Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (38)

35

Тя не бе повярвала на този свят, на този сън. На групата, която я беше довела дотук. На принца воин с борово-зелени очи и мирис на Терасен.

В него изобщо не смееше да повярва. Не заради думите му, а просто защото го имаше. Не вярваше, че е свалил маската й, оковите й. И в други сънища те бяха изчезвали — сънища, които се бяха оказали измамни.

Но Малките хора я увериха, че е истина. Всичко. Както и че в пещерата е безопасно, че може да си почине, а те ще я пазят.

Плашещото, безпощадно напрежение във вените й беше поотшумяло. Поне колкото да й позволи отново да мисли, да диша, да не следва единствено първичните си инстинкти.

Изпуснала го беше толкова, докъдето се бе осмелила, но не докрай. В никакъв случай не цялото.

Затова поспа. Не че и в онези сънища не спеше. Преживяваше дни и седмици, които после се отмиваха като стъпки в пясъка.

Като отвори очи този път обаче, пещерата още я имаше, макар и притъмняла. Пулсиращата сила се бе загнездила по-надълбоко в нея, сякаш дремеше. Болката в ребрата й заглъхваше, раната на ръката й беше зараснала — нищо че коричката си стоеше.

Единственият белег по тялото й.

Елин я докосна с пръст. Отвърна й тъпа болка.

А пръстът й — той беше гладък. Гладък като стъкло. Тя потри възглавничките на палеца и показалеца си.

Нямаше мазоли. Нито по пръстите, нито по дланите. Бяха съвършено чисти, лишени от отпечатъка на дългото й обучение, на годината в Ендовиер.

Ала тази нова коричка, крехкото пулсиране под нея — поне те й оставаха.

Свита на една страна върху скалния под, Елин огледа пещерата.

Белият вълк лежеше зад гърба й и похъркваше тихо. Сферата им с прозрачен огън още гореше около тях, освобождавайки напрежението й въглен по въглен. И пак не докрай.

Елин преглътна, вкусвайки пепел.

В отговор магията й отвори око.

Тя вдиша рязко. Не тук — още не.

Прошепна го на пламъка. Още не.

Но огънят около двама им с вълка лумна, закривайки пещерата от взора й. Тя стисна зъби.

Още не, помоли го тя. Налагаше се да е на безопасно разстояние от другите.

Магията й се притискаше в костите й, но тя не й обърна внимание. Укроти я.

Огнената сфера се сви неохотно и пак стана прозрачна, разкривайки й изваяния от водата бряг на езерото и спящите фигури на спътниците й.

Принцът воин спеше едва на няколко крачки от огъня й, скътан в една от нишите в пещерната стена. Умората го беше повалила, но се бе предал на съня заедно с оръжията си.

От колана му висеше меч, чийто рубин отразяваше светлината на огъня.

Елин познаваше този меч. Древно оръжие, изковано в тези земи за една гибелна война.

Някога й принадлежеше. Вече заличените й мазоли обгръщаха съвършено дръжката му. А принцът воин, който го носеше сега, го беше намерил за нея. В пещера като тази, пълна с реликви от герои, отдавна изпратени в Отвъдното.

Тя огледа татуировката, която започваше от едната страна на лицето му, спускаше се надолу по шията му и се скриваше под тъмните му дрехи.

Аз съм твоят вречен.

Искаше й се да му повярва, но този сън, тази илюзия…

Не беше илюзия.

Той наистина беше дошъл за нея.

Роуан.

Роуан Белия трън. Вече Роуан Белия трън Галантиус, неин съпруг и крал консорт. Неин вречен.

Тя оформи името му с устни.

Беше дошъл за нея.

Роуан.

Тя се надигна толкова тихо и плавно, че дори белият вълк не се разбуди, стиснала пелерината с мирис на заснежени борове. Неговата пелерина с неговия мирис, пропит в плата.

Изправи се на позаякналите си крака и разшири с мисъл огнената сфера, за да прекоси броените метри до спящия принц.

