Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (53)

50

Ръцете на Роуан стиснаха раменете на Елин, докато думите потъваха в съзнанието й — кухи и студени.

— Майев е валгска кралица? — пророни той.

Елин немееше. Не откриваше правилните думи.

Силата й се надигна. Тя не я почувства.

Несрин кимна мрачно.

— Да. Каранкуи ни разказаха цялата история.

И Несрин им я предаде. Сподели им как Майев намерила проход към света им, решена да избяга от съпруга си Оркус, който я отегчавал. По-големия брат на Ераван. Как Ераван, Оркус и Мантикс разкъсвали цели светове, за да я открият, и спрели тук единствено защото елфите им се опълчили. Елфите, предвождани от Майев, която валгските крале не разпознали в новия й облик.

Разказа им за живота, който си била измислила. Как нахлула в съзнанието на елфите, убеждавайки ги, че имали три кралици, а не две. Превзела дори умовете на Маб и Мора, сестрите кралици, управлявали Доранел. И този на самия Бранън.

— Паяците твърдяха — продължи Несрин, — че дори Бранън не подозирал, като и че даже сега, в Отвъдното, не знаел. Толкова надълбоко проникнала в съзнанието му Майев, в съзнанието на всички, че я признали за своя истинска кралица.

Думите й, истината в тях брулеше Елин като свиреп порой.

Елида промълви с мъртвешки бледо лице:

— Но тя се бои от лечителките. — Кимна към Ирен. — Води със себе си онази сова, пленена елфическа лечителка, за да я използва, ако Валгите някога се натъкнат на нея.

Това беше другата част от историята. Поредното разкритие на Несрин, към което Каол и Ирен добавиха своите разкази.

Валгите бяха паразити. И Ирен можеше да изцерява човешките им приемници. Успяла бе с принцеса Дува. И навярно можеше да стори същото с множеството поробени от пръстени и нашийници хора.

Но демонът в Дува… Валгска принцеса.

Елин се облегна назад в стола си, отпускайки глава върху мускулестото тяло на Роуан. Ръцете му трепереха върху раменете й. Навярно тъкмо си даваше сметка какво бе нахлуло в съзнанието му. Откъде Майев черпеше силите си. Защо не старееше и не умираше, защо надживяваше всеки друг елф. Защо силата на Майев беше чист мрак.

— Затова се бои и от огън — каза Сартак, посочвайки с брадичка към Елин. — Затова се бои от теб.

И затова бе пожелала да я прекърши. Да я подчини на волята си като поробената лечителка, обречена да я следва в образа на сова.

— Мисля си, че… веднъж съумях да я раня — скалъпи накрая Елин. Онази безмълвна, древна тъма пак се загнезди в съзнанието й, теглейки я надолу, надолу, надолу… — От раната й потече черна кръв. После стана червена. — Тя въздъхна, измъквайки се от мрака, от тишината, която ламтеше да я погълне цяла. Поизправи гърба си. И погледна към Фенрис. — Каза, че когато си положил клетвата пред нея, кръвта й имала обикновен вкус.

Белият вълк си върна елфическия образ. Бронзовата му кожа бе посивяла, тъмните му очи сълзяха от ужас.

— Да.

Роуан изръмжа:

— И на мен не ми се видя различна.

— Измама. Като облика й — потвърди вглъбено Гавриел.

Несрин кимна.

— Ако съдя по разказа на паяците, напълно е способна да ви заблуди, че на вид и вкус кръвта й е досущ като елфическата.

Фенрис издаде гърлен звук, като че всеки момент щеше да повърне. На Елин й идеше да направи същото.

И някъде дълбоко в нея се събуди спомен, който не бе просто спомен… За летни вечери на една горска полянка. За уроците на Майев. Как й разказваше за кралицата, скитала между световете.

Кралицата, която била недоволна от живота си в света, в който била родена, и която открила начин да го напусне с помощта на изгубените знания на древните скиталци. Светобродците.

Майев й беше казала. Навярно по изопачен, угоден за нея начин, но й беше казала. Защо? Защо й беше разкрила историята си? За да я спечели на своя страна или за да я накара да се поколебае, стигнеше ли се именно дотук…

— Но Майев ненавижда валгските крале — отбеляза Елида и дори от тихото, мъгливо кътче, в което се беше оттеглила, Елин усети острия като бръснач ум на момичето, работещ неуморно. — Толкова време е съумяла да се крие от тях. Защо й е да се съюзява с тях сега?

