Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (103)

100

Килиан го събуди с внимателно сритване преди съмване.

Едион се протегна със стон върху нара си в тържествената зала, все още потънала в сумрак. Още безброй други войници спяха наоколо и дълбокото им дишане изпълваше помещението.

Той примижа към малкия фенер, който Килиан държеше над него.

— Време е — обяви Килиан с уморени, зачервени очи.

Всички бяха преживявали и по-добри дни. Бяха се чувствали по-добре.

Но поне бяха живи. Седмица след самоотвержената атака на Тринайсетте и отстъплението на Морат още бяха живи. Жертвайки животите си, вещиците им бяха спечелили цял ден почивка. Един ден, след който моратските сили отново се нароиха пред стените на Оринт.

Едион се наметна през раменете с дебелото палто, което използваше за одеяло, и изтръпна от пулсиращата болка в лявата си ръка. Рана, получена заради секунда невнимание към щита му, когато някакъв валгски войник се бе възползвал да го пореже с меча си.

Но поне не куцаше. И раната от валгския принц беше заздравяла.

Той преметна щита си през същото рамо, закачи портупея с меча на кръста си и тръгна през лабиринта от спящи, изтощени тела. Едно кимване към Килиан беше достатъчно воинът да закрачи към градските стени.

Напускайки тържествената зала, Едион зави наляво към северната кула.

Коридорите бяха пусти и студени. Сякаш се намираше в гробница, а не в замък.

Като се изкачи до стаята почти на върха на кулата, почука тихо на дървената врата и тя веднага се отвори и затвори. Лизандра се измъкна в коридора, за да не събуди Еванджелин.

На мъждукащата светлина от свещта на Едион сенките, изплували по лицето на хамелеонката след цяла седмица сражения от изгрев до залез, изглеждаха още по-тъмни, по-дълбоки.

— Готова ли си? — попита я приглушено и се обърна да тръгне надолу по стълбището.

Беше се превърнало в традиция да я изпраща до стаята й вечер и да я взима сутрин. Единствените приятни моменти през дългите, кошмарни дни. Понякога Еванджелин ги придружаваше и им разказваше за работата си като вестоносец на Дароу. В други случаи двамата едва-едва крачеха сами по коридорите.

Този път Лизандра мълчеше и грациозната й походка ставаше все по-тромава и по-тромава с всяко следващо стъпало надолу.

— Закуска? — предложи Едион, като наближиха дъното на стълбището.

Тя кимна. Яйцата и осолените меса вече бяха заменени с овесена каша и горещ бульон. Преди две вечери, след края на битката, Лизандра излетя от замъка в облика на уивърн и час по-късно се върна с по един елен във всеки от двата си ноктести крака.

Ценното месо обаче свърши прекалено бързо.

Като стигнаха дъното на стълбището, Едион понечи да свърне към трапезарията, но тя го спря с ръка на рамото. Той се обърна към нея в сумрака.

Тя просто го прегърна през кръста и зарови красивото си, уморено лице в гърдите му. Така се отпусна в обятията му, че Едион остави свещта на близкия перваз и я прегърна силно.

Лизандра се отпусна още повече върху гърдите му. Сякаш вече не можеше да понесе тежестта на умората.

Едион опря брадичка върху главата й и затвори очи, вдишвайки вечно променящия й се мирис.

Сърцето й препускаше до неговото и той плъзна ръка надолу по гръбнака й, описвайки протяжни, успокоителни движения.

Не спяха заедно. И бездруго нямаше къде. Но Лизандра бе започнала да търси обятията му вечерта, след като Тринайсетте дадоха живота си за тях. Спряла го беше на същото това място и просто го прегръща няколко дълги минути. Докато болката и отчаянието в душата й не стихнаха достатъчно, за да продължат нагоре по стълбището.

Сега се отлепи от него, но без да се откъсва напълно от прегръдката му.

— Готов ли си?

