Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (45)

42

На Лоркан се падаше последното дежурство за нощта, ето защо успя да се наслади на изгрева над далечния хоризонт.

Дали някога щеше да ги зърне отново — Вендлин, Доранел, онези източни земи?

Навярно не, като се имаше предвид какво ги чакаше на запад вкупом с безсмъртната армия, която Майев несъмнено бе изпратила по петите им. Сигурно всички бяха обречени на броени изгреви…

Останалите започнаха да се разбуждат и да излизат на палубата, за да разберат какво им е донесло утрото. Нищо, почти им отговори той от поста си на носа. Вода, слънце и едно голямо нищо.

Щом го видя, Фенрис оголи зъби. Лоркан му се усмихна подигравателно.

Да, този сблъсък беше неминуем. И когато му дойдеше времето, с удоволствие щеше да освободи напрежението в костите си, да позволи на Фенрис да го поразкъса тук-там.

Ала нямаше намерение да го убива. Фенрис можеше и да опита да го убие, той самият обаче нямаше да посегне на живота му. Не и след всичко, което вълкът бе понесъл — бе съумял да постигне.

Елида излезе от долната палуба с прилежно сплетена коса. Сякаш беше станала още преди съмване. Почти не го погледна, макар и да си личеше, че знае къде е. Лоркан потисна тъпата болка в гърдите си.

Но Елин го наблюдаваше и тръгна към него с по-бистър поглед, отколкото бе виждал в очите й през последните дни. И с по-самоуверена крачка.

Ръкавите на бялата й риза бяха навити до лактите, а косата — сплетена. От портупея й висяха Голдрин и някакъв дълъг нож. Готова бе за тренировка. И толкова нетърпелива да я започне, че енергията около нея почти жужеше.

Лоркан я пресрещна, слизайки по тясното стълбище.

Също облечен за тренировка, Белия трън я чакаше наблизо. Предпазливостта в очите му подсказваше достатъчно на Лоркан: принцът нямаше представа какво имат да обсъждат.

Младата кралица скръсти ръце.

— Възнамеряваш ли да плаваш с нас до Терасен?

Непотребен въпрос за толкова ранен час призори, както и взимайки под внимание факта, че бяха насред морето.

— Да.

— И да се биеш на наша страна във войната?

— Определено не отивам на онова място заради приятния климат.

В очите й просветна шеговитост, независимо че лицето й остана сериозно.

— Тогава ето как ще действаме.

Лоркан зачака списъка със заповеди и изисквания, но кралицата просто продължи да го наблюдава. Шеговитостта в погледа й постепенно отстъпи място на нещо твърдо като стомана.

— Бил си генерал на Майев — подхвана тя и Елида се обърна към тях. — Но вече не си и това те прави силен елф, в чиято преданост не вярвам. Армията на Майев вероятно се придвижва към континента. Затова, както се досещаш, не мога да ти позволя да останеш в кралството или на кораба ми, при положение че си способен да подаваш информация на Майев само и само да си възвърнеш благоволението й.

Той отвори уста, засегнат от арогантния й тон, но Елин продължи:

— Смятам да ти отправя едно предложение, Лоркан Салватер. — Тя потупа с пръст голата кожа между лакътя и китката на едната си ръка. — Положи кръвната клетва пред мен и ще си свободен да обикаляш земите ми.

Фенрис изруга зад тях, но Лоркан почти не го чу заради бученето в главата си.

— И какво точно — скалъпи накрая — получавам аз от тази уговорка?

Елин надникна през рамо. Към Елида, която ги зяпаше с отворена уста. Когато върна очи към него, непробиваемата й арогантност бе посмекчена от състрадание.

— Ще те допусна в Терасен. Това получаваш. Но не аз решавам къде в границите на кралството ми ще живееш.

Не решаваше тя. Нито пък той. Решаваше тъмнокосото момиче, вперило недоумяващ поглед в тях.

— А ако откажа? — осмели се Лоркан.

— В такъв случай ти забранявам достъп до кралството ми и те свалям от този кораб. Все пак залогът са ключовете, а и армията на Майев плава след нас. — Състраданието не напусна очите й. — Не се сещам за друг начин да спечелиш доверието ми.

— Но ще ми дадеш да положа кръвната клетва?

— Не искам нищо от теб, и ти не искаш нищо от мен. Единствената заповед, която някога ще ти дам, е онази, която отправям към всички жители на Терасен: да бранят кралството и народа ни. Ако си наумиш, живей в колиба в Еленови рога… твоя си работа.

Говореше откровено. Искаше от него само да положи кръвната клетва, да се врече, че никога няма да вреди на кралството й, и в замяна щеше да му даде свобода. А откажеше ли… Повече нямаше да види Елида.

