Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (64)

61

Агонията беше песен в кръвта, костите и дъха му.

Всяка стъпка на коня, всеки скок през трупове и отломки й вдъхваше нова, и нова сила. Нямаше край, нямаше милост. Лоркан едва се задържаше на седлото, едва запазваше съзнание.

Макар и само за да остане ръката му през тялото на Елида.

Беше дошла за него. Намерила го беше сред това безпределно поле.

Името му, изречено от нейната уста, бе зов, на който за нищо на света не можеше да се противопостави… дори когато смъртта го прегръщаше нежно, сгушен под телата на собствените си жертви в очакване на сетната глътка въздух.

А сега, докато препускаха към далечната крепост, изостанали от тълпите войници и ездачи, устремени към портите, Лоркан се питаше дали това нямаше да са последните му минути. И нейните.

Беше дошла за него.

Той се насили да обърне поглед надясно към бента. Към рукина, сигнализиращ, че всеки момент ще се отприщи същински ад на полето.

Не знаеше как са го повредили. Не го интересуваше.

Фараша прескочи купчина валгски тела и Лоркан не можа да сдържи вопъла си. Топла кръв потече по корема и гърба му.

Но Елида не спря да пришпорва коня, да поддържа възможно най-прав курс към далечната крепост.

Не биваше да се надява, че някой рук ще ги вдигне в небесата. Късметът му се бе изчерпал с това, че оцеля дотолкова, че Елида да го открие. А и магията му беше безсилна срещу водната стихия.

Стигнаха до най-задните редици от паникьосани войници и Фараша прелетя покрай тях.

Елида въздъхна и той проследи погледа й.

До портата. Още беше отворена.

— По-бързо, Фараша!

Вече не прикриваше суровия ужас в гласа си, отчаянието си.

Пръснеше ли се бентът, приливната вълна щеше да ги помете за по-малко от минута.

А тя беше дошла за него. Намерила го беше.

Светът утихна. Болката в тялото му избледня. Изчезна на заден план.

Лоркан прегърна Елида и с другата си ръка, доближи уста до ухото й и прошепна:

— Трябва да ме оставиш тук.

Думите му звучаха сипкаво, гласът му бе почти безполезен, колкото и да го напрягаше.

Елида не отмести взор от крепостта пред тях.

— Не.

Ласкавата тишина се стелеше ефирно край него, прогонваше мъглата на болката и военната ярост.

— Трябва. Трябва, Елида. Прекалено тежък съм. А без моето тегло имаш възможност да достигнеш крепостта навреме.

— Не.

Соленият мирис на сълзите й изпълни ноздрите му.

Лоркан докосна с устни влажната й буза, без да отдава внимание на огнените спазми в тялото си. Конят препускаше неудържимо, като че искаше да надбяга смъртта.

— Обичам те — промълви в ухото й. — Обикнах те в мига, в който грабна брадвата, за да убиеш онзи илкен. — Вятърът брулеше сълзите й, запращайки ги към него. — И ще остана с теб… — Гласът му пресекна, но той се насили да изрече думите, да излее истината от сърцето си. — Винаги ще бъда с теб.

Не се боеше от съдбата си, след като паднеше от коня. Само така можеше да й спечели шанс да стигне крепостта.

Затова я целуна отново по бузата и вдиша за последно аромата й.

— Обичам те — повтори и понечи да свали ръце от кръста й.

Елида го сграбчи за предмишницата. Свирепа като рук, тя впи нокти в кожата му.

— Не.

Този път гласът й не се давеше в сълзи. Беше солиден, непоклатим като стомана.

— Не — повтори.

Гласът на господарката на Перант.

Лоркан се помъчи да изтръгне ръката си, но тя отказа да го пусне.

Хвърлеше ли се от коня, щеше да повлече и нея.

Заедно. Щяха или да избягат от гибелта, или да погинат заедно.

— Елида…

Но Елида заби пети в ребрата на кобилата.

Заби ги яростно и изрева:

— ЛЕТИ, ФАРАША! — Изплющя с юздите._ — ЛЕТИ, ЛЕТИ, ЛЕТИ! _И кобилата я послуша.

Сякаш творецът й бе изпълнил дробовете й със собствения си дъх.

Фараша препусна още по-бързо. По-бързо от вятъра. От смъртта.

Подмина първата редица на дарганската кавалерия. Отчаяните коне и ездачи, галопиращи към портите.

Могъщото й сърце не се предаде, макар че беше на ръба да се пръсне.

Вече едва километър ги делеше от крепостта.

Ала в тази секунда оглушителен, тътнещ пукот разцепи света и отекна между езерото и планината.

И нито Лоркан, нито храбрият, буен кон можеха да сторят нещо, когато бентът се пръсна.

* * *

Роуан започна да се моли за войниците на полето, за цялата армия, която вълната щеше да помете.

