Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kingdom of Ash, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2024)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Кралство на пепелта

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2019 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първа допечатка

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Ваня Петкова

Художник: Talexi

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16074

История

  1. — Добавяне

10

В света вече имаше само ледена кал, червена и черна кръв и студено небе, пронизвано от воплите на умиращите.

През последните месеци Лизандра бе научила, че войната не е подредено, добре организирано събитие. Състоеше се предимно от хаос и болка, а не от внушителни героични дуели. От смъртоносния замах на острите й нокти и кървави парчета плът между зъбите й; от грохотен сблъсък на очукани щитове и окървавени мечове. Всички брони светкавично се обливаха в червено и ако противниковите не бяха толкова тъмни, Лизандра не знаеше как би различавала приятел от враг.

Но удържаха фронта. Поне това беше добре.

Щит до щит, рамо до рамо в заснеженото поле, превърнало се в кална яма, посрещаха легиона, който Ераван беше изпратил в Елдрис.

Едион избра бойното поле, часа, стратегията. Другите настояваха да атакуват веднага, но той позволи на моратската армия да нахлуе достатъчно навътре в континента — точно там, където я искаше. Мястото бе не по-маловажно от числеността, поне така твърдеше той.

Не пред Лизандра, разбира се. В последно време не я удостояваше и с дума.

Сега обаче не беше моментът да мисли за това. Да страда.

Съюзниците и войниците им вярваха, че Елин Галантиус пътува към тях, което позволяваше на Лизандра да се придържа към облика си на призрачен леопард. Рен Алсбрук бе поръчал да изработят броня, покриваща гърдите, двете страни и хълбоците на звяра. Достатъчно лека, за да не й пречи, но и достатъчно корава да понесе трите удара, които не бе успяла да предотврати — стрела към ребрата и два смъртоносни замаха на вражески мечове.

Малки рани щипеха по тялото й. Кръв сплъстяваше козината по лапите й от клането на фронтовата линия и газенето по паднали мечове и строшени стрели.

Ала заедно с Гибелния легион посрещаха непоклатимо войската, изпратена срещу тях.

Едва петхилядна.

„Едва“ й се струваше неуместна дума, но Едион и другите пълководци бяха използвали именно нея.

Почти незначителна армия, като се имаше предвид пълната мощ на Морат, но достатъчно голяма да представлява заплаха.

За тях, помисли си Лизандра, спускайки се между двама воини от Гибелния легион, за да разкъса най-близкия валгски войник.

Беше вдигнал меча си, готов да удари воина пред себе си. С този ъгъл на главата дори не забеляза връхлитащата смърт, докато челюстите й не се сключиха около изложената му на показ шия.

След дългите часове в боя се бе превърнало в инстинкт да стиска със зъби, да разкъсва плътта като презрял плод.

Още преди войникът да падне на земята, Лизандра скочи към следващия, изплювайки гръкляна му в калта, оставяйки на легиона зад себе си да обезглави трупа му. Колко далечен й се струваше вече куртизанският живот в Рифтхолд. Но въпреки цялата смърт наоколо не можеше да каже, че й липсва.

Някъде отзад Едион раздаваше заповеди на левия фланг. Щом узнаха колко малобройна армия изпраща Ераван, позволиха на част от Гибелния легион да почине и попълниха редиците с войници на терасенските лордове и на принц Галан Ашривер и кралица Ансел от Пустошта — и двамата очакваха подкрепления.

Нямаше нужда да споделят, че разполагат с батальон от елфически войници, изпратени от принц Ендимион и принцеса Селен от рода на Белия трън, нито че Тихите асасини от Червената пустиня също бяха сред тях. Тази приятна изненада щеше да им послужи идеално в подходящия момент, заявил бе Едион на бързото военно съвещание, което проведоха след завръщането си в лагера. Останала без дъх, Лизандра, която бе пренесла без почивка трима им с Рен и Муртауг от Алсбрук до Оринт, почти не изслуша дискусията. Едион, от своя страна, естествено, надви.

Печелеше всички дебати благодарение на желязната си воля и твърдоглавието.

Лизандра не смееше да надникне назад, където той тъпчеше в калта рамо до рамо с хората си. Рен водеше десния фланг — този на Лизандра. Галан и Ансел бяха поели левия, в който се биеха Рави и Сол от Сурия.

Не смееше да погледне и чии мечове още се размахваха в далечината.

Щяха да броят мъртъвците след битката.