— Хукна презглава, щом й се отдаде възможност да се докопа до валгски нашийник — рече мрачно Фенрис. — Явно е уверена, че може да контролира принца в него.

Не само чрез мощта си, но и защото беше демонска кралица.

Елин се насили да поеме глътка въздух. И още една. Пръстите й се сключиха около невидимо оръжие.

Лоркан не обелваше и дума. Просто стоеше на място, пребледнял и смълчан. Сякаш и той бе напуснал тялото си.

— Не знаем плановете й — напомни Несрин. — Каранкуи не са я зървали от хилядолетия, чуват за нея единствено от по-нисши паяци. Въпреки това продължават да я боготворят, да очакват завръщането й.

Каол срещна погледа на Елин и в очите му изплува въпрос.

— Майев ме държа в плен два месеца — отговори му приглушено тя.

В шатрата се спусна пълна тишина. И тя им разказа — всичко. Защо не е била в Терасен, кой се биеше там в момента, накъде бяха тръгнали Дориан и Манон.

Като приключи, преглътна сухо и пак се облегна на тялото на Роуан.

— Майев искаше да й разкрия къде са двата Ключа на Уирда. Да й ги набавя, но аз успях да ги закътам, преди да ме отвлече. В Доранел. Искаше да ме подчини на волята си. Да ме използва, за да покори света. Или поне така си мислех. Но вече ми се струва, че е възнамерявала да ме използва като защита срещу Валгите, за да я браня вечно от тях. — Думите се сгромолясваха от устата й… тежки и режещи. — Бях в неин плен допреди около месец. — Тя кимна към двора си. — Когато се измъкнах, те отново ме намериха.

Пак се възцари тишина. Новите й приятели очевидно не знаеха какво да кажат. И тя не ги винеше.

Накрая Хасар изсъска:

— Ще накараме онази кучка да си плати и за това, нали?

Елин срещна тъмния взор на принцесата.

— О, да!

* * *

Истината блъсна Роуан като юмрук.

Майев беше Валг.

Валгска кралица, чийто отчужден съпруг някога бе завладял този свят и, поне според Каол, искаше отново да проникне в него, стига Ераван да успееше да отвори Портата на Уирда.

Роуан си представяше в що за шок бе изпаднал кадърът му. Ако още се наричаше така. Той самият беше вцепенен.

Елфическата кралица, на която бяха служили, пред която се бяха прекланяли… беше Валг.

И така безпроблемно бе смогнала да ги заблуди, че дори не го бяха вкусили чрез кръвта й.

Фенрис изглеждаше сякаш се кани да избълва съдържанието на стомаха си. За него истината вероятно беше най-съкрушителна.

Лицето на Лоркан си оставаше все така студено и празно. Гавриел не спираше да потрива челюстта си с обзети от потрес очи.

Роуан въздъхна дълбоко.

Валгска кралица.

Подобно същество бе пленило неговото Огнено сърце. Подобна сила бе опитала да проникне в съзнанието й.

И беше проникнала в неговото собствено. В това на всички, щом бе успяла да скрие от тях валгската чернота и смрад на кръвта си.

Той долови как Елин се напряга все повече, как бурята в тялото й почти тътне в дланите му върху раменете й.

Ала пламъците й ги нямаше. През последните седмици не бе видял и искрица от тях, колкото и неуморно да тренираха.

Понякога се случваше рубинът на Голдрин да засияе в ръката й, като че пламтеше отвътре. Но нищо повече.

Дори когато голите им тела се преплитаха в леглото на кораба, когато зъбите му намираха белега на шията й.

Елида плъзна поглед по смълчаните им лица и каза:

— Май е време да измислим план на действие за утрешната битка.

А по-късно вечерта щяха да разнищват неимоверната каша, в която се бяха озовали.

Каол кимна.

— Носим един сандък книги от Торе — каза той на Елин. — Всички са изписани със Знаци на Уирда. — Кралицата дори не мигна, но Каол додаде: — Ако оцелеем след предстоящата битка, са твои. Може да откриеш нещо полезно в тях.

За борбата срещу Ераван, срещу Майев, срещу ужасяващата съдба, която очакваше вречената му.