* * *

— Стрелите са на привършване — обяви Петра Синьокръвна на Манон в синкавосивата светлина преди зазоряване. Двете вървяха през импровизираното леговище на уивърните на върха на една от кулите в замъка. — Не е зле днес да оставим някое от по-неопитните сестринства да попълни запасите ни.

— Така да бъде — отговори Манон, оглеждайки непознатите уивърни, съжителстващи с Абраксос.

Уивърнът й вече беше буден. Стоеше сам в студа, отправил поглед към бойното поле отвъд градските стени. Към опожареното парче земя, което дори снегът не успяваше да скрие напълно.

Тя самата го беше гледала часове наред. Едва понасяше да прелита над него по време на безкрайните битки всеки ден.

Усещаше гърдите и тялото си изпразнени.

Единствено целеустремеността и ежедневните занимания й пречеха да се свие в някой ъгъл и повече никога да не изпълзи оттам.

Трябваше да продължи напред. Нямаше друг избор.

Иначе просто щеше да загине.

Не я беше грижа, че околните го знаеха. Ансел от Брайърклиф я намери в тържествената зала миналата вечер. Седна на пейката до нея и виненочервените й очи веднага отчетоха, че чинията й си стои пълна.

— Съжалявам — пророни Ансел.

Манон просто продължи да се взира в недокоснатата си чиния.

Младата кралица плъзна поглед из залата, обгърната от мрачна атмосфера.

— Загубих повечето от войниците си — сподели с пребледняло луничаво лице. — Преди вие да пристигнете. Морат ги изкла.

Манон едва събра сили да обърне лице към Ансел. Да срещне изтезания й поглед. Мигна веднъж — единственият отговор, който съумя да свика.

Ансел взе парчето хляб от чинията й, отчупи си късче и го изяде.

— Можем да си поделим Пустошта. Стига да премахнеш проклятието.

Някои от вещиците на дългата маса се напрегнаха осезаемо, макар и да не вдигнаха погледи към тях.

Ансел продължи:

— Ще призная някогашните граници на Вещерското кралство и територията си остават ваши. — Кралицата стана, взимайки хляба на Манон със себе си. — Просто предложение, в случай че ни се отдаде такава възможност.

После се върна с горда крачка при групата си оцелели войници.

Манон не я изпрати с поглед, но думите на кралицата, предложението й се запечатиха в съзнанието й.

Да споделят земята, да си върнат някогашната територия, но не цялата Пустош…

Отведи народа ни у дома, Манон!

Прощалната молба на Астерин още ехтеше в ушите й.

— Днес и ти би могла да не излизаш на бойното поле — предложи й Петра Синьокръвна, опряла ръка в хълбока на уивърна си. — Остани да помогнеш на нуждаещите се. И да си починеш.

Манон впи очи в нея.

Въпреки смъртта на двете матрони и Искра, въпреки че от майката на Петра нямаше и следа, Железни зъби някак успяваха да се организират. Да държат Манон, Петра и крочанките на нокти.

Всеки ден все по-малко и по-малко войници си тръгваха от бойното поле.

— Никой друг не си почива — рече студено Манон.

— Но всички останали поне подремват — настоя Петра. Когато Манон задържа гневно погледа й, вещицата додаде, без да мигне: — Да не мислиш, че не съм виждала как будуваш нощем?

— Нямам потребност от почивка.

— Умората може да е по-смъртоносна от всяко оръжие. Почини си днес, а от утре пак ще се биеш с нас.

Манон оголи зъби.

— Доколкото знам, не ти командваш тук.

Петра дори не сведе глава.

— Хубаво, бий се, щом така искаш. Но не забравяй, че много съдби зависят от теб, и ако загинеш заради изтощението си, народът ти също ще пострада.

Мъдър съвет. Логичен.

Ала Манон отправи поглед към бойното поле, към морето от мрак, което тъкмо започваше да се избистря под просветляващото небе. След около час костените барабани щяха пак да задумкат и кошмарната шумотевица на войната щеше да започне на нов глас.