От враговете не оставаха мнозина. Най-много хиляда войници. Тези зад нея ги превъзхождаха значително по численост.

Ето защо Лизандра продължи да убива, макар че кръвта на враговете им имаше вкус на развалено вино.

* * *

Спечелиха битката, но Едион си даваше сметка, че победата срещу петхилядна армия навярно е мимолетен триумф в сравнение с цялото множество на Морат.

Бойната треска още не ги беше напуснала — затова и Едион се озова във военната си шатра час след погубването на последния Валг, приведен над покритата с карти маса заедно с Рен Алсбрук и Рави и Сол от Сурия.

Нямаше представа къде се е дянала Лизандра. Оцеляла беше, което му стигаше.

Още не бяха измили кръвта и калта, полепнали толкова плътно по шлемовете и бронята им, че проникваха дори под метала. Оръжията им лежаха захвърлени до входа на шатрата. Всичко трябваше да се изчисти. Но това можеше да почака.

— Вие какви загуби претърпяхте? — попита той Рави и Сол.

Двамата руси братя управляваха заедно Сурия, въпреки че Сол беше неин официален господар. За пръв път влизаха във война, макар и връстници на Едион, но се представиха добре. Войниците им също.

Адарлан беше екзекутирал баща им преди десетилетие, а майка им бе оцеляла във войните и адарланската окупация в резултат на хитростта си и на факта, че процъфтяващият й пристанищен град се оказваше прекалено ценен за имперската търговия, за да го опустошат.

Сол явно беше наследил нейната уравновесеност и находчивостта й.

Вироглавият, безразсъден Рави по-скоро приличаше на покойния им баща.

Но зад сините си като ледници очи и двамата хранеха неподозирана огнена омраза към Адарлан.

Сол, чието лице беше опръскано с кал, въздъхна през носа си. Аристократичен нос, отбелязвал си бе наум Едион още докато бяха деца. Лордът открай време беше повече учен, отколкото воин, но изглежда, че суровите години го бяха школували по отношение на доста съществени неща.

— Не много, слава на боговете! Най-много двеста воини.

През изтеклите седмици Едион се беше уверил, че кроткият му глас е просто заблуда. Навярно оръжие само по себе си, за да го възприемат околните като добродушен и слаб. За да прикрива острия си ум и още по-изострените си инстинкти.

— А твоят фланг? — обърна се Едион към Рен.

Рен прокара ръка през тъмната си коса, отронвайки люспи изсъхнала кал.

— Едва ли повече от сто и петдесет.

Едион кимна. Значително по-добре, отколкото бе очаквал. Удържали бяха фронта благодарение на воините от Гибелния легион, които бе разпръснал сред тях. Валгите се постараха да запазят редиците си, но щом се проля първата човешка кръв, ги обхвана бойна ярост и мълниеносно загубиха контрол независимо от крясъците на командирите си.

Бяха само обикновени валгски войници, без нито един принц сред тях. Едион обаче знаеше, че това не е повод за радост.

Знаеше, че петхилядната войска, която Ераван бе изпратил да нападне в засада корабите на Галан Ашривер край Илиум, а после да се отправи към Елдрис, бе просто част от тактиката му за изтощаване на противника. Войска без илкени, вещици и Копои на Уирда.

Въпреки това трудно ги изтребиха. Биеха се по-неуморно от повечето човеци.

Рави погледна картата.

— Да се оттеглим ли към Оринт? Или да тръгнем към границата?

— Дароу ни нареди да отидем в Оринт, ако оцелеем — измери го смръщено Сол, несъмнено защото във въпроса на брат му ясно си пролича накъде желае да поеме.

Дароу, твърде стар, за да се сражава, беше останал в резервния лагер на трийсетина километра преди техния. Следващата отбранителна линия, в случай че петхилядната войска някак успееше да потъпче една от най-могъщите армии на Терасен. Дароу със сигурност бе разбрал за победата им и вероятно се готвеше да замине за столицата.

Едион погледна Рен.

— Според теб дядо ти може ли да убеди Дароу и другите лордове да продължат на юг?

Сякаш съветът водеше войната. Пълен абсурд. Да защитава пред лордовете всяко свое решение, всеки избор на бойно поле. Да ги убеждава в правотата си.

Като че войските не се бяха събрали заради кралицата си, заради призива на Елин. Като че Гибелният легион би служил другиму.