Елин на свой ред кимна вяло.

Роуан обаче отблъсна изумлението, погнусата и страха и се съсредоточи върху бойния план. Само Гавриел успя да последва примера му. Фенрис остана закован на мястото си, а Лоркан продължи да се взира в нищото.

Елин не мръдна от стола си. А отвътре вреше и кипеше.

Съставиха плана бързо и непоколебимо: щяха да се върнат с Каол и Ирен в крепостта, за да участват в утрешния бой. Хаганските наследници щяха да притиснат врага откъм лагера, като Несрин и принц Сартак щяха да предвождат рукините, а принцеса Хасар — пешаците и дарганската кавалерия.

Блестящо подготвена, смъртоносна група. Още когато беше съзрял дарганските воини с расовите им коне, лъскави брони, здрави копия и гривести шлемове, Роуан си бе отдъхнал, уверен в бойните им способности. Навярно последното облекчение, което щеше да изпита в тази война. Особено като се имаше предвид, че хаганските пълководци още не бяха решили накъде ще отведат армията си след битката.

Така беше справедливо — множество територии бяха попаднали на пътя на моратската паплач, но когато това сражение приключеше, щеше да направи всичко по силите си да тръгнат на север. Към Терасен.

През утрешния ден обаче… през утрешния ден щяха да приклещят моратския легион към крепостната стена, а те двамата с Каол щяха да поведат войниците от вътрешността на бой с притиснатата армия.

Елин не изяви желание да участва в битката. Сякаш дори не ги слушаше.

А когато всички се съгласиха със стратегията и с резервния план, в случай че нещо се объркаше, Несрин каза:

— Ще ви извикаме няколко руки, за да ви отведат в крепостта.

Без дори да я изслуша, Елин изхвърча в мразовитата нощ и Роуан едва я настигна.

Подир стъпките й не оставаха живи въглени. Калта не съскаше под ботушите й.

Нямаше огън. Нито искра.

Като че Майев бе угасила пламъците й. Беше я накарала да се бои от тях.

Да ги мрази.

Елин си избра някаква пътека между спретнатите редове с палатки, покрай конете и покритите им в брони ездачи, покрай пешаците, струпани около лагерните огньове, покрай рукините и величествените им птици, които предизвикваха у Роуан неописуемо благоговение. Стигна чак до източния край на лагера и полето отвъд него — толкова просторно и празно след престоя им сред многолюдната армия.

Спря чак когато доближи поточето, което бяха прекосили преди часове. Беше почти замръзнало, но като го блъсна с ботуш, ледът се пропука. Отдолу ромолеше тъмна вода, целуната от сребристо звездно сияние.

Тя коленичи и започна да пие с пълни шепи от нея.

Беше толкова ледена, че чак прогаряше гърлото й, но тя продължаваше да отпива. Накрая опря ръце в коленете си и каза:

— Не мога да се справя.

Роуан коленичи до нея. Щитът, с който я бе предпазвал, докато крачеше през лагера, все още ги бранеше от студения вятър, брулещ откритото поле.

— Аз… просто не мога…

Тя си пое треперлива глътка въздух и зарови лицето си в мокрите си длани.

Роуан хвана нежно китките й и свали ръцете й надолу.

— Не си сама в това изпитание.

Болка и ужас изпълниха красивите й очи и гърдите му се стегнаха мъчително, когато пророни:

— Дори срещу Ераван нямахме шанс. Но срещу двама им с Майев? Тя е събрала собствена армия. И може би вече я води към Терасен. А ако Ераван призове братята си, ако другите крале се върнат…

— За това са му потребни другите два ключа. Но ги няма.

Тя сви пръсти и впи ноктите им толкова надълбоко в дланите си, че мирисът на кръвта й изпълни въздуха.

— Трябваше да тръгна след ключовете. Незабавно. А не да идвам тук.

— Онази мисия вече е на Дориан, не твоя. И той няма да се провали.

— Моя мисия е, и винаги е била…

— Взехме решение да дойдем тук и няма да се отклоним от него — изръмжа Роуан, без да смекчава тона си. — Ако Майев наистина води армията си към Терасен, значи сме постъпили разумно, идвайки тук. Защото трябва да убедим хаванските сили да тръгнат на север след тази битка. Това е единственият ни шанс за успех.

