приятеля си. Може би и той самият щеше да се ожени за нея, ако му се беше отдала възможност.

Независимо че мислите му още се носеха на север — към златооката вещица, която бродеше със смъртта до себе си, но без страх в сърцето си. Дали и тя си мислеше за него? Дали се чудеше какво му се е случило в Морат?

— С Елин имаме още магия — уточни Дориан. — Не като преди, но ни е останала още. Не сме съвсем безпомощни.

— Но достатъчно ли е да се изправите срещу Ераван? — попита Каол с предпазливи бронзови очи. Знаеше отговора. — И срещу Майев?

— Ще се наложи да открием начин — каза Дориан. И се помоли да успеят.

Само дето вече нямаше богове, на които да се моли.

* * *

Елида наблюдаваше скришом Елин, докато се миеха в кралската шатра. Но не изпускаше от око и неустоимо топлата вода, която им бяха донесли.

И която щеше да остане топла дълго време благодарение на жената във ваната до нейната.

Сякаш като бунт срещу неприятната среща, която проведоха с хаганските наследници след неочакваното завръщане на Елин.

Неочаквано и триумфално. Но само в някои отношения.

Беше се преборила с едната заплаха. Другата обаче оставаше.

Елин умееше да прикрива емоциите си, но дори и тя носеше своите издайнически белези. Съвършената й неподвижност, хищническият ъгъл на главата й. Тази сутрин Елида бе видяла първото. Съвършената й неподвижност, докато я разпитваха, критикуваха, укоряваха.

Не беше виждала кралицата си толкова мълчалива от деня, в който бе избягала от Майев.

Ала не заради причинената болка държеше главата си сведена, а от чувство на вина. От страх. От срам.

Потопена до раменете във високите вани, Елида беше тази, която бе предложила да се изкъпят в тях. За да даде на принц Роуан възможност да полети нашир и надлъж, укротявайки нервите си. За да може и Елин да се поотпусне мъничко.

И бездруго още от сутринта й се искаше да се изкъпе. Макар и да си представяше друг човек в съседната вана.

Лоркан дори не подозираше. Просто я целуна по слепоочието, преди да излезе сутринта, за да помогне на Фенрис и Гавриел с подготовката на армията за потегляне на север.

Елин миеше дългата си коса, стелеща се по водата над тялото й. На светлината от мангалите татуировките по гърба й сякаш течаха като жива черна река.

— Значи ти е останала магия? — попита неловко Елида.

Елин плъзна тюркоазени очи към нея.

— Топла ли е водата ти?

Елида изсумтя и прокара пръсти по повърхността й.

— Да.

— Питаш колко точно ми е останала, така ли?

— Позволено ли ми е?

— Не ви излъгах на срещата — рече със същия глух глас Елин. Поела бе достолепно всички крясъци на принцеса Хасар, всички неодобрителни гримаси на принц Сартак. — Останала е… — Тя разпери ръце във въздуха и постави дланите си една над друга, на около две педи разстояние. — Ето тук беше дъното й преди. — Каза, шавайки с пръстите на долната ръка. После я заиздига във въздуха и я спря на пет сантиметра от горната си ръка. — Сега е тук.

— Изпробвала си я?

— Усещам дъното. — Въпреки всичко, което бе постигнала, тюркоазените й очи изглеждаха угнетени. И тъмнееха. — Никога преди не съм го усещала. Винаги трябваше да го търся. — Елин потопи във водата покрития си с пяна скалп и изплакна мехурчетата и маслата. — Не е особено впечатляващо, нали?

— Никога не ме е било грижа дали имаш магия, или не…

— Защо? Всички други само това гледаха.

Безцеремонен въпрос. Да, още в детството им мнозина се чудеха що за сила притежава Елин. Колко могъща ще става с годините.

— Магията ти не те определя — отвърна простичко Елида.

— Така ли смяташ? — Елин отпусна глава върху ръба на ваната. — Аз харесвах магията си. Обичах я.

— А ще ти липсва ли да бъдеш човек?

Елида знаеше, че си позволява прекалено много, но въпросът се търкулна от устата й.