— Нямам друг избор — каза тихо Елин, за да не я чуят другите. — Не мога да рискувам Терасен. — Ръката й оставаше протегната към него. — Но и не бих ти отнела нещо също толкова ценно за теб.

— Не съзнаваш обаче, че това вече е непостижимо.

Тя пак се усмихна леко и надникна през рамо към Елида.

— Постижимо е. — Тюркоазените й очи сияеха, като ги върна към него, и по лицето й грееше мъдрост, която може би не беше забелязал досега. Лице на кралица. — Повярвай ми, Лоркан, постижимо е.

Той закъта надълбоко надеждата, изпълнила гърдите му, чужда и нежелана.

— Терасен няма да оцелее в тази война, тя няма да оцелее без твоя помощ.

И дори кралицата пред него да жертваше безсмъртния си живот, за да изкове Ключалката, да спре Ераван, кръвната клетва на Лоркан да брани кралството й щеше да остане.

— Ти решаваш — повтори тя.

Той си позволи да надзърне към Елида, колкото и глупаво да беше.

Тя стоеше с ръка на гърлото и с опулени от смайване тъмни очи.

Ако кралицата говореше искрено, нямаше значение дали Елида пак щеше да му предложи дом в Перант.

Имаше значение единствено, че ултиматумът на Елин Галантиус беше сериозен: Лоркан бе твърде могъщ, а предаността му — твърде мъглива, за да му позволи да пътува с нея, да влезе свободно в кралството й. Щеше да го прокуди, да го задържи вън от Терасен въпреки прииждащите пълчища на Ераван, и то за да избегне всячески заплахата откъм гърбовете им: Майев.

А Елида нямаше да преживее войната, ако всички те загинеха.

Той не можеше да се примири с това. Колкото и глупава, безполезна да беше надеждата, не можеше да позволи на някой от зверовете на Ераван или на чичо й Върнън да я пленят отново.

Глупак. Локан беше древен, наивен глупак.

Ала богът на рамото му не го съветваше да избяга — нито пък да се бие.

Значи изборът наистина си беше негов. Стана му чудно какво ли шепнеше богинята на Елида.

Какво ли бе на път да си помисли самата тя, когато Лоркан каза на Елин:

— Хубаво.

— Боговете да са ни на помощ! — измърмори Фенрис.

Кралицата погледна вълка и устните й се извиха в онази усмивка, напоена с шеговитост и жестокост.

— Осъзнаваш, че ще трябва да го оставиш жив, нали? — вирна вежда тя. — Без дуели до смърт. Без кръвни вражди. Ще се справиш ли?

Фенрис го измери от глава до пети и Лоркан се наежи, свиквайки цялото си могъщество в изражението си.

Фенрис на свой ред му отвърна с целия си гняв. Не беше чак толкова, колкото този, който кипеше в неговите собствени вени, но достатъчно да му напомни, че Белия вълк от Доранел можеше да хапе. Смъртоносно.

Но Фенрис просто се извърна към кралицата.

— Ако ти кажа, че е долен гадняр и отвратително копеле, ще размислиш ли?

Лоркан изръмжа, а Елин изсумтя:

— Но нали заради това го обичаме? — Тя му прати усмивка, с която го уверяваше, че си спомня всяка подробност от първите им срещи в Рифтхолд. Когато я блъсна с лице в онази тухлена стена. И кралицата додаде към Фенрис: — Ще го каним в Оринт само по празници.

— За да ни съсипе настроението? — смръщи се Фенрис. — Аз лично обичам празниците. Не желая някакъв мизантроп да ми ги разваля!

Свещени богове! Лоркан стрелна поглед на Роуан, но принцът воин наблюдаваше изпитателно кралицата си. Сякаш отлично знаеше каква буря се вихри под кожата й.

Елин махна с ръка.

— Добре де, добре! Ти няма да убиеш Лоркан заради станалото в Ейлве, а в замяна ние изобщо няма да го каним у дома.

Усмивката й беше направо дяволска.

В такъв двор влизаше — в тази вихрушка от… Лоркан не знаеше как да го опише и се съмняваше петвековният му живот да го е подготвил за нещо подобно.

Елин протегна ръка.

— Знаеш как се прави. Или паметта ти изневерява от старост?

Лоркан я изгледа ядно, но коленичи и й подаде кинжала от колана си.

Глупак. Какъв глупак беше само.

Ръцете му обаче затрепериха леко.

Елин претегли ножа в длан. Златен пръстен с кичозно голям смарагд украсяваше пръста й. Брачна халка. Вероятно придобита от съкровищницата на могилните твари. Той надникна към Белия трън от едната й страна. Воинът носеше рубинен пръстен. А над яката на жакета му се подаваха два пресни белега.