Рен въздъхна към високия таван на шатрата. Просторно, необзаведено помещение. Не бяха разполагали нито с времето, нито със средствата да го превърнат в истинска военна шатра, задоволявайки се с креват, няколко мангала и голямата маса. И медна вана зад завесата в дъното. Веднага щом приключеше срещата, щеше да намери някого, който да му я напълни.

Ако Елин беше тук, щеше да му стопли водата за секунда. Гърдите му натежаха.

Ако Елин беше тук, с един огнен дъх щеше да изпепели петте хиляди вражески войници, които те се измъчиха да убиват днес.

Никой от лордовете около него не попита къде е кралицата. Защо я нямаше на бойното поле. Може би не смееха.

— Ако преместим армията на юг без разрешението на Дароу и другите лордове — подхвана Рен, — ще го нарекат държавна измяна.

— Държавна измяна, при положение че спасяваме проклетото кралство? — възмути се Рави.

— Дароу и другите се биха в предишната война — напомни Сол на брат си.

— И я загубиха — парира го Рави. — Тежко. — Той кимна към Едион. — Ти беше в Тералис. Видял си касапницата с очите си.

Господарите на Сурия не признаваха Дароу и другите лордове, предвождали терасенската войска в онази последна, обречена битка. Техните грешки бяха довели до смъртта на повечето членове на двора им, на приятелите им. Не ги интересуваше, че числеността на вражеската армия още в самото начало бе решила съдбата им.

— Трябва да се отправим на юг — продължи Рави. — Да струпаме силите си по границата и да не допускаме Морат толкова близо до Оринт.

— Така съюзниците ни от Юга няма да пътуват толкова много, за да се присъединят към нас — подкрепи го Рен.

— Галан Ашривер и Ансел от Пустошта ще отидат там, където ние им кажем. Елфите и асасините също — добави Рави. — Останалите войски на Ансел се придвижват на север. Може да ги пресрещнем. Може дори да им заповядаме да атакуват от запад, докато ние нападаме от север.

Логичен ход, който Едион вече беше премислил. Но първо се налагаше да убеди Дароу… Още на следващия ден щеше да замине за другия лагер с надеждата да го хване, преди да се е върнал в столицата. Сега трябваше да се погрижи за ранените.

Дароу обаче нямаше намерение да чака до сутринта.

— Генерал Ашривер — прозвуча мъжки глас отвън, млад и спокоен.

Едион изсумтя в отговор и, естествено, не Дароу влезе в шатрата, а висок, тъмнокос, сивоок мъж. Без броня, макар че под оплисканите му в кал черни дрехи личеше мускулесто тяло на боец. Той прекоси помещението с напета походка, поклони се и връчи на Едион писмо.

Отгоре с почерка на Дароу беше написано името му.

— Лорд Дароу ви призовава да тръгнете с него утре — обяви вестоносецът, посочвайки с брадичка към запечатаното писмо. — Заедно с армията.

— Какъв е смисълът от писмо — промърмори Рави, — щом му казваш какво пише вътре?

Вестоносецът му се усмихна.

— И аз попитах същото, милорд.

— Тогава се учудвам, че още работиш за него — рече Едион.

— Не работя за него — поправи го вестоносецът. — Просто… му съдействам.

Едион отвори писмото, което наистина съдържаше заповедта на Дароу.

— Трябва да си летял, за да стигнеш дотук толкова бързо — каза той на вестоносеца. — Написано е преди битката тази сутрин.

Младият мъж се подсмихна.

— Получих две писма. Едното трябваше да ви предам в случай на победа, другото — в случай на загуба.

Доста дързък отговор. Едион се учудваше, че толкова самонадеян младеж би служил на Дароу.

— Как се казваш?

— Нокс Оуен. — Вестоносецът се поклони дълбоко. — От Перант.

— Чувал съм за теб — обади се Рен, оглеждайки мъжа сякаш с нови очи. — Крадец си.

— Бивш крадец — намигна му Нокс. — Настоящ бунтовник и най-доверен вестоносец на лорд Дароу.

Един опитен крадец, способен да се промъква незабелязано навсякъде, наистина би се справял добре като вестоносец.

Едион обаче не се интересуваше на какво беше способен.

— Предполагам, че нямаш намерение да се връщаш тази вечер. — Мъжът поклати глава. Едион въздъхна. — Съзнава ли Дароу, че хората ми са капнали от умора и победата далеч не беше лека?

— О, разбира се — потвърди Нокс и вирна тъмни вежди с типичния си смътен сарказъм.

