Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (72)

69

Едион не беше виждал Оринт толкова притихнал от деня, в който с оцелелите от кралския двор на Терасен тръгнаха към Тералис.

Но дори тогава поне кротко жужене огласяше древния град, издигнат между устието на Флорин и подножието на Еленови рога, в съседство с хълмистия Оуквалдски лес на запад.

По онова време белите му стени още блестяха под слънцето.

Сега бяха потъмнели и сивкави, неприветливи като мрачното небе. Едион, Лизандра и спътниците им минаха през високите метални врати на западната порта, където стената беше дебела два метра, иззидана от толкова масивни камъни, че се носеха легенди как Бранън наел великани от Еленови рога да ги мъкнат дотук.

Едион даваше всичко онези отдавна забравени великани наново да се появят в града. Древните Вълчи племена да се спуснат от величествените върхове зад града заедно с изгубените елфи на Терасен. Поне някой от старите митове да изплува от сенките на времето, също като Ролф и мисенианците.

Но знаеше, че късметът им най-сетне се е изчерпал.

Приятелите му също го знаеха. Дори Ансел от Брайърклиф се бе умълчала като Илиас и асасините му и крачеше с приведени рамене още откакто врагът бе обстрелял редиците им с главите на воините й. Виненочервената й коса висеше сплъстена, а стъпките й бяха тромави. Едион познаваше този ужас, чувството за вина. Съжаляваше, че няма време да утеши младата кралица, вместо само да й поднесе мимолетно извинение. Но явно Илиас се беше нагърбил със задачата и яздеше до Ансел, предлагайки й стабилна, безмълвна опора в тежкия момент.

Градът се разполагаше под внушителния, почти митичен замък, построен върху една щръкнала скала. Най-горните му кули се издигаха толкова нависоко, че сякаш пронизваха небето. Някога замъкът сияеше, рози и увивни растения обгръщаха стоплените от слънцето каменни стени, а песента на хиляда фонтана ромонеше из всички зали и дворове. Някога знамена се развяваха гордо от невъобразимо високите кули, извисяващи се като стражници над планината и гората, над реката и Тералиската равнина.

Сега замъкът се бе превърнал в мавзолей.

Никой не продумваше, докато вървяха по стръмните, лъкатушещи улици. Намръщените жители на града или спираха да ги загледат, или продължаваха по пътя си, забързани да се подготвят за обсадата.

Нямаше как да й се измъкнат. Не и с Еленови рога зад гърбовете им, Оуквалд — на запад и армията, настъпваща откъм юг. Да, можеха да избягат на изток през равнината, но къде? В Сурия, където щеше да е само въпрос на време да ги открият? Отвъд планината, където, разправяха, свирепите зими убивали всеки простосмъртен? Обитателите на Оринт бяха попаднали в същия капан като тяхната армия.

Едион съзнаваше, че трябва да изправи рамене. Да се усмихне на хората — на своя народ — и да им вдъхне поне мъничко кураж.

Ала не можеше. Постоянно се питаше колко ли от тях са загубили семейства и приятели в битката край реката. През седмиците на боя преди това. Колко ли още се молеха да зърнат някой свой близък сред редиците, крачещи към града.

Всичко беше по негова вина… беше негово бреме. Неговите решения ги бяха довели дотук. Заради тях толкова тела лежаха в снега като същинска пътека от южната граница чак до Флорин.

Белият замък се надвесваше все повече и повече над тях с всяка стръмна улица, която преваляха. Поне на това можеха да разчитат — военното преимущество на високия терен.

Поне на това.

* * *

Дароу и другите лордове ги чакаха.

Не в тронната зала, а в просторната съвещателна зала в другия край на замъка.

Последното събрание, което Едион бе посетил там, беше председателствано от някакъв натруфен адарлански гадняр, нарекъл се вицекрал на Терасен.

Явно веднага след убийството на краля се беше изнесъл от града заедно с всички премени, столове и гоблени, защото сега използваха вехта работна маса и паянтови столове, видимо събрани от различни стаи на замъка.

В момента на тях се разполагаха Дароу, Слоан, Гунар и Айрънуд. За изненада на Едион сред тях беше и Муртауг.

Когато Едион и спътниците му влязоха, лордовете станаха на крака. Не от уважение към него, а към знатните особи, които водеше.

Ансел от Брайърклиф огледа окаяното помещение така, както оглеждаше целия сумрачен, потискащ замък по пътя насам, и подсвирна тихо.

— Май Адарлан действително е ограбил хазната ви.

Първите й думи от часове. От дни.

Едион изсумтя.

— До последната монета.

Той спря пред масата.

Дароу на свой ред попита:

— Къде е Килиан?

Едион му отвърна с безрадостна усмивка. Рен се напрегна, прочел предупреждението по лицето му.

— Нареди ми да тръгна напред, докато той води армията насам. Лъжа.

Дароу врътна очи, след което ги впери в Ролф, който още разглеждаше с неодобрение плачевната обстановка.

— Доколкото разбрах, трябва да благодарим на вас за навременното отстъпление.

Ролф прикова морскозелен поглед в мъжа.

— Правилно сте разбрали.