Не можеше да спре. И нямаше.

— Няма да си почивам.

Манон тръгна към крочанките да открие Бронуен. Тя поне нямаше да има толкова налудничави хрумвания. Макар че Тление несъмнено щеше да заеме страната на Петра.

Петра въздъхна и звукът сякаш одращи гръбнака на Манон.

— Тогава ще се видим на бойното поле.

* * *

До обяд тътенът и бумтежите на войната звучаха като далечно жужене в ушите на Еванджелин. Независимо от мразовития вятър, под дебелите пластове дрехи по гърба й се стичаше пот, докато за пореден път търчеше нагоре по стълбището на парапета с послание в ръка. Дароу и другите възрастни господари стояха по обичайните си места от последните две седмици: покрай стените на замъка, откъдето следяха битката отвъд града.

Посланието, което бе поучила от една крочанка, кацнала за толкова кратко, че краката й едва докоснаха каменния под, идваше от Бронуен.

Еванджелин вече знаеше що за рядкост е вещици от Железни зъби или крочанки да докладват пред човеци. А фактът, че крочанката я беше намерила лично, че знаеше коя е… я изпълваше повече с гордост, отколкото със страх. Ето защо Еванджелин препускаше още по-бързо нагоре по стъпалата, откъдето хукна по камъните към лорд Дароу.

Лорд Дароу, който я чакаше в компанията на Муртауг, протегна ръка към нея още преди тя да спре.

— Внимавай — предупреди я Муртауг. — Ледът е опасно хлъзгав.

Еванджелин кимна, макар че нямаше никакво намерение да взима съвета му присърце. Нищо че вчера съумя да се прекатури надолу по стълбището, за щастие, без свидетели. Най-вече се благодареше, че Лизандра не беше разбрала. Ако видеше синините на крака и ръката й, щеше да я заключи в кулата.

Лорд Дароу прочете съобщението и извърна свъсен поглед към града.

— Бронуен докладва, че са видели моратски войници да влачат обсадна кула към западната стена. Ще ни достигне до час-два.

Еванджелин надзърна отвъд хаоса по градските стени, където Едион, Рен и Гибелният легион се сражаваха храбро, отвъд кървавото меле в небесата, където вещици се биеха с вещици, а Лизандра летеше в облика си на уивърн.

Масивна черна фигура наистина се носеше бавно към тях.

Стомахът й се преобърна.

— Това… това от онези вещерски кули ли е?

— Обсадната кула е друго нещо — обясни с обичайната си сприхавост Дароу. — Слава на боговете!

— Също толкова смъртоносна е — обади се Муртауг. — Просто по друг начин. — Старецът стрелна свъсено Дароу. — Тръгвам натам.

Еванджелин примигна недоумяващо. Никой — нито един от възрастните лордове не бе излизал досега на фронта.

— Да ги предупредиш ли? — попита предпазливо Дароу.

Муртауг потупа дръжката на меча си.

— Едион и Рен бранят прекалено голяма територия. Килиан също, ако още си въобразяваш, че той ги предвожда. — Дароу се скова, но Муртауг дори не сведе брадичка. — Ще се заема със западната стена. И обсадната кула. — Той намигна на Еванджелин. — Няма как всички да сме неустрашими вестоносци, нали така?

Тя се позасмя насила, но сърцето й се скова от ужас.

— А аз да… да предупредя ли Едион, че ще бъдете там?

— Ще му кажа лично — рече Муртауг и разроши косата й. — Внимавай на леда. — Повтори.

Дароу не понечи да го спре. А старецът изглеждаше толкова бавен и крехък. И все пак вървеше с гордо вдигната глава и изправен гръб.

Ако Еванджелин можеше да си избере дядо, несъмнено щеше да е той.

Дароу го изпрати с напрегнат поглед.

— Изкуфял дъртак! — каза с искрена тревога в очите и пак се обърна към битката пред стените.