На няколко крачки от него Ирен също шепнеше молитвите си. Към Силба, богинята на милостивия край. Нека загинат бързо, без болка…

Водна стена, голяма колкото планина, се разля по равнината към града, сякаш бе трупала ярост през хилядолетния си плен.

— Няма да успеят — изсъска Фенрис, гледайки как Лоркан и Елида препускат към портите.

Толкова близо бяха — но вълната щеше да ги настигне за секунди.

Роуан се насили да остане на парапета, да види последните мигове от живота на господарката на Перант и някогашния си командир. Само това можеше да им даде: да се превърне в свидетел на смъртта им, за да разказва историята им. За да се помнят вечно.

Бумтежът на прииждащата вълна стана пронизителен — макар и от километри разстояние.

Елида и Лоркан продължаваха да се надбягват с времето, а Фараша подминаваше кон след кон, след кон.

Но дали дори в крепостта щяха да се спасят от вълната? Роуан се осмели да огледа назъбените парапети, за да прецени дали не трябва да качи Елин и другите на по-високо място.

Елин обаче я нямаше до него.

Не я забеляза никъде по протежение на целия парапет.

Сърцето му спря. Просто спря да бие, когато един червеникавокафяв рук се спусна от небето, устремен към центъра на бойното поле.

Аркас, рукът на Борте. В ноктите си носеше златокоса жена. Елин. Елин беше…

Като наближи земята, Аркас разтвори нокти. Елин се претърколи и се изправи на крака.

Точно на пътя на вълната.

— О, богове! — пророни Фенрис, съзрял я в същия момент. Всички я бяха видели.

Кралицата насред полето.

Пред гигантската водна стена.

Камъните на крепостта затрепериха. Роуан се хвана за парапета, обзет от страх, какъвто никога досега не бе изпитвал.

Елин изпъна ръце над главата си.

Огнен стълб се издигна от земята около нея, повличайки косата й със себе си.

Вълната настъпваше с унищожителна мощ към нея, към армията зад гърба й.

Но каменните стени не трепереха от водната стихия.

Земята се пропука, нацепи се. Пукнатините запълзяха от Елин към вълната.

— Горещите извори — прошепна Каол. — Пресичат цялата долина като вени.

Вени, извиращи от сърцевината на света.

Крепостта се разтърси още по-мощно.

Огненият стълб се просмука обратно в Елин. Тя протегна ръка пред себе си и я сви в юмрук.

Като че силата в него можеше да удържи вълната.

Тогава Роуан проумя. Като неин вречен, или каранам, проумя случващото се.

— Три месеца — каза едва доловимо.

Приятелите му надникнаха към него мълчаливо.

— Три месеца — повтори той с разтреперани колене. — Спуска се в магията си от три месеца.

През всеки един от дните, прекарани в плен на Майев, в железните й окови, Елин се бе спускала все по-надълбоко и по-надълбоко. А откакто я бяха освободили, почти не черпеше от силата си, защото бе продължила да се спуска в недрата й.

Да събира цялото й могъщество. Не за Ключалката, не за Ераван.

А за фаталния си удар срещу Майев.

Няколко седмици спускане в бездънната пещера на тази сила я бяха сдобили с гибелна мощ. А няколко месеца…

Свещени богове! Свещени, прокълнати богове!

Когато огънят й се сблъскаше с водната стена, извисяваща се над нея…

— ЗАЛЕГНЕТЕ! — изрева Роуан, надвиквайки разярения вой на водата. — ЗАЛЕГНЕТЕ ВЕДНАГА!

Приятелите му легнаха върху каменния под и всички наоколо последваха примера им.

Роуан се гмурна в силата си. Гмурна се с цялата си мощ и изтръгна последните остатъци от магията си.

Елида и Лоркан още бяха твърде далеч от портите. Хиляди войници бяха твърде далеч, когато вълната се изви над тях.

Елин отвори ръка към нея.

И от дланта й изригна пламък.

Кобалтовосин пламък. Бушуващата душа на огъня.

Приливна вълна от кобалтовосин пламък.

Извиси се дори над водната стена, лумна нашироко.

Водата се блъсна в нея. И там, където стаяваната хиляда години свирепост срещна онази, събирана три месеца, светът избухна.

Нажежена пара, способна да стопи плътта до кост, изригна към полето.

С неукротим рев Роуан запрати остатъка от магията си към унищожителната пара под формата на вятър, който я отнесе към езерото и планината.

Но водата не спираше с настъплението си, преваляше стената от пламъци, която не поддаваше дори със сантиметър.

Силата за фаталния удар на Майев. Вложена тук, за избавлението на армията, която можеше да спаси Терасен. За пощада на безчетните животи по равнината.

Роуан стисна зъби, задъхан под напора на чезнещата си магия. Съвсем скоро щеше да прегори, да изцеди енергията му до смърт.

Гибелната вълна се блъскаше и блъскаше в огнената стена.