Загледа лицето му — красивото лице на непреклонен воин.

Очите му се отвориха и срещнаха нейните, сякаш знаеше къде да я открие дори насън.

Безгласен въпрос се запромъква в тези зелени очи. Елин?

Тя не реагира, нямаше сили да разгърне наново връзката между тях. Вместо това огледа могъщите очертания на тялото му, внушителните му размери. Нежен вятър, целунат от лед и светкавици, погали стената й от пламък като отзвук на неизречения му въпрос.

Магията й се надигна в отговор и из тялото й затанцуваха вълнички сила.

Като че силата й беше намерила свое отражение в света, мелодия, съзвучна с нейната песен.

Наистина беше тук. Наистина беше дошъл за нея.

Пламъкът се изпари в хладния пещерен въздух. Не се изпари, а по-скоро се просмука в нея, сви се на кълбо като огромен звяр, обтягал досега синджира си.

Роуан. Принц Роуан.

Той се поизправи бавно, обгърнат от прииждащото спокойствие.

Знаеше. Казал й го беше по-рано, преди забвението да я покори. Аз съм твоят вречен.

Явно му бяха казали. Спътниците им му бяха казали. Елида, Лоркан и Гавриел. Всички до един присъстваха на плажа онзи ден, когато всичко потъна.

Магията й пак се надигна и тя раздвижи рамене, заповядвайки й да поспи още малко, да има още малко търпение.

Елин наистина беше тук. Заедно с него.

Ала какво можеше да му каже? Как да му обясни, да му се извини? За това, че го беше използвала подло, че бе страдал толкова заради нея?

По него имаше кръв. Толкова много кръв, просмукана в тъмните му дрехи. Размазаните червеникави петна по шията му и мръсотията под ноктите му говореха, че е опитал да я отмие. Но мирисът оставаше.

Елин познаваше този мирис — знаеше чий е.

Гръбнакът й се изопна, крайниците й се напрегнаха. Размърда скованата си челюст и вдиша рязко. После издиша бавно през стиснати зъби. И си наложи да не мисли за кръвта на Каирн. Да усмири озверявалата си магия.

Накрая свика сили да попита вречения си, ухаещ на дома й:

— Жив ли е?

Леден гняв пробяга през очите на Роуан.

— Не.

Мъртъв. Каирн беше мъртъв. Напрежението в тялото й се пооблекчи. Огънят й също утихна.

— Как?

По лицето му не изплува и следа от разкаяние.

— Веднъж в Мъглив рид ми каза, че ако някога ти посегна с камшик, ще ме одереш жив. — Без дори за миг да отмести очи от нейните, Роуан процеди с потресаващо тих глас: — Реших да удостоя Каирн с подобна участ от твое име. А като приключих, си позволих да обезглавя тялото му и да го изгоря. — Той се умълча за секунда с леко колебание. — Съжалявам, че не ти дадох възможност ти да го сториш.

Елин не изпита нито изненада, нито ужас от бруталното му отмъщение. Колкото повече осмисляше думите му, толкова по-широко се отваряха дробовете й.

— Беше твърде рисковано да го водя с нас — продължи Роуан, оглеждайки лицето й. — И да го оставя жив.

Тя разпери длани и пак впи очи в небелязаната си, чиста кожа.

Каирн бе отговорен за това. Толкова жестоко беше издевателствал над тялото й, че лечителките трябваше да я сглобяват наново всеки път. Беше заличил всички следи от миналото й, всичко преживяно и изстрадано.

Елин отпусна ръце до тялото си.

— Радвам се — отвърна искрено.

Роуан потрепери видимо и сведе леко глава.

— Вече… — Като че ли се мъчеше да намери правилните думи. — Мога ли да те прегърна?

Острата нужда в гласа му почти я раздра отвътре, но тя отстъпи назад.