Елин я стрелна косо.

— Питам се дали дълбоко в себе си още не съм човек, пък било то и без човешко тяло.

Елида се замисли.

— Май само ти можеш да отговориш на нещо подобно.

Елин изхъмка и пак потопи главата си.

Като се показа, Елида я попита:

— Страх ли те е? Да се изправиш срещу Ераван?

Елин прегърна коленете си и татуировката на гърба й се изви. Остана притихнала дълго време.

— Страхувам се, че няма да стигнем до Оринт навреме — каза накрая. — Ако Ераван благоволи да довлече миризливото си туловище дотам, ще му мисля тогава.

— А Майев? Ако и тя пристигне с Ераван?

Елида знаеше отговора. Щяха да загинат. Всички.

Но трябваше да има някакъв начин да надвият и двамата. Анийт вече не можеше да й го покаже. Явно беше настъпил моментът да се научи да разчита само на себе си. Нищо че ситуацията далеч не беше подходяща за това…

— Толкова много въпроси имаш, господарке на Перант.

Елида се изчерви и затърка ръцете си със сапуна.

— Извинявай.

— Разбираш ли вече защо не ти предложих кръвната клетва?

— Елфите те предизвикват постоянно.

— Да, но ми харесва да не си обвързана с клетва за мен. — Тя въздъхна едва доловимо. — Не очаквах събитията да се развият така.

— Как?

— Да оцелея след изковаването на Ключалката. След затварянето на портата. Да ми се наложи да… управлявам кралството. Да живея. Май попадам на непознати територии.

Елида се замисли. Сетне свали златния пръстен от ръката си. Този на Силба — не на Мала.

— Вземи го — каза и й го подаде между двете вани с пръсти, от които капеше пяна.

Елин примигна недоумяващо.

— Защо?

— Защото от нас двете е по-вероятно ти да се озовеш лице в лице с Ераван или Майев.

Елин не се пресегна към пръстена.

— Предпочитам ти да го задържиш.

— А аз предпочитам ти да го вземеш — настоя Елида, впила поглед в очите на кралицата. После я попита приглушено: — Нима не даде достатъчно, Елин? Защо не позволиш на някого от нас да ти помогне?

Елин надзърна към пръстена.

— Провалих се. Осъзнаваш, че се провалих, нали?

— Върна ключовете в портата. Това не е провал. И дори да не беше успяла, пак щях да ти дам пръстена.

— Ти трябва да оцелееш в тази война. Дължа го на майка ти.

Гърдите на Елида се стегнаха болезнено.

— Дължиш на майка ми да живееш. Елин. — Тя се приведе към нея и тикна пръстена в лицето й. — Вземи го. Ако не заради мен, то заради нея.

Елин пак погледна пръстена. И този път го пое.

Елида потисна въздишката си, когато кралицата го сложи на ръката си.

— Благодаря ти! — пророни Елин.

Елида тъкмо се канеше да й отговори, когато платнените крила на входа се разтвориха и в шатрата влетя мразовит въздух. Заедно с Борте.

— И не ме поканихте? — попита с драматично възмущение рукинката.

Елин се усмихна.

— Допусках, че рукините смятат ваните за глезотия.

— Не виждаш ли колко педантично поддържат косата си мъжете? Според теб това не загатва ли за мания по чистотата?

Борте прекоси кралската шатра и седна на стола до ваната на кралицата. Обстоятелството, че и двете с Елида бяха голи, като че ли не я смущаваше.

Елида едва се сдържа да не се покрие. Ваните бяха достатъчно високи, че двете с Елин да не се виждат една друга. Но Борте седеше над тях…

— Ето какво мисля аз — обяви рукинката, отмятайки през рамо едната си плитка.

Елин се поусмихна.

— Хасар е сприхава, защото й е студено. Сартак е свикнал с тези условия и не му пречи. Кашин се опитва да гледа положително на нещата, защото е прекалено добър, но всички са поне малко разтревожени, че вървим към стохилядна армия, навярно с подкрепления на път, и че Ераван не е вън от играта. Нито пък Майев. Затова са ядосани. Харесват те, но са ти ядосани.

