Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (110)

107

Роуан вилнееше задъхано сред редиците валгски войници, огласяни от писъците на умиращите. Недалеч Елин и Господаря на Севера сразяваха безпощадно моратското множество. Враговете се рояха около тях, но нито кралицата, нито еленът отстъпваха.

Огънят на Елин, макар и слаб, не позволяваше на войниците в слепите й точки да им нанесат удар.

Дарганската кавалерия изтласкваше Морат назад, а над бойното поле воюваха руки и уивърни.

Зверове, пернати и люспести, се стоварваха на земята.

Ала Борте продължаваше да се бие над кралицата, бранейки я от Железни зъби, които веднага се устремиха към елена, изпъкващ като бял флаг сред черното море. Годеникът на Борте защитаваше единия им фланг, а Фалкан Енар, преобразен в рук — другия.

Яхнал неустрашимия си даргански кон, Роуан замахна с лявата си ръка и брадвата му запя. Една валгска глава се търкулна на земята, а той вече посичаше с меча си следващия враг.

Шансът не беше на тяхна страна въпреки старателното планиране преди битката. Но ако успееха да освободят града, да се прегрупират и да попълнят припасите си, преди Ераван и Майев да пристигнат, имаше надежда да победят.

Защото рано или късно Ераван и Майев щяха да се появят. И Елин несъмнено щеше да се възправи срещу тях. А Роуан нямаше да я остави сама.

Той надникна към кралицата. Беше си проправила път още по-напред и ги разделяха все повече и повече моратски войници. Роуан не биваше да се отдалечава от нея.

Някаква крочанка прелетя над тях и се заиздига нагоре, нагоре, нагоре — право към незащитения корем на един уивърн от легиона на Железни зъби.

Размахала меч, тя профуча светкавично по протежение на тялото му.

И след нея заваля кръв.

Звярът простена, разтваряйки криле в предсмъртна агония, и Роуан изпрати към него порив на вятъра си. Уивърнът се приземи в редиците на Морат с гръм, който подплаши дори неговия кон.

Когато потрепващите криле застинаха завинаги, когато Роуан укроти коня си и посече войниците, спуснали се към него, отново потърси Елин с очи.

Вречената му вече не беше наблизо.

Летеше напред като видение от злато и сребро. Толкова се беше отдалечила, че почти изчезваше от полезрението му. И Гавриел не се мяркаше наоколо.

Фенрис продължаваше да се бие от дясната му страна, а Лоркан — от лявата. Тъмен, смъртоносен вятър свистеше в ритъм с меча му.

Някога бяха просто роби на кралица, в чието име сееха смърт по света. Заедно надвиваха цели армии и опустошаваха цели градове.

През онези дни не го беше грижа дали ще си тръгне жив от някое далечно бойно поле. Дали кралствата рухваха или оцеляваха. Имаше заповеди и ги изпълняваше.

Но тук, днес… Елин не му беше дала заповед — не и друга, освен онази първата, която се бяха заклели да изпълняват до гроб: да бранят Терасен.

Така и правеха. Заедно, отново в един кадър.

Щяха да се борят за това кралство — за новия си двор. За новия си дом.

Прочете същата решимост и в очите на Фенрис, докато разсичаше един войник надве през корема. Съзря стремежа към същото бъдеще по яростното лице на Лоркан, който жънеше вражеските редици с магия и меч.

Бяха един кадър, но и нещо много повече. Братя — воините, сражаващи се до него, му бяха братя. Бяха останали до него през всички изпитания. И нямаше да го предадат и сега.

Мисълта му вдъхваше сили не по-малко от тази за вречената му, воюваща някъде напред. Трябваше да я настигне, да не я изпуска от очи. Всички трябваше да пазят гърба й. Оринт зависеше от това.

Вече не бяха роби. Вече не беснееха с прекършен дух.

Домът им. Това щеше да е домът им. Тук виждаше бъдещето им. Заедно.