— Аз… — Озърна се из пещерата, стараейки се да игнорира болката в очите му. В другия край на скалната зала се ширеше езерото, гладко и равно като черно огледало. — Трябва да се изкъпя. — Заяви с гърлен, сипкав глас. Макар че единствено краката й бяха мръсни. — Трябва да отмия всичко. — Помъчи се да обясни.

Разбиране смекчи погледа му. Той посочи с татуирана ръка коритото за вода.

— Там има няколко кърпи, с които да се подсушиш. — Роуан прокара ръка през сребристата си коса, по-дълга, отколкото я беше виждала последно, поне в този свят, в тази реалност, и добави: — Незнайно как са намерили и някои от старите ти дрехи от Мъглив рид и са ги донесли тук.

Думите пак започваха да се отдалечават от нея, да се разпадат върху езика й.

Магията й затътна, превземайки кръвта й, притискайки костите й. Пусни ме — виеше тя. — Пусни ме.

Скоро, обеща й Елин.

Сега, заинати се магията. Тя сви разтреперани ръце в юмруци, сякаш така можеше да я задържи.

Накрая се извърна и тръгна не към коритото, а към езерото отвъд него.

Въздухът зад нея се раздвижи и тя долови, че Роуан я следва. Когато се досети накъде се е запътила, я предупреди:

— Водата в езерото е ледена, Елин.

Тя просто пусна пелерината върху черната скала и влезе във водите му.

Изсъска пара, която се разстла в гъсти облаци около нея. Тя продължи навътре, прегръщайки хапливия студ на водата с всяка своя следваща стъпка, макар и той да не съумяваше да проникне през горещото й тяло.

Водата беше бистра, но сумракът в пещерата скриваше дъното, към което я водеше наклонът под нозете й. Тя се гмурна под мразовитата повърхност.

Под водата цареше тишина. Прохлада и приветливо спокойствие.

Ето защо Елин поосвободи магията си — съвсем мъничко.

От тялото й изригна огън и ледената вода го погълна.

Сякаш извлече напрежението, безкрайната гореща мъгла. Успокои я с приятния си хлад и в съзнанието й отново започнаха да се оформят мисли.

С всеки следващ замах под повърхността към плътния мрак на пещерните недра все повече усещаше себе си. Или онова, което бе останало от нея.

Елин. Тя беше Елин Ашривер Белия трън Галантиус, кралица на Терасен.

Още магия понечи да се излее от тялото й, но тя я улови. Рано беше да я изпуска цялата.

Майев я бе държала в плен, изтезавайки я. Изтезавал я беше и Каирн, верният й лакей. Но тя им се измъкна и вреченият й дойде за нея. Откри я така, както двамата се намериха след векове на кръвопролития, загуби и войни.

Елин. Тя беше Елин и това не беше илюзия, а истинският свят.

Елин.

Заплува към вътрешността на езерото, а Роуан я следваше по изпъкналия скален ръб на брега му.

Пак се потопи под водната повърхност и позволи на тялото си да потъва надолу, надолу, надолу. Пръстите на краката й докосваха единствено хладна вода, търсейки дъно, което не достигаха, и не достигаха.

Все по-надолу в мрака, в студения мрак.

Древната, ледовита вода извличаше пламъка и горещината, и напрежението. Изтегляше ги и ги отнасяше надалеч.

Охлаждаше онова горящо ядро в нея, докато не й възвърна истинската същност — като нажежено острие, потопено във вода.

Елин. Тя беше Елин.

* * *

Езерото никога не беше виждало слънце, извираше право от тъмното, студено сърце на планината. Водите му можеха да убият дори най-каления елфически воин за минути.

А Елин плуваше в него като в топъл горски вир.

От време на време накланяше глава назад, за да измие косата си.

Роуан проумя, че бе горяла толкова силно чак когато влезе в мразовитото езеро и от тялото й се надигна пара.

Тя се гмурна безшумно под водата, толкова кристалночиста, че Роуан виждаше всяко движение на леко сияещото й тяло. Като че езерото сваляше кожата на жената, разкривайки искрящата й душа.

