Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (108)

105

Над бойното поле валеше кръв.

Кръв и стрели, толкова многобройни, че когато уцелваха тялото й, крилете й, Лизандра вече почти не ги усещаше.

Морат пазеше припасите си за днешната битка.

Още със зората ги подложиха на толкова масиран обстрел, че полетът беше смъртоносно изпитание. Дори не искаше да знае колко крочанки бяха загинали въпреки смелите опити на отцепническия отряд Железни зъби да ги прикрива с телата на уивърните си.

Все пак повечето смогнаха да излетят — право към яростната атака на легиона на Железни зъби.

На земята Морат ги нападна с невиждано досега настървение. Като черно море, което се разбиваше в градските стени, преливайки над тях от време на време.

Обсадните стълби се извисяваха по-бързо, отколкото съумяваха да ги съборят, а когато слънцето надникна над хоризонта, към тях вече пълзяха и обсадни кули.

Лизандра връхлетя една вещица от Железни зъби — от Черноклюните, ако съдеше по кожената лента през челото й — и я изтръгна от седлото, преди да разкъса гърлото на уивърна й.

Един враг. Един-единствен от страховитото множество в небесата.

И тя се устреми надолу, набелязала нова мишена.

Сетне и друга. И друга. Но нямаше да е достатъчно.

И докато през изминалите седмици легионът на Железни зъби просто воюваше срещу тях в небето, днес ги тласкаше назад. Обратно към Оринт.

И нито Лизандра, нито крочанките и отцепничките от вражеския легион успяваха да ги отблъснат.

Загиваха толкова много вещици.

А под тях, по градските стени загиваха войници от множество кралства.

Това беше последната битка… последните часове на отчаяния им съюз.

* * *

Дъхът дращеше гърлото на Манон, остра болка пронизваше ръката, с която размахваше меча.

Отново и отново се прегрупираха и атакуваха легиона на Железни зъби.

Отново и отново смогваха да ги изтласкат назад. Обратно към Оринт. Към стените.

Крочанският фронт отслабваше. Дори вещиците от Железни зъби, които се биеха на тяхна страна, вече изнемогваха.

Как бе възможно след толкова сражения пак да се стигне дотук? Тринайсетте бяха жертвали живота си; Манон чувстваше гърдите си толкова празни, чуваше шумотевицата на боя като далечен тътен отвъд гробовната тишина в главата си. А ето докъде ги беше довело всичко.

Ако набезите на врага продължаха, Морат щеше да възтържествува до свечеряване. Ако не променяха плана си за отпор, нямаше да им остане нищичко до зори. А сломената й душа не можеше да се примири с подобен изход. И беснееше срещу него.

Трябваше да се оттеглят към крепостните стени. Да се прегрупират и да използват Оринт и планините зад него. Колкото повече се задържаха в открито небе, толкова по-смъртоносна ставаше битката.

Манон откопча рога от колана си и го наду два пъти.

Крочанки и Железни зъби се завъртяха към нея с опулени от смайване очи. Манон наново наду рога.

Отстъпление — виеше той. — Отстъпление към града.

* * *

Западната порта, към града се разтресе.

Гигантските железни плочи с изящни древни релефи вече бяха разкривени и оплискани с кръв.

Над града и планината проехтя грохотен трясък и Едион се осмели да откъсне поглед от Валга, с когото се биеше задъхано на парапета над портата, за да види резултата от последния удар на тарана.

Войници изпълваха пътеката към портата и градските улици отвъд нея. Поне колкото можеха да отделят от воюващите по крепостните стени.

Скоро. Съвсем скоро западната порта щеше да поддаде. След хиляди години най-накрая щеше да рухне.

Мечът на Оринт се плъзгаше в окървавената му ръка. Древният му щит също бе облян в черна кръв.

Хората вече търсеха убежище в замъка. Смелчаците, останали в града през цялото това време с отчаяната надежда, че може да оцелеят. Вече дори те бягаха с деца в обятията си към сетния бастион срещу моратските орди.