Дароу отново седна и другите лордове последваха примера му.

— И кой сте вие?

— Капер Ролф — обяви със самочувствие пиратът. — Командир на армадата на Нейно Величество. И наследник на мисенианския народ.

Останалите лордове изопнаха гърбове.

— Мисенианците са изчезнали отдавна — обади се лорд Слоан.

Въпреки това забеляза меча върху хълбока на Ролф, морския дракон на ефеса му. И несъмнено бе видял флотата, пъплеща нагоре по течението на Флорин.

— Изчезнали не значи загинали — изтъкна Ролф. — Идваме да се отплатим за един стар дълг.

Дароу потри слепоочието си и опря ръце на масата. Изглеждаше толкова възрастен.

— Е, признателни сме на боговете за това.

Лизандра процеди гневно:

— Трябва да сте признателни на Елин.

Мъжът присви очи насреща й и нервите на Едион се обтегнаха смъртоносно. Но Дароу я попита с натежал от умора глас:

— Днес май сте себе си, а, милейди?

Лизандра просто посочи Ролф, после Ансел и Галан. Накрая махна към прозорците, отвъд които елфическите военачалници и Илиас чакаха с войските си на територията на замъка.

— Всички тези воини са тук благодарение на Елин. Не на вас. Така че, преди да отречете съществуването на армадата на Нейно Величество, нека ви уверя, че такава има. И не сте част от нея.

Дароу въздъхна дълбоко и пак потри слепоочието си.

— Моля да напуснете залата!

— Само през трупа ми! — изръмжа Едион.

Муртауг се намеси:

— Милейди, един човек би желал да ви види. — Лизандра вирна вежди и старецът изтръпна. — Не посмях да я оставя сама в Алсбрук. Еванджелин е в северната кула, в някогашната спалня на моята внучка. Зърна ви от прозореца и едва я накарах да почака.

Вежлив, мъдър начин да разсее надигащата се буря. Едион се замисли дали да не каже на Лизандра, че може да остане, ако иска, но тя вече крачеше към вратата с развяваща се тъмна коса.

Като излезе, той заяви:

— Тя се би на фронтовата линия във всяка битка. Едва не загина. Не видях никого от вас на бойното поле.

Застаряващите лордове свиха лица в ненавистни гримаси. Но точно Дароу се размърда едва доловимо в стола си. Явно Едион бе бръкнал в някоя загнила рана.

— Не е толкова лесно да си прекалено стар да се биеш, докато младите погиват в битки, Едион. — Той надникна към безименния меч на хълбока му. — Изобщо не е лесно.

Едион тъкмо се канеше да подхвърли, че старецът трябва да се допита до мъртъвците дали умирането е било лесно, но принц Галан се покашля дискретно.

— Как се готвите за обсадата?

На терасенските лордове никак не им се нравеше да ги разпитват, но отвориха отровна уста и заобясняваха.

* * *

Час по-късно, след като слугите поведоха спътниците му към стаите им, към баните и масите с храна, Едион тръгна по мириса на Лизандра.

Отишла бе не в северната кула при повереницата, която я чакаше нетърпеливо, а в тронната зала.

Гигантските дъбови врати бяха открехнати и двата изправени на задни крака елени, резбовани върху тях, го гледаха отвисоко. Едно време в безсмъртния пламък между величавите им рога бяха блестели изящни като фина дантела златни плетеници.

През изминалото десетилетие някой бе излющил златото. Или от злоба, или заради бърза печалба.

Едион влезе през вратите и просторната стая отвъд го посрещна като призрака на стар приятел.

Колко ли пъти бе страдал, задето го принуждаваха да стои наконтен между троновете върху подиума в далечния край на обточената с колони зала? Колко ли пъти бе сварвал Елин да дреме по време на поредния безкраен ден на дворцова показност?

Тогава флаговете на всички земи в Терасен висяха от тавана. Подът от светъл мрамор беше толкова излъскан, че съзираше отражението си в него.

В онези времена върху подиума като първичен символ на властта се издигаше тронът, създаден от опадалите рога на безсмъртните оуквалдски елени.

Елени, вече посечени и изгорени като трона от рога след битката в Тералис. Кралят бе заповядал да го изнесат на бойното поле и да го унищожат пред погледа на всички.

Сега Лизандра стоеше пред празния подиум. И се взираше в белия мрамор, сякаш виждаше трона, издигал се някога там. Заедно с по-малките.

— Не знаех, че Адарлан е разрушил и това място — промълви тя, разпознала или мириса му, или походката му.

— Костите му са още непокътнати — каза Едион. — Но не знам докога.

Лизандра плъзна към него зелени очи, помръкнали от умора и тъга.

— Дълбоко в себе си вярвах, че ще доживея да я видя тук. — Тя посочи празното място, където някога бе стоял тронът от еленови рога. — Че някак ще се преборим и с Морат, и с Ключалката, и с всичко останало.

Цялата надежда се бе изцедила от лицето й.

Навярно по тази причина и говореше с него.

— И аз — каза също толкова приглушено Едион, ала думите му отекнаха в пустата зала. — И аз вярвах в същото.