Сиянието избледняваше все повече с всяка следваща глътка въздух, която Елин излизаше да си поеме, с всяко следващо потапяне под повърхността.

Заради този вътрешен ад ли не му беше позволила да я докосне, или просто защото първо искаше да отмие всички следи от Каирн? Навярно и двете. Но поне му говореше и очите й се избистряха.

Останаха все така бистри, когато се показа над водата със сияеща кожа и вдигна поглед към тясната черна скала, върху която стоеше Роуан.

— Ела при мен — пророни накрая.

В думите й нямаше страст, но той почувства поканата. Не да вкуси тялото й, както копнееше и жадуваше да направи, за да се увери, че наистина е тук с него, а покана да бъде редом до нея.

— За разлика от теб — подхвана, борейки се да запази гласа си стабилен, когато изразът върху лицето й заплаши да подкоси краката му, — аз не мога да се топля с магията си.

Ала толкова искаше да влезе при нея. Богове! Просто искаше да скочи във водата… но въпреки това добави:

— Това езеро е древно. Най-добре излез.

Преди нещо да е изплувало от дълбините.

Тя не го послуша и ръцете й продължиха да описват кръгове във водата, а в очите й се настани онова мрачно, предпазливо изражение.

— Не се пречупих — промълви тя. Сърцето му се пропука от думите й. — Не им казах нищо.

Не се хвалеше, а просто уведомяваше консорта си за положението им във войната. За информацията, която враговете им не бяха получили.

— Бях сигурен — смогна да каже той.

— Тя… опита да ме убеди, че това е кошмар. Щом Каирн приключеше с мен, а може би по време на мъченията, тя се прокрадваше в съзнанието ми. — Елин огледа пещерата, сякаш виждаше света извън нея. — И тъчеше фантазии, които ми се струваха толкова достоверни… — Тя се потопи под вода. Може би, защото искаше езерото да я охлади отново, за да чува собствения си глас, или защото трябваше да се отдалечи от него, за да изрече думите. Накрая се показа и приглади косата си назад. — Усещах ги като реалност.

Една част от него не желаеше да знае, но все пак Роуан попита:

— Какви фантазии?

Елин се умълча. Сетне отвърна:

— Вече няма значение.

Твърде рано бе да я притиска. И вероятно никога нямаше да дойде подходящ момент.

— Колко време? — попита плахо тя.

Той впрегна цялото си тривековно обучение, за да не допусне по лицето си агонията, която изпита заради нея.

— Два месеца, три дни и седем часа.

Елин прехапа устни — или заради дългия период, или от изненада, че бе броил дори часовете на раздялата им.

После прокара пръсти през косата си, носеща се във водата около нея. Невъзможно беше да е пораснала толкова за два месеца.

— Лекуваха ме след всяко… изтезание. За да забравя какво ми е сторил, какво съм преживяла, кое е истинско. — Заличавайки белезите й, Майев можеше по-безпроблемно да я убеди, че това е просто кошмар. — Пуснали са косата ми толкова дълга или защото лечителните не са помнели докъде е била в началото, или защото Майев е искала да ме заблуди още повече.

Очите й притъмняха навярно заради причината, поради която бяха оставили косата й дотук.

— Искаш ли да я подстрижа до дължината от последния път, когато бяхме заедно? — предложи й дрезгаво Роуан.

— Не. — Около нея трептяха вълнички. — Искам я дълга, за да ми напомня.

Да й напомня какво бе преживяла и какво бе успяла да защити. Независимо от всичко, което беше причинил на Каирн, независимо че го беше държал жив, за да крещи през цялото време, на Роуан му се прииска да не беше мъртъв, само и само за да може да го убива по-дълго.

А откриеше ли Майев…

Но не той заслужаваше да отнеме живота й. Не съжаляваше, че е умъртвил Каирн. Майев обаче… тя беше за Елин.

Макар и жената пред него да не изглеждаше решена на отмъщение. Нито една искрица ярост не гореше в очите й.