Той не видя дали Елида и Лоркан са съумели да влязат в крепостта. Дали другите войници и ездачи на полето са се приковали на място, вцепенени от зрелището.

Принцеса Хасар се изправи до него и заяви:

— Тази сила не е дар.

— Кажи го на войниците си — изръмжа й Фенрис, надигайки се от пода.

— Не ме разбра правилно — озъби му се Хасар.

По лицето й наистина се четеше неподправено страхопочитание.

Роуан се облегна на парапета, запъхтян от напъна да удържи смъртоносната пара надалеч от армията. Да я охлади и разсее.

Здрави ръце се пъхнаха под мишниците му и Фенрис и Гавриел го подпряха между телата си.

Мина една минута. Сетне и втора.

Вълната започна да се снижава. А огънят не преставаше да гори.

Главата на Роуан пулсираше, устата му пресъхваше.

Времето започваше да му се изплъзва. Усещаше металически вкус върху езика си.

Вълната спадаше все повече и повече, бушуващите й води стихваха.

Грохотът се превръщаше в плисък, бързеите — във въртопи.

Накрая и огнената стена започна да спада. Следваше водата надолу, надолу, надолу. Оставяше я да се просмуче в земните пукнатини.

Коленете на Роуан се подкосиха, но той удържа магията, докато парата не се поразсея. Докато и тя не се укроти.

Накрая й позволи да плъзне по равнината, да обгърне света в стелеща се мъгла. Забулвайки кралицата в средата.

Спусна се тишина. Абсолютна тишина.

Пламъците замъждукаха сред мъглата, синьото започна да се прелива в златисто и червено. Смътно, пулсиращо сияние.

Роуан изплю кръв върху каменната стена пред себе си. Дъхът режеше гърлото му като парчета стъкло.

Меките пламъци гаснеха, обвити в пара. Накрая сред мъглявото поле остана само тъничка огнена колона.

Не огнена колона.

Това беше Елин.

Нажежена до бяло. Сякаш се бе отдала на пламъците дотолкова, че тя самата се беше превърнала в огън.

Носителката на огъня, прошепна някой надолу по парапета.

Парата се усукваше около нея, преобразявайки я в идол от светлина.

Мълчанието се изпълни с благоговение.

От север се спусна нежен ветрец. Булото на мъглата се отдръпна и Елин изплува сред полето.

Цялата сияеше. Сияеше в златисто, а косите й се развяваха от призрачен полъх.

— Наследницата на Мала — пророни Ирен.

Елида и Лоркан бяха спрели насред равнината.

Вятърът разсейваше постепенно мъглата, разкривайки света отвъд Елин.

Там, където се бе възвисявала гигантската смъртоносна вълна, откъдето ги бе връхлитала гибелта, сега нямаше нищо.

* * *

Три месеца бе припявала на мрака и огъня, а те й бяха припявали в отговор.

Три месеца бе дълбала толкова навътре в магията си, че всеки път достигаше неподозирани дълбини. Докато Майев и Каирн се трудеха над нея, тя дълбаеше. Но никога не им позволяваше да разберат какво извлича от недрата си, какво трупа ден след ден, след ден.

Сила за фаталния удар. Удар, с който щеше да заличи злата кралица от лицето на земята.

Спотайваше тази сила в себе си дори след като се освободи от железните окови. През изминалите седмици неуморно се бореше да я задържи. В някои от дните й бе по-лесно да не проговаря. В други успяваше да я загърби единствено с помощта на някогашната си нахаканост.

Но като зърна унищожителната вълна, Елида и Лоркан, избрали да умрат заедно, армията, способна да избави Терасен, разбра какво трябва да направи. Почувства огъня, дремещ под града, и се досети, че съдбата ненапразно ги водеше тук.

За това ги беше довела.

От пръснатия бент вече течеше само мъничка безобидна река, лъкатушеща към езерото.

Нищо повече.

Елин вдигна сияеща ръка пред себе си. Най-сетне я изпълваше единствено блажена, прохладна празнота.

Сиянието бавно гаснеше, започвайки от пръстите на ръцете й.

Сякаш бе изкована наново, върната в собственото си тяло. В Елин.

В съзнанието й се раздипляше бистрота, пронизителна и кристална. Позволяваше й да вижда наново, да диша.

Сантиметър по сантиметър златистото сияние се просмукваше в кожата и костите й. И оставяше след себе си някогашното й тяло.

Един белоопашат ястреб вече се издигаше в небето.

Когато сиянието угасна напълно, попивайки между пръстите на краката й, Елин се свлече на колене.

Коленичи сред съвършената тишина на света, после падна настрани и се сви на кълбо.

Долови смътно как силни и познати ръце я вдигат от земята. Как отлита върху широк пернат гръб, все още притисната в тези обятия.

Как се носи през небето, докато последните остатъци от мъглата се разсейват под следобедното слънце.

Накрая я погълна ласкавата тъмнина.