Същите бележеха и шията на кралицата.

— Нагледа ли се? — попита го студено Елин.

Той сгърчи лице в гримаса. Въпреки свещения ритуал, който им предстоеше, кралицата намираше начин да се държи непочтително с него.

— Давай!

Устните й отново се извиха.

— Ти, Лоркан Салватер, заклеваш ли се в кръвта си и вечната си душа да служиш на мен, на короната ми и на Терасен до края на живота си?

Той примигна учудено. Клетвата към Майев бе включвала дълъг, монотонен списък с въпроси на Древния език. И все пак той отговори:

— Да. Заклевам се.

Елин поряза ръката си с кинжала му и кръвта й засия ярко като рубина на меча в портупея й.

— Тогава пий!

Последният му шанс да се откаже.

Лоркан обаче пак впери взор в лицето й. И го съзря озарено от надежда — макар и само искрица.

Затова хвана ръката й и отпи от кръвта й.

Вкусът й — на жасмин, върбинка и живи въглени — изпълни устата му. Изпълни душата му. Нещо лумна в него, а сетне стихна.

Топъл въглен. Като че парче от могъщата й магия се бе загнездило в душата му.

Той се олюля и пусна ръката й.

— Добре дошъл в двора ни! — каза Елин. — Ето я първата ти и единствена заповед: брани Терасен и народа му!

Заповедта също се загнезди някъде дълбоко в него, подобно на мъничко искрящо зрънце.

Кралицата се завъртя на пета и си тръгна — не, отиде при Елида.

Лоркан понечи да се изправи, но не можа. Явно тялото му се нуждаеше от малко време.

Затова чу отдалеч как Елин казва на Елида:

— На теб няма да предложа кръвна клетва.

Макар че той самият я беше положил, му идеше да хвърли кралицата в океана заради съкрушението, помрачило лицето на Елида. Господарката на Перант обаче не сведе брадичка.

— Защо?

Елин взе ръката й с нежност, която охлади надигащия се гняв на Лоркан.

— Защото, ако възседна терасенския трон, ти не бива да си вречена в служба към мен. — Елида сбърчи вежди. — Перант е вторият по влиятелност дом в Терасен. — Обясни кралицата. — Четирима от лордовете се произнесоха, че не съм годна за трона. Трябва ми мнозинство, за да си го върна.

— А ако съм положила клетвата към теб, гласът ми няма да е обективен — довърши Елида.

Елин кимна и пусна ръката й, обръщайки се към всички. Изгряващото слънце я окъпа в злато.

— Терасен е на две седмици път, стига зимните бури да не ни попречат. Ще използваме това време за тренировки и планиране.

— Планиране на какво? — попита Фенрис, пристъпвайки към нея.

Член на двора. Двора на Лоркан. Тримата отново бяха свързани — а в същото време по-свободни от всякога. Лоркан се запита защо кралицата не предлага кръвната клетва на Гавриел, но тя наново взе думата:

— Мисията ми не може да бъде завършена без ключовете. Очаквам новите им носители да ме намерят, ако открият третия ключ и не решат сами да изковат Ключалката. — Тя надзърна към Роуан, който кимна. Явно вече бяха обсъдили въпроса. — Затова, вместо да пилеем ценно време в скитане из континента, за да ги търсим, отиваме в Терасен. Особено след като Майев вероятно води армията си към бреговете му. И ако не ми е позволено да управлявам от трона си, ще го правя от бойното поле.

Възнамеряваше да се бие. Кралицата — неговата кралица — възнамеряваше да се бие срещу Морат. И срещу Майев в най-лошия случай. А накрая щеше да жертва живота си заради всички тях.

— Към Терасен тогава! — каза Фенрис.

— Към Терасен! — повтори Елида.

Елин отправи поглед на запад към кралството, което стоеше между Ераван и пълното му завоюване на континента. Към новия дом на Лоркан. Сякаш виждаше как легионите на тъмния господар почернят земите му. Докато войската от безсмъртни воини на Майев — командвана някога от Лоркан и вречените му — ги връхлита в гръб.

Елин застана в центъра на палубата, освободен от моряците. Извади Голдрин и кинжала си от ножниците им и вирна предизвикателно вежди към Белия трън.

Принцът воин се подчини. Извади меча и брадвата си и зае отбранителна позиция.

Кралицата искаше да тренира. Да тренира тялото си. От магията й нямаше и следа, но очите й горяха ярко.

Елин приготви оръжията си за бой.

— Към Терасен — каза накрая.

И скочи в атака.