Роуан не я винеше. Знаеше, че ще й е необходимо време — време и разстояние, — за да излекува вътрешните си рани. Ако изобщо някога зараснеха.

Той обаче щеше да е до нея, да й помага с всичко, на което е способен. И дори да не се превърнеше отново в предишната Елин, нямаше да я обича по-малко.

Тя потопи глава под водата, а като изплува пак, каза:

— Майев се канеше да сложи валгски нашийник около врата ми. Отиде да го вземе лично. — Мирисът на останки от страха й се понесе към него и Роуан пристъпи по-близо до водата. — Затова… затова съумях да се измъкна. Премести ме във военния лагер, за да ме пазят, и аз…

Гласът й секна, но тя вдигна очи към него. По онзи безсловесен техен начин му позволи да прочете думите, които не можеше да изрече. Нямах намерение да бягам.

— Не, Огнено сърце — поклати глава той, докато в душата му се прокрадваше студен ужас. — Нямаше… нямаше нашийник.

Тя примигна и килна въпросително глава.

— И това ли е било сън?

Сърцето му се пропука. Роуан се насили да й отговори:

— Не, истина беше. Поне Майев така си мислеше. Но нашийниците, заловеният Валг… Измислихме си ги. За да примамим Майев, да я отдалечим от теб и Доранел.

В пещерата остана единствено глухият плисък на водата.

— Не е имало нашийник?

Роуан коленичи и поклати глава.

— Аз… Елин, ако знаех какво ще предприеме заради това, какво ще направиш ти…

Оказа се, че е можел да я загуби. Не заради Майев или боговете, или Ключалката, а заради собствените му решения. Заради лъжата му.

Елин пак се потопи във водата. Толкова надълбоко, че когато огънят й избухна, се усети едва като трепет.

Светлината изригна от нея и се разля в езерото, озари камъните и гладкия пещерен таван. Беззвучен взрив.

Дъхът заседна в гърлото му. Но тя отново изплува на повърхността. Тялото й излъчваше сияние като фина мъгла, което вече почти угасваше.

— Съжалявам — намери сили да каже Роуан.

Тя наново килна глава.

— Няма за какво да съжаляваш.

Но имаше. Беше усилил ужаса й, отчаянието й.

— Ако не беше пуснал тази лъжа на Майев, ако тя не ми беше казала, едва ли щяхме да сме тук сега — прошепна Елин.

Той се помъчи да разсее натиска в стомаха си, импулса да се пресегне към нея, да я помоли за прошка. Мъчеше се отново и отново.

— А другите? — поинтересува се простичко тя.

Елин не знаеше — нямаше как да знае защо и къде са се разделили. Затова Роуан й разказа възможно най-сбито и овладяно историята.

Щом приключи, Елин дълго време не продума.

Забоде поглед в мрака и плисъкът на водата около нея остана единственият звук в пещерата. Новото сияние на тялото й почти се беше разпръснало.

Тя се завъртя обратно към него.

— Майев каза, че ти и другите сте в Севера, както и че тамошните й шпиони ви видели. И това ли е било заблуда?

Той поклати глава.

— Явно Лизандра добре се е постарала.

Елин преглътна.

— Повярвах й.

Думите й прозвучаха като изповед.

Ето защо Роуан отвърна:

— Казвал съм ти, че дори смъртта да ни раздели, ще овършея всички светове, докато не те намеря. — Той й се усмихна. — Действително ли си мислиш, че това би ме спряло?

Тя стисна устни и агонията най-сетне започна да изплува в очите й.

— Трябваше да спасиш Терасен.

— Слънцето все още не е спряло да грее и за нас, така че Ераван не е спечелил войната. Ще спасим Терасен заедно.

Той отблъсна мисълта за последната цена, която трябваше да платят за унищожението на Ераван. Явно и на Елин не й се впускаше в това, защото повтори:

— Трябваше да отидеш в Терасен. Нужен си му.