— Досетих се — отвърна Елин, — когато Хасар ме нарече „глупава крава“.

Елида с усилие се бе възпряла да не се нахвърли на принцесата. И ако съдеше по ръмженето на елфите, дори по това на Лоркан, свещени богове… те също бяха на ръба.

Елин обаче просто бе килнала глава към принцесата, усмихвайки се. Както се усмихваше и сега.

Борте махна небрежно с ръка.

— За Хасар всички са глупави крави. В добро обкръжение си. — Усмивката на Елин се разшири. — Но не идвам да говорим за това. Трябва да обсъдим нас двете.

— Любимата ми тема — изкиска се Елин.

Борте се ухили.

— Жива си. Оцеля. Всички очаквахме да умреш. — Тя показа нагледно, начертавайки линия с пръст през шията си, и Елида настръхна. — Сартак вероятно ще ме прати да предвождам някой от фланговете в битката, но това съм го правила. И то добре. — Тя се ухили още по-широко. — Искам да предвождам твоя фланг.

— Аз нямам фланг.

— С кого ще влезеш в боя?

— Още не съм разсъждавала върху това — вирна вежда Елин. — Все пак не очаквах да оцелея дотук.

— Е, когато го измислиш, очаквай да ме видиш в небето над теб. Не ми се занимава със скучна битка.

Само свирепа рукинка като нея беше в състояние да нарече войната срещу стохилядна армия „скучна“.

Ала преди Елин да отвърне, преди Елида да попита Борте дали руните са готови да се бият срещу уивърни, младата рукинка изхвърча от шатрата.

Елида погледна към Елин. Лицето на кралицата беше мрачно.

Елин кимна към входа на шатрата.

— Вали сняг.

— От дни наред вали.

Елин преглътна шумно.

— Това е северен сняг.

* * *

Бурята връхлетя лагера с такава ярост, че Несрин и Сартак наредиха на руните да се покрият за цяло денонощие.

Несрин имаше чувството, че прекосявайки границата на Терасен преди няколко дни, бяха навлезли официално в сърцето на същинската зима.

— Продължаваме на север — обясни Кашин, разположен пред огъня в просторната шатра на Хасар.

— Все едно имаме избор — тросна му се Хасар, отпивайки глътка греяно вино. — Щом сме стигнали дотук, ще е глупаво да не продължим до Оринт.

Несрин, седнала на някакъв нисък диван заедно със Сартак, още се двоумеше каква работа има на тези съвещания. Как бе възможно да стои в една шатра с кралски особи, рамо до рамо с наследника на хаганата.

Императрица. Думата сякаш надвисваше над главата й с всяка глътка въздух, с всяко движение.

— Народът ни и преди се е изправял пред подобни предизвикателства — изтъкна Сартак. — Ще посрещнем и тази трудност.

През последните седмици Сартак будуваше до малките часове на нощта, зачетен в докладите и военните дневници, посветени на хаганатски воини и главнокомандващи от предходните поколения. Носеха цял сандък от хаганата — именно с тази цел. Принцът вече беше чел повечето. Но не пречеше да опресни паметта си.

И тя беше съгласна с него, ако това увеличаваше шансовете им за победа над стохилядната вражеска армия.

— Изобщо няма да ги достигнем, ако бурята не утихне — каза Хасар и надникна смръщено към спуснатите крила на входа на шатрата си. — Върна ли се в Антика, повече няма да я напусна.

— Нима не обичаш приключенията, сестро? — усмихна се леко Кашин.

— Не и в замръзнал пъкъл като този — измърмори Хасар.

Несрин се подсмихна и Сартак преметна ръка през раменете й. Небрежно, безгрижно докосване.

— Продължаваме напред — каза принцът. — Чак до стените на Оринт. Заклехме се да го сторим, а ние не отстъпваме от обещанията си.

Несрин можеше да се влюби в него и единствено заради тези негови думи. Тя се притисна с безмълвна благодарност към топлото му тяло.

— Тогава да се молим — отвърна Кашин — тази буря да не ни забави толкова, че от Оринт да не остане нищо за спасяване.