Моратски войници падаха мъртви пред тях. Някои направо хукваха да се спасяват, зърнали кой се вихри с меч към тях.

Навярно затова ги беше събрала Майев. Но така и не бе успяла да впрегне общата им сила — истинското им могъщество. Бе избрала да ги контролира с окови и болка. Неспособна да проумее, да се замисли дори, че славата и богатствата не бяха всичко.

Но собствен дом и кралица, която ги възприемаше като горди елфи, а не като оръжия… За това вече си струваше да се борят. И никой враг не можеше да се изпречи на пътя им.

Докато Лоркан и Фенрис се биеха от двете му страни, Роуан стисна зъби и пришпори коня си към Елин през нестихващия гибелен хаос на сражението.

* * *

Елин беше дошла.

Измъкнала се беше от Майев и им се притичваше на помощ.

Едион не можеше да повярва. Дори гледайки армията, която водеше. Дори забелязвайки, че Каол и Дориан предвождат десния фланг, воюват смело с предните редици и планинците от Белия зъб, докато магията на краля покосява с ледени струи врага.

Каол Уестфол беше изпълнил мисията си. И някак бе убедил хагана да изпрати наглед по-голямата част от армията си.

Ала армията се придвижваше твърде бавно към Оринт, още се намираше отвъд Тералиската равнина.

А Морат не прекъсна нападението си над двете порти на града. Южната се държеше. Но западната започваше да поддава.

Лизандра, преобразена в уивърн, участваше в отчаяния последен набег на Манон Черноклюна и крочанките срещу легиона на Железни зъби, чиято цел беше да ги изтласкат към руките. Сега хамелеонката се сражаваше с тях, изгубена някъде сред небесното стълкновение.

Едион се втурна към западната порта с боен вик на уста и хората му го пропуснаха до портите и вражеската армия, вече видима през пропукващото се желязо. Рухнеха ли портите, всичко щеше да приключи.

Изтощените му нозе трепереха, ръцете му едва издържаха тежестта на меча и щита му, но той стъпи непоколебимо на земята. Независимо колко глътки въздух му оставаха.

Елин беше дошла. Това стигаше.

* * *

Магията на Дориан струеше в буен поток, поваляйки атакуващите вражески войници. Рамо до рамо с Каол, заобиколени от планинците от Белия зъб, прочистваха път през моратските редици с разперени мечове и дъх, прогарящ гърлата им.

За пръв път участваше в битка. И искаше да му е за последен. Безредието, шумът, кръвта, цвиленето на конете…

Но не се боеше. А Каол, който яздеше до него и избиваше войниците между тях, не се двоумеше нито за миг. Само колеше наред, сключил гневно зъби.

За Адарлан — за всичко, което му бяха причинили и в което можеше да се превърне.

Думите отекваха с всеки дъх, напускащ гърлото му. За Адарлан.

Морагската войска изпълваше като черно може пространството до очуканите стени на Оринт.

Дориан не си позволи да се замисля каква част от нея остава. Мислеше единствено за меча и щита в ръцете си — Дамарис вече беше облян в кръв — и за магията, с чиято помощ се биеше. Но нямаше да се преобразява. Още не. Не и докато оръжията и магията не започнеха да го предават. Никога не се беше бил в друг облик, но щеше да опита. В тялото на уивърн или рук например.

Някъде над него летеше Манон Черноклюна. Той не се осмеляваше да оглежда твърде дълго небето за проблясък на сребристобели коси или за мекото сияние на криле, покрити с паякова коприна.

Не зърна никоя от Тринайсетте. Нито разпозна някоя от крочанките, прелитащи над главите им.

Ето защо просто продължи да се бие рамо до рамо със своя брат по душа и оръжие.

Щеше да остави броенето за края на деня. Ако оцелееха. Ако стигнеха до крепостните стени.

Чак тогава щеше да преброи мъртвите.

* * *

На света съществуваха само обсаденият град на Елин, врагът пред портите му и древният меч в ръката й.