— Тогава му кажи той да дойде при нас — намеси се Рави, — вместо да ни принуждава да разкарваме цяла армия до него.

— Срещата е просто оправдание — обади се тихо Сол. Едион кимна. Рави сбърчи неразбиращо вежди и по-големият му брат поясни: — Иска да се увери, че няма да…

Не довърши изречението си, осъзнал, че крадецът го слушаше. Нокс на свой ред се усмихна, сякаш въпреки това бе схванал идеята му.

Дароу искаше да се увери, че няма да поведат армията си на юг. Със заповедта си да тръгнат към него още на следващия ден ги възпираше, преди да са поели в друга посока.

Рави изсумтя, най-сетне проумял какво се опитваше да каже брат му.

Едион и Рен се спогледаха. Лорд Алсбрук се намръщи, но кимна.

— Нощувай до огъня, край който те приемат, Нокс Оуен — каза Едион на вестоносеца. — Заминаваме призори.

* * *

Едион тръгна да търси Килиан, за да му предаде заповедта.

Палатките представляваха лабиринт от изтощени войници, озвучен от стоновете на ранените.

Спираше тук-там да поздравява мъжете, да потупа някого по рамото, да предложи утешителна дума на друг. Някои щяха да преживеят нощта. Мнозина нямаше.

Спираше и при чужди огньове. Да поздрави войници от Терасен, Пустошта и Вендлин за храбрия бой. На няколко места дори поседна да сподели пивото и храната им.

Рое го беше научил как да се държи с хората си така, че да искат да го следват, да умрат за него. И по-важното — да ги възприема като хора, като човеци със семейства и приятели, които рискуваха не по-малко от него в боя. Въпреки жестоката умора не му тежеше да им благодари за куража, за мечовете.

Но отнемаше време. Докато стигне до палатката на Килиан, слънцето вече бе залязло и калният лагер тънеше в дълбоки сенки сред огньовете.

Елган, един от капитаните на Гибелния легион, го тупна по рамото, като минаваше покрай него. На обраслото му в прошарена брада лице бе изписана мрачна усмивка.

— Не лош първи ден, кутре — каза с дълбок глас Елган.

Наричаше го така още от първите му дни в редиците на легиона и беше един от мъжете тук, които се отнасяха към него не като към принца, загубил кралството, а като воин, посветил се на отбраната му. Голяма част от бойното си обучение дължеше именно на Елган. Както и живота си, като се имаше предвид колко пъти мъдростта и светкавичният меч на по-възрастния мъж го бяха спасявали.

Едион се усмихна на застаряващия капитан.

— Сражава се добре за дядка.

Дъщеря му беше родила момче миналата зима.

Елган изръмжа:

— Ще ми се да видя дали ти ще въртиш меча така, като ме настигнеш, момко.

Сетне се отправи към лагерния огън, около който се бяха събрали още шепа по-възрастни командири и капитани. Щом забелязаха, че Едион ги гледа, вдигнаха чаши за поздрав.

Едион просто кимна и продължи.

— Едион.

Щеше да познае този глас дори да беше сляп.

Лизандра изникна иззад една палатка с чисто лице, макар че дрехите й бяха окаляни.

Той спря. Чак сега усещаше тежестта на мръсотията и кръвта по себе си.

— Какво?

Тя не обърна внимание на тона му.

— Мога да отлетя до Дароу още тази вечер. Да му предам посланието ти.

— Иска да придвижим армията обратно към него, а после към Оринт — обясни Едион и понечи да продължи към палатката на Килиан. — Незабавно.

Лизандра препречи пътя му.

— Мога да отида при него и да му кажа, че армията се нуждае от почивка.

— Това опит да си върнеш благоволението ми ли е?

Беше твърде уморен да говори със заобикалки.

Смарагдовите й очи изстинаха като зимната нощ.

— Не давам пукната пара за благоволението ти. Интересува ме само това, че е глупаво някой да изтощава допълнително армията с прищевките си.

— Откъде знаеш какво сме си говорили в шатрата ми?

Досети се за отговора още докато изричаше въпроса. Присъствала беше в облика на някоя дребна, незабележима твар. Именно затова множество кралства и дворове изтребваха хамелеоните. Бяха неповторими шпиони и асасини.

Тя скръсти ръце.

— Ако не искаш да присъствам на военните ти съвещания, просто кажи.

Едион огледа лицето й, скованата й стойка. Умората й тегнеше като камък, златистата й кожа бледнееше, а очите й изглеждаха измъчени. Нямаше представа къде е отседнала в лагера.