Но колко ли щяха да удържат и неговите стени? Часове навярно.

След сигнала за отбой на Манон крочанки и Железни зъби вече кацаха по стената край все още здравата южна порта. Едни се включваха в тамошната битка, други оставаха в небето да отблъскват вражеския отряд, тръгнал по петите им.

Западната порта пак се разтресе, хлътвайки навътре. Дървото, металът и веригите, с които я бяха укрепили, поддаваха опасно.

Едион долови врага, нападащ откъм незащитената му лява страна, и вдигна безумно натежалия си щит. Но един уивърн без ездачка пресече пътя на войника и го разкъса надве, запращайки останките му отвъд парапета.

Проблесна ярка светлина и Лизандра взе от земята дрехите, меча и щита на някакъв посечен воин от Тихите асасини.

— Кажи ми къде в града да пратя Манон и вещиците — рече задъхано.

По протежение на ръката й зееше кървава рана, но тя като че ли не я усещаше.

Едион понечи да свика у себе си онази хладнокръвна, пресметлива нагласа, която го бе водила през множество други битки на ръба на погрома.

Този път обаче погромът беше сигурен. Чакаше ги жестока, кървава касапница.

— Едион!

Името му прозвуча като трескава молба.

Един валгски войник ги атакува изневиделица и Едион го разпори от пъпа до носа само със замах на меча си. Лизандра дори не мигна от черната кръв, оплискала лицето й.

Западната порта хлътна още повече. Железният й обков скърцаше пронизително, изтръгвайки се от дървото.

Трябваше да върви — да слезе долу и да поведе битката пред портата.

Там щеше да даде последната жертва. Да посрещне края си, защитавайки мястото, което обичаше най-много на света. Поне това можеше да стори, след като толкова воини загинаха заради него, заради решенията му. Самият той да загине за Терасен.

Смърт, достойна за песен. Свършек, достоен да бъде разказван край лагерния огън.

Ако в новия мрачен свят на Ераван изобщо щяха да горят огньове.

Моратският легион на Железни зъби се сблъска с въстаналите си родственици. Изтощените крочанки накацаха по каменния парапет и се впуснаха да пият жадно вода, да преглеждат раните си една на друга. Глътка въздух преди последния напън.

Валгските войници продължаваха да преливат като смъртоносна вълна над парапетите.

Ето защо Едион се приведе да целуне за сбогом жената, която можеше да му бъде съпруга, вречена.

— Обичам те!

Горчива тъга изпълни красивото й лице.

— И аз теб! — Тя махна към западната порта, към войниците, очакващи краха й. — До последна кръв?

Едион разпери щита си и завъртя Меча на Оринт в ръката си, раздвижвайки схванатите си пръсти.

— Ще те намеря пак — врече й се. — В идния живот.

Лизандра кимна.

— Във всеки живот от тук нататък.

Двамата се обърнаха заедно към стълбището, което щеше да ги отведе надолу към портата. Към широката прегръдка на смъртта.

Боен рог прониза въздуха, ехтежа на битката, света.

Едион застина.

Извърна се по посоката, от която бе долетял воят. Юг. Отвъд моратското гъмжило. Отвъд черното море, чак при планинските подножия, граничещи с Тералиската равнина.

Бойният рев на рога пак прокънтя.

— Това не е моратски рог — помълви Лизандра.

В този миг се появиха. Откъм планинските подножия. Редица воини в златисти брони — и пехотинци, и кавалерия. Задаваха се още и още, като безкрайна ивица, обточила очертанията на най-близкия хълм.

Над тях величествени птици с брони и ездачи изпълваха небето чак до хоризонта. Руки.

А докато отекваше и последният вой на бойния рог, пред всички тях с вдигнат меч, в чиято дръжка като малко слънце тлееше червен рубин…

Пред всички тях, яхнала Господаря на Севера, изникна Елин.