Обсадни кули пъплеха към стените — три се струпваха при южната порта, всичките пълни с войници.

Но още беше твърде далеч от тях. Дори с магията си не можеше да ги достигне.

Магия, която вече се изцеждаше бързо от вените й.

Нямаше го онзи бездънен кладенец от сила. Трябваше да я пести, да я използва разумно.

И да разчита главно на уменията, които бе придобила през последните години. Все пак се беше препитавала като асасин дълго преди да овладее силата си.

С лекота си припомняше онези умения. Толкова лесно проливаше кръв с Голдрин, биеше се с неколцина войници наведнъж, зарязвайки ги да издъхват в мъки.

На Севера вилнееше като същинска буря под нея. Бялата му козина вече беше оцветена в алено и черно.

А безсмъртният пламък между рогата му дори не трепваше.

От небесата валеше кръв. Вещици, уивърни и руки се сражаваха и падаха мъртви.

Борте продължаваше да я прикрива, атакувайки всяка вещица от Железни зъби, която се спуснеше от небето.

Минути се точеха като часове — или беше точно обратното. Слънцето стигна зенита си и започна да се спуска към хоризонта. Сенките им се удължаваха лека-полека.

Роуан и другите се бяха разпилели по бойното поле, но честите пориви на мразовит вятър й подсказваха, че вреченият й още воюва, още избива всеки враг по пътя си към нея.

Бавно наближаваха Оринт. Бавно стените се превръщаха от далечна цел във великанско присъствие.

Обсадните кули ги достигнаха и войниците се заизливаха невъзпрепятствано през назъбените парапети.

Но портите още се държаха.

Елин вдигна глава да даде заповед на Борте и Йеран да свалят обсадните кули.

В същия миг шест уивърна от легиона на Железни зъби се сблъскаха с руките.

Борте, Фалкан и Йеран се разпиляха сред писъци на руки и уивърни. Зверовете се сгромолясаха на земята и се затъркаляха.

Маневра, предвидена да разчисти пътя на гигантския уивърн, който сега връхлиташе Елин от небето.

Страшилището отвори нокти да разкъса нея и Господаря на Севера и тя го посрещна с огнена стена.

Уивърнът свърна рязко, издигна се и пак се втурна към тях.

Господаря на Севера се надигна на задни копита, без да отстъпи от мястото си.

Ала Елин скочи от гърба му и го потупа по хълбока с плоското на меча си. Гърлото й бе толкова раздрано от викане, че дори не можа да изрече думата „Бягай!“.

Еленът само сведе глава, докато уивърнът ги нападаше от небето.

Не й беше останала достатъчно магия, за да го изпепели.

Затова обгърна елена със защитно огнено кълбо и излезе от него с вдигнат щит и меч.

Приготви се за сблъсъка, оглеждайки внимателно бронята на уивърна в търсене на уязвимо място, където да го удари, ако успееше да се измъкне от кръвожадните му челюсти.

Когато отвори паст, дъхът му на мърша я обля като горещ вятър.

В следващата секунда главата му се търкулна на земята.

По-скоро се пръсна.

Разбита от грамадна шипеста опашка. Опашката на уивърн със смарагдови очи.

Елин приклекна, а уивърнът без ездачка се нахвърли на стъписаната вещица от Железни зъби, все още яхнала обезглавения си звяр.

Със свиреп замах на опашката си зеленоокият уивърн я прониза с шиповете по нея и запрати тялото й към отсрещния край на полето.

Проблесна ярка светлина и един призрачен леопард препусна към нея. Елин хукна с разперени ръце към него. Хищникът се надигна на задни лапи, за да го прегърне, и масивното му тяло едва не я повали на земята.

— Добра среща, приятелко — намери сили да изрече Елин, притиснала Лизандра към себе си.

Откъм града изрева рог — трескав призив за помощ.

Елин и Лизандра се извърнаха към Оринт. Към трите обсадни кули до стената покрай южната порта.