Дали изобщо разполагаше с палатка.

За миг го прониза чувство на вина.

— Кога ще се завърне кралицата ни?

Тя стисна устни.

— Тази вечер, ако сметнеш за разумно.

— Пропуснала е битката и идва единствено да събере лаврите за славната победа? Едва ли на войниците ще им хареса.

— Тогава просто кажи къде и кога.

— И ще ми се подчиниш сляпо, както се подчиняваше на кралицата ни?

— Не се подчинявам на мъже — изръмжа тя. — Ала и не съм толкова глупава да си въобразявам, че знам повече за армиите и войниците от теб. И гордостта ми не е лесно ранима.

Едион пристъпи напред.

— А моята е, така ли?

— Направих каквото трябваше заради нея, заради кралството ни. Погледни войниците, твоите войници; погледни колко съюзници събрахме и ми кажи, че ако знаеха истината, пак щяха да се бият за нас.

— Гибелният легион се би дори когато я смятахме за мъртва. И този път нямаше да е различно.

— Може да е заради съюзниците ни. Заради народа на Терасен. — Тя не отстъпи нито за секунда. — Но щом искаш, наказвай ме до края на живота си. Хиляда години, ако се Обезсмъртиш.

Гавриел му беше баща, така че имаше известна вероятност. Не му се разсъждаваше по въпроса. Общуваше с елфическите лордове и войниците им само колкото се налагаше. А и те не търсеха контакт с него. Но поне не му се присмиваха за полуелфическия произход; като че ли изобщо не ги вълнуваше каква кръв тече във вените му, ако успяваше да ги задържи живи.

— И бездруго имаме достатъчно врагове — продължи Лизандра. — Но ако държиш да ме превърнеш в един от своите, добре. Не съжалявам за постъпката си и никога няма да съжалявам.

— Хубаво.

Друго не му хрумна да каже.

Тя впи проницателен поглед в него. Сякаш претегляше мъжа, криещ се зад бронята.

— Беше истинско, Едион — заяви накрая. — Всичко. Не ме е грижа дали ми вярваш. Но за мен беше истинско.

Нямаше сили да я слуша.

— Имам среща — излъга той и я заобиколи. — Пропълзи някъде другаде.

В очите й просветна болка, но тя бързо я скри. Съвестта веднага го жегна.

Въпреки това се насочи към палатката на Килиан. Лизандра не го последва.

* * *

Чувстваше се като кръгла глупачка.

Кръгла глупачка, задето изобщо си беше отворила устата и сега нещо рухваше лека-полека в гърдите й.

Останала й беше достатъчно гордост, за да не му се моли. Да не се чуди дали влиза в палатката на Килиан за среща, или за да си напомни за щедростта на живота след толкова много убийства днес. Да не дава воля на паренето в дъното на очите си.

Вместо това се отправи към удобната палатка, която Сол от Сурия й беше осигурил до своята. Мил, остроумен мъж, който не проявяваше никакъв интерес към жени. Рави, по-малкият брат, я оглеждаше като всички други мъже. Все пак спазваше почтително разстояние и говореше с нея, а не с гърдите й, ето защо харесваше и него. Нямаше против да спи в тяхната част на лагера.

Дори го възприемаше като чест. Някога влизаше в леглата на лордовете и изпълняваше всяко тяхно желание с усмивка, а сега се биеше рамо до рамо с тях. И самата тя имаше благородническа титла, призната от лордовете на Сурия и Алсбрук, макар и Дароу да плюеше на нея.

Мисълта вероятно би я изпълнила с радост, ако битката не я бе изцедила толкова, че пътят до палатката й се струваше безкраен. Ако принцът генерал не беше сломил така духа й.

Всяка стъпка изискваше нечовешки усилия, а калта засмукваше ботушите й.

Свърна по някаква пътека между палатките. Тук вече не се развяваха смарагдовозелените знамена с бял елен на Гибелния легион, а тюркоазените с две сребристи риби на Сурия. До нейната палатка, до леглото й имаше едва петнайсетина метра. Войниците знаеха коя е, какво представлява. Никой от тях, посмееше ли да задържи очи върху нея, не й подвикваше, както правеха мъжете от Рифтхолд.

Лизандра се довлече до палатката си и с уморена въздишка мина през крилата на входа й, устремявайки се директно към леглото.

Студен, празен сън я надви още преди да смогне да събуе ботушите си.