Елин прокара ръце през косата си. Струйки кръв оцветиха златистите кичури.

— Безсилна съм срещу тях. Срещу валгски крал и кралица. — Гласът й ставаше все по-дрезгав. — Вече са ни победили.

— Напротив. — И макар да мразеше всяка дума, Роуан програчи: — Оцеляла си два месеца в лапите на Майев без нито капка магия. Два месеца валгската кралица се е мъчила да проникне в главата ти, Елин. Да те прекърши.

Тя затрепери.

— И съумя.

Роуан изчака.

След малко Елин прошепна:

— Накрая вече исках да умра… още преди да ме заплаши с нашийника. И дори сега се чувствам така, сякаш някой ме е изтръгнал от самата мен. Сякаш съм на дъното на морето, а някогашната ми същност е на повърхността и повече никога няма да изплувам към нея.

Той не знаеше какво да й каже, какво друго да стори, освен да отлепи нежно пръстите й от дланите й.

— Действително ли повярва, че съм си върнала увереността, буйния нрав? — попита го тя с накъсан глас. — Дали другите повярваха? Защото се стараех. Упорито се старая да убедя самата себе си, че е истина, че трябва само да се преструвам достатъчно дълго.

Докато изковеше Ключалката и загинеше.

— Знам, Елин — рече тихо той.

Нито за миг не бе повярвал в намигванията и насмешливия й тон.

От гърдите й се изниза вопъл, който пропука нещо в него.

— Вече не чувствам себе си… сякаш ме е потъпкала. Изтръгнала ме е от тялото ми. Двамата с Каирн, всичко, което ми причиниха. — Тя вдиша дълбоко и Роуан я обгърна с ръце, придърпвайки я в скута си. — Толкова съм уморена. — Проплака Елин. — Безкрайно уморена, Роуан.

— Знам. — Той замилва косата й. — Знам.

Какво друго можеше да й каже?

Роуан я подържа в обятията си, докато воплите й не стихнаха и тя не се отпусна, сгушена до гърдите му.

— Не знам какво да правя — промълви.

— Ще се бориш — отвърна й простичко той. — Всички ще се борим. До сетни сили. Ще се борим.

Тя се надигна, без да става от скута му, и впери в него толкова уязвим поглед, че душата му заплака.

Роуан сложи ръка на гърдите й, точно върху горящото й сърце.

— Огнено сърце.

Предизвикателство и зов.

Тя покри ръката му със своята, топла въпреки мразовитата нощ. Сякаш огънят не бе угаснал напълно. Но само насочи поглед към звездите. Към Господаря на Севера… вечно на пост.

— Ще се борим — прошепна.

* * *

Елин откри Фенрис пред един кротко горящ лагерен огън. Съзерцаваше пукащите пламъци.

Поседна на дънера до него — крехка, разклатена и разтреперана, но… солта на сълзите й поне бе отмила част от мъката. Уравновесила я беше. Роуан я беше уравновесил и още я крепеше, изправен на пост в сенките отвъд огъня.

Фенрис вдигна глава. Очите му бяха толкова празни, колкото си представяше и своите собствени.

— Когато решиш, че ти се говори — поде дрезгаво тя, — насреща съм.

Той кимна, стиснал устни.

— Благодаря.

Лагерът се готвеше за отпътуване, но Елин се намърда по-близо до него и така поседяха дълги минути в мълчание.

Две лечителки, разпознаваеми само по белите ленти около бицепсите им, прелетяха край тях, натоварени с превръзки.

Елин се напрегна. Съсредоточи се върху дишането си.

Фенрис проследи погледа й.

— Бяха потресени — каза й приглушено. — Всеки път, когато ги викаха да… те оправят.

Двете лечителки се скриха зад една палатка. Пръстите й бяха изтръпнали и тя ги сви, после ги разтръска.

— Това не ги спря.

— Не са имали избор.

Тя срещна тъмния му взор. Фенрис прехапа устни.

— Никой не би те оставил в такова състояние. Никой.

С изпотрошени кости, окървавена, обгорена…

Елин се вкопчи в дръжката на Голдрин. Безпомощна.

— Опълчваха й се по свой собствен начин — продължи Фенрис. — Понякога, като им наредеше да те свестят, те лъжеха, че не успяват, че си потънала твърде надълбоко. Но аз знаех, май и Майев знаеше, че умишлено те пращат там. И те държат в забвение възможно най-дълго. За да ти спечелят малко време.