Смарагдови очи срещнаха тюркоазено златисти. Лизандра махна с опашка.

Елин се усмихна широко.

— Да вървим!

* * *

Трябваше да стигне до нея.

Делеше ги цяло бойно поле и Роуан посичаше всеки враг по пътя към Елин, следван от Фенрис и Лоркан.

Болката вече бучеше глухо в ушите му. Отдавна бе спрял да брои раните си. Напомняха му за себе си единствено заради парчето желязо, което бе останало в плътта му, след като изтръгна една стрела от рамото си.

Глупава, необмислена постъпка. Желязото не му позволяваше да се преобразява, да отлети към Елин. А беше обграден от толкова врагове, че не смееше да спре за достатъчно дълго, за да го извади от тялото си. Затова продължаваше да се бие заедно с кадъра си. Конете им препускаха смело, скъсявайки разстоянието, но Елин вече не се виждаше.

Господаря на Севера бягаше в галоп през бойното поле, устремен към Оуквалд.

Явно Елин го бе освободила.

Фенрис изкрещя с оплискано в черна кръв лице:

— Къде е тя?

Роуан плъзна поглед по равнината. Сърцето му думкаше бясно, но свещената връзка пламтеше силно в гърдите му.

Лоркан посочи напред. Към градските стени до южната порта.

Към призрачния леопард, разкъсващ цели орди моратски войници, докато воинът в златна броня с него обстрелваше врага с пламъци.

Към трите обсадни кули, изливащи същински ад през стените.

Кулите нямаха стени и Роуан виждаше съвсем ясно какво се случва вътре.

Елин и Лизандра се втурнаха нагоре по рампата, избивайки войниците по пътя си ниво след ниво. Пропуснеше ли някого едната, другата го убиваше. Нападнеха ли едната, другата й пазеше гърба.

Смогнаха да се доберат до малкия катапулт на върха на кулата.

Войниците там закрещяха панически и някои дори скочиха през парапета, когато Лизандра ги връхлетя с остри челюсти.

Елин се хвърли към платформата с колела, върху която бе разположен катапултът, и я забута.

Завъртя оръдието настрани от Оринт, от замъка. Както бе разказвала на Роуан, че беше сторил Сам Кортланд в Залива на Черепа. А Роуан се питаше дали сега младият асасин се усмихваше отнякъде, гледайки как приятелката му завърта катапулта.

Право към обсадната кула от лявата му страна.

Някаква червенокоса фигура се беше изкачила до най-горния етаж на втората кула. И вече въртеше нейния катапулт към третата, последна кула.

Ансел от Брайърклиф.

Мечът на Ансел проблесна и катапултът изстреля заредения в него камък. В същия момент Елин замахна с Голдрин към катапулта пред себе си.

Двата камъка полетяха едновременно.

И се забиха в съседната обсадна кула.

Разнесе се стон на желязо и прашене на дърво.

Двете кули започнаха да се срутват. Дори Роуан не можа да проследи как се измъква от разрушението Ансел от Брайърклиф.

Елин обаче остана на върха на първата обсадна кула и с един скок се качи върху рамото на оръдието, вече извъртяно над бойното поле. Сетне извика нещо на Лизандра. Призрачният леопард скочи към нея, преобразявайки се в уивърн.

Крилатият звяр хвана рамото на катапулта с единия си ноктест крак, а с другия — Елин.

С могъщ размах Лизандра изтръгна оръдието от Стойката му на върха на кулата. И го запрати към последната обсадна кула.

Тя рухна върху ордата моратски войници, блъскащи южната порта.

Тримата елфически воини примигнаха смаяно.

— Ето я Елин — каза Фенрис.

* * *

Салки продължаваше да лети. Както и Кадара със Сартак на гърба си.

Само това знаеше Несрин, само това я интересуваше, докато сваляха уивърн след уивърн, след уивърн.