— Ти си ми по-нужна. — Ранимата откровеност в думите му не го уплаши. — Нужна си и на Терасен. Не Лизандра в твоя облик, а ти самата.

Тя кимна едва забележимо.

— Майев е мобилизирала армията си. Едва ли само за да ме пази в нейно отсъствие.

Роуан бе решил да остави този въпрос за по-късно.

— Може да е просто отбранителен ход. В случай че Ераван победи отвъд морето.

— Наистина ли вярваш, че заради това е вдигнала войската си?

— Не — призна й той. — Не вярвам.

А ако Майев възнамеряваше да тръгне с тази армия към Терасен, или за да се обедини с Ераван, или просто за да атакува кралството им, да ги нападне, когато са най-уязвими, трябваше да побързат. Да се върнат у дома. Незабавно. Очите на вречената му искряха от същото ужасяващо прозрение.

Елин преглътна сухо и прошепна:

— Толкова съм уморена, Роуан.

Сърцето му отново се сви.

— Знам, Огнено сърце.

Отвори уста да каже още нещо, да я извика на сушата, за да я прегърне, щом с думи не успяваше да облекчи товара й, но тогава съзря нещо в мрака.

Лодка, древна и резбована от край до край, се носеше към тях от пещерните дълбини.

— Излез на брега.

Лодката не плаваше — нещо я теглеше. Очите му разпознаха смътно две тъмни фигури, плуващи под повърхността.

Елин тръгна непоколебимо към него. Пое протегнатата му ръка и той я загърна с пелерината си, докато лодката минаваше бавно покрай тях.

Теглеха я черни същества, подобни на змиорки, големи колкото простосмъртен човек. Перките им се носеха зад тях като абаносови воали и с всяко изтласкващо движение на дългите им опашки Роуан мярваше млечнобелите им очи. Незрящи.

Завлякоха плоскодънния плавателен съд, достатъчно голям да побере петнайсетина елфи, до брега на езерото. От сумрака се спуснаха дребни, слаби тела и Малките хора вързаха лодката за един близък сталагмит.

Явно спътниците им бяха чули заповедта му към Елин, защото се появиха с извадени мечове. На крачка зад тях стояха Елида и Фенрис. Елфът още беше във вълчи облик.

— Да не искат да отплаваме с това към вътрешността на пещерата? — изшушука Лоркан.

Елин се обърна към тях. От мократа й коса капеше вода върху босите й крака. Лесно можеше да се подсуши с магията си, ала не го направи.

— Преследват ни.

— Знаем — изстреля в отговор Лоркан и ако Елин не му беше позволила да сложи ръка на рамото й, Роуан вече щеше да го е запратил в езерото.

Но изражението на Елин остана все така мрачно, невъзмутимо.

— Единственият ни път към океана е през пещерите.

Налудничава идея. Намираха се на почти двеста километра от брега и не беше чувал под тази планина да има пещерна система, свързана с океана. За да го стигнат, трябваше да поемат на север през планината, после да продължат на запад през Камбрийските планини и от тях да се спуснат към брега.

— Те ли ти го казаха? — попита я Лоркан с гранитно лице.

— Внимавай! — изръмжа му Роуан.

Фенрис оголи зъби срещу тъмнокосия воин и козината по гърба му настръхна.

Но Елин просто отвърна:

— Да. — Без да сведе брадичка нито сантиметър, тя добави: — Над нас гъмжи от войници и шпиони. Подземията са едничкият ни шанс.

Елида пристъпи напред.

— Аз ще дойда. — После стрелна студен поглед към Лоркан. — Ти пробвай да минеш отгоре, щом не й вярваш.

Лоркан сключи челюсти и малка част от Роуан се наслади да види как крехката господарка на Перант посича с няколко думи воина, кален от вековете.

— Разумно е да претеглим потенциалните опасности около този план.

— Нямаме време за размисли — намеси се Роуан, преди Елида да е изрекла отговора, застанал на върха на езика й. — Не бива да се задържаме.