Тя преглътна.

— Майев наказваше ли ги?

— Не знам. Винаги идваха различни лечителки.

Вероятно ги бе наказвала. Разкъсвала бе съзнанията им на парчета заради неподчинението им.

Елин сграбчи още по-здраво меча на хълбока си.

Безпомощна. Чувствала се беше толкова безпомощна. Като мнозина други в този град, в Терасен, на този континент.

Дръжката на Голдрин се затопли в ръката й.

Повече нямаше да го допусне. Колкото и време да й оставаше.

* * *

Гавриел дойде с безшумни стъпки до Роуан, погледна кралицата и Фенрис и прошепна:

— Май точно от такива вести нямахме нужда.

Роуан затвори очи за миг.

— Вярно е, нямахме.

Гавриел сложи ръка на рамото му.

— От една страна обаче, не променя нищо.

— Защо?

— Служехме й. А тя… не беше като Елин. Достойна кралица. Разбрахме го дълго преди да научим истината. Ако Майев реши да използва корените си срещу нас, да се съюзи с Морат, тогава вече нещата се променят. Ала миналото си е минало. Свършено е, Роуан. Дали Майев е Валг, или просто зла кралица, не е от значение за онова, което ни е причинявала.

— Но това, че валгска кралица иска да пороби вречената ми и почти успя, е от огромно значение.

— И все пак знаем от какво се бои Майев, защо се бои от него — продължи Гавриел с искрящи кехлибарени очи. — Страхува се от огъня и лечителките. Ако дойде с армията си, не сме беззащитни.

Вярно беше. На Роуан му идеше да се наругае, задето не му бе хрумнало по-рано. В съзнанието му обаче изникна нов въпрос.

— Армията й е от елфи — пророни.

— В армадата й също служеха елфи — изтъкна предпазливо Гавриел.

Роуан прокара ръка през косата си.

— Ще можеш ли да си го простиш? Да се биеш срещу собствения ни народ?

Да избива елфи.

— А ти? — върна му въпроса Гавриел.

Роуан не отвърна.

След малко Гавриел попита:

— Елин защо не ми предложи кръвната клетва?

Не беше засягал темата през последните седмици. И Роуан не знаеше защо го върши точно сега, но му предложи искрения си отговор:

— Защото държи първо Едион да я положи. Ако първо ти се закълнеш… Иска да отстъпи това право на Едион.

— В случай че той не желае да ме допусне до кралството си.

— За да е наясно Едион, че е поставила неговите потребности преди своите собствени.

Гавриел сведе глава.

— Ако ми я предложи, ще се съглася.

— Знам. — Роуан потупа стария си приятел по гърба. — Тя също го знае.

Пумата отправи поглед на север.

— Според теб дали… Още нямаме вести от Терасен.

— Ако бяха превзели кралството, ако Едион бе загинал, щяхме да научим. Тукашните щяха да научат.

Гавриел потри гърдите си.

— Воюваме цял живот. И той воюва. Вилнее по бойните полета от дете, прокълнати да са боговете! — По лицето му пробяга ярост. Не заради постъпките на Едион, а заради онова, което злата участ го принуждаваше да прави. Онова, което Гавриел не бе съумял да предотврати. — И все пак треперя всеки ден без новини. Пред всеки вестоносец.

Страх, какъвто Роуан не познаваше, различен от този за вречената му, кралицата му. Страхът на един баща за сина му.

Не си позволи да надникне към Елин. Да си спомни сънищата си, докато я издирваше. Семейството, което щяха да създадат заедно.

— Трябва да убедим хаганските наследници да тръгнат с нас на север след края на тази битка — рече тихо Гавриел.

Роуан кимна.

— Успеем ли да разбием врага утре и да покажем на принца и принцесата, че Терасен е единственият правилен път, съвсем скоро ще потеглим на север. Нищо чудно до Юледа да се биеш рамо до рамо с Едион.

Гавриел сви юмруци до тялото си и татуировките се разтегнаха по кокалчетата му.

— Ако ми окаже тази чест…

Роуан щеше да се погрижи за това. Сега обаче каза само:

— Доведи Елида и Лоркан. Руките са почти готови за излитане.