Оказваха се много по-смъртоносни в битка, отколкото бе очаквала. Въпреки ловкостта и безстрашието на руките, уивърните ги превъзхождаха значително по размери. И имаха отровни шипове по опашките. Както и бездушни ездачки, които не се колебаеха да изпратят зверовете си на сигурна смърт, само и само да повлекат някой рук със себе си.

Вече наближаваха. Хаганската армия пълзеше все по-близо и по-близо към обсадения Оринт, обгърнат в пламъци и разруха. Ако запазеха надмощието си, имаха шанс да премажат вражеската войска в стените, също както бяха унищожили моратския легион в Аниел.

Ала трябваше да побързат. Врагът се роеше пред двете градски порти, решен да ги срути. Поне южната удържаше на напора, а обсадните кули, атакували преди минути стените покрай нея, вече лежаха на парчета.

Но западната нямаше да остане затворена още дълго.

Салки се издигна от касапницата, за да си поеме дъх, и Несрин си позволи да погледне още колко рукини летяха в небето. Независимо от помощта на крочанките и отцепничките от Железни зъби, вражеският въздушен легион ги надвишаваше числено. Но поне рукините бяха отпочинали. Готови и настървени за битка.

Не броят оцелели рукини секна дъха й обаче.

Беше онова, което се задаваше зад тях.

Несрин се спусна към Сартак и Кадара, изтръгваща гърлото на един уивърн.

Принцът дишаше тежко, оплискан в синя и черна кръв. Несрин се изравни с него.

— Заповядай на всички да се отправят към стените на града! — извика му над бойната врява и воя на вятъра. — Към южната порта!

Сартак присви очи под шлема си и Несрин му посочи зад тях.

Към втората черна армия, промъкваща се откъм гърбовете им. Откъм Перант, където несъмнено я бяха крили.

Остатъкът от моратските сили. Придружени от вещици с уивърни.

Това сражение се оказваше капан. Начин да ги примамят към равнината, да източат енергията им с тази битка.

Докато другите се прокрадваха зад тях, приклещвайки ги към стените на Оринт.

* * *

Западната порта най-накрая рухна.

Едион беше готов, когато таранът я проби със стон на желязо. В следващия момент моратските войници плъзнаха навсякъде.

Едион беше подредил хората си щит до щит в защитна формация.

Но това не стигаше. Гибелният легион не успя да възпре черния прилив откъм бойното поле, колкото и да го тласкаха назад, назад и назад по прохода към портата. Рен и войниците му по стените също се оказваха безсилни срещу вълната, преливаща над тях.

Трябваше да затворят някак портата. Все някак.

Едион едва смогваше да си поеме дъх, да се задържи на крака.

Проехтя предупредителен рог. Морат изпращаше втора армия. Цялата обгърната в мрак.

Валгски принцове — множество. Врагът ги бе пазил до последно.

Рен се провикна към него в хаоса:

— Разчистиха южната порта! Прибират възможно най-много от силите ни зад стените!

За да се прегрупират и организират преди сблъсъка с втората армия. Но докато западната порта зееше отворена и моратската паплач се изливаше през нея, нямаха шанс.

Трябваше да я затвори някак. С Гибелния легион промушваха и колеха войниците пред себе си, но те образуваха непробиваема стена.

Един уивърн се сгромоляса на полето пред портата и се затъркаля към тях по земята. Едион се приготви за сблъсъка на гигантското му тяло с останките от портата.

Само че поваленият звяр спря точно пред свода, смачквайки войниците с туловището си.

Заприщваше пътя на вражеската армия. Като жива барикада пред западната порта.

Съвсем умишлено, осъзна Едион, когато златокос воин скочи от седлото на уивърна, от което още висеше заклана вещица, чието гърло пръскаше синя кръв по тялото на звяра.

Воинът хукна към тях с меч в едната ръка и кинжал в другата. Устреми се към Едион и кехлибарените му очи го заоглеждаха от глава до пети.

Баща му.