Гавриел излезе напред да огледа вързаната лодка и купчината провизии върху масивното й дъно.

— Но как ще знаем накъде да плаваме?

— Ще ни съпроводят — поясни Елин.

— А ако ни изоставят? — предизвика я Лоркан.

Елин впи нетрепващ поглед в него.

— Тогава ще трябва сами да намерим пътя.

Едва осезаема искра на раздразнение пробяга през спокойните й думи.

След това нямаше какво повече да обсъждат. Не разполагаха и с особен багаж за стягане. Другите оставиха Елин да се облече край огъня, докато те разглеждаха лодката. След малко вречената му се появи с ботуши, панталон и няколко ката дрехи под дългата си сива туника. Зървайки я с дрехите от Мъглив рид, коремът на Роуан се сви.

Вече не беше гола, избягала пленница. Въпреки това на лицето й не грееше някогашното пакостливо изражение, необузданата й дивост.

Спътниците им ги чакаха в лодката, насядали по пейките от двете й издигнати страни. Фенрис и Елида се бяха настанили възможно най-далеч от Лоркан, а Гавриел пак служеше като преграда помежду им.

Роуан се спря на брега и протегна ръка към Елин, която още вървеше към него. Наблюдаваше внимателно собствените си стъпки — сякаш още не можеше да повярва, че е способна да се движи свободно. Сякаш още свикваше с обстоятелството, че краката й не са натоварени с окови.

— Защо? — замисли се на глас Лоркан. — Защо ни помагат толкова?

Той се сдоби с отговора си — всички се сдобиха с него — секунда по-късно.

Елин спря на няколко крачки от лодката и протегнатата ръка на Роуан. Обърна се към пещерата. Малките хора надничаха иззад брезовите клонки, иззад скалите, иззад сталагмитите.

Елин им се поклони бавно, дълбоко.

Роуан можеше да се закълне, че всички малки главички се наведоха в отговор на поклона й.

Две костеливи сивкави ръце се показаха над един близък камък и оставиха някакъв лъскав предмет върху него.

Роуан замръзна, впил очи в короната от сребро, перли и диаманти, изкована под формата на разперени лебедови крила.

— Короната на Маб — пророни Гавриел.

Но Фенрис извърна поглед към дълбокия мрак, извивайки опашка около единия си хълбок.

Елин пристъпи към короната.

— Тя… падна в реката.

Роуан не искаше да знае как се бе натъкнала на короната, защо я беше видяла да пада в река. Майев съхраняваше короните на двете си сестри под постоянно наблюдение и ги изнасяше на показ в тронната зала единствено на официални празници. Уж в тяхна памет. Роуан обаче се чудеше дали не го прави, за да напомня на народа, че е надживяла сестрите си и е запазила трона.

Сивкавата ръка наново се скри зад камъка и побутна короната в безмълвен жест. Вземи я!

— Питаш защо? — каза тихо Гавриел на Лоркан, докато Елин вървеше към камъка. По лицето му сияеше благоговение. — Защото е наследница не само на Бранън, но и на Маб.

Издънка на прапрабаба си, подигравала я беше Майев. Наследила силата и безсмъртието й.

Елин пое предпазливо короната. Тя заблещука като жива лунна светлина в ръцете й.

Дарбите на сестра ми Маб се запазиха през поколенията, беше чула Елида от Майев през онзи съдбовен ден на плажа. И явно беше така.

Но Елин не си сложи короната, когато отново закрачи към него, този път по-уверено. Мъчейки се да не отдава внимание на непоносимата гладкост на ръката й, когато я обви около неговата, Роуан й помогна да се качи на лодката. Той самият се качи след нея и развърза въжето.

Гавриел продължи със същото възхищение:

— Това я превръща и в тяхна кралица.

Елин срещна погледа на Гавриел. Короната почти сияеше в ръцете й.

— Да — отвърна кратко, докато лодката се носеше към мрака.