Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (89)

86

— Съсредоточете се върху стълбата — изръмжа Едион на войниците, отстъпващи от красивия демонски принц, който стъпи върху крепостната стена така, сякаш просто влизаше в стая.

Не носеше броня. Единствено черна туника, вталена по стройното му тяло.

Валгският принц се усмихна.

— Принц Едион — измърка съществото в него, изваждайки меч от тъмната ножница на хълбока си. — Чакахме те.

Едион се хвърли в атака.

Нямаше магия, нямаше нищо, с което да се бори срещу мрачната мощ във вените на принца, но притежаваше скорост. И сила.

Едион финтира с меча си — обикновения си, безименен меч — и принцът замахна със своя. Едион го блъсна странично с щита си.

Изтласка го назад. Не към стълбата, а към мисенианеца, въоръжен с огнено копие…

Мисенианецът падна мъртъв.

Принцът се изсмя и запрати камшик от тъмната си сила към Едион.

Едион се наведе и разпери нагоре щита си. Сякаш той можеше да го предпази от силата на Валга.

Мрак удари метала и пулсациите отекнаха в ръката му.

Ала не последва очакваната болка, изцеждащата живота агония.

Едион мигновено парира, замахвайки нагоре с меча. Валгският принц обаче отскочи встрани.

Демонът погледна с изцъклени очи щита. Сетне и Едион.

Накрая изсъска:

— Елфическо копеле!

Едион не го разбра. Но нямаше време да се замисля, защото се наложи да отблъсне още една атака на тъмната сила с щита.

Парапетът вече бе облян в червена и черна кръв. Щом близкият мисенианец беше мъртъв, другият се намираше при стълбата на Рен…

Валгският принц го заудря отново и отново със силата си.

Едион поемаше всеки удар с щита си и силата на принца отскачаше от метала като пръски вода от камък. След всяко нападение на демона той замахваше с меча си.

Стомана срещаше стомана, мрак се сблъскваше с древен метал. Едион усещаше смътно, че войниците наоколо — както човеци, така и Валги — постепенно спираха сражението, докато двамата с демонския принц се придвижваха с бой по крепостната стена.

Той стъпваше стабилно на краката си, както го беше учил Рое. И Куин, и Кал Локан. Както го бяха учили всичките му наставници и воините, които уважаваше дълбоко. Подготвяйки го точно за този момент, когато дългът го призоваваше да защитава стените на Оринт.

И сега заради тях замахваше с меча, заради тях отблъскваше удар след удар.

Валгският принц съскаше гневно, като че разярен, задето силата му не съумяваше да счупи щита.

Щитът на Рое.

В него нямаше магия. Бранън не го бе носил. Но някой от тях го беше изковал — някой от дълговековната кръвна линия крале и кралици след него, обичали кралството си повече от собствения си живот. Влизали в битка със същия този щит, за да отбраняват храбро Терасен.

И докато се биеше с валгския принц по крепостната стена, докато древният щит удържаше на всеки тъмен удар, Едион се питаше дали в метала не е влята друг вид сила. Непонятна за Валгите. Не истинска магия, не като тази на Бранън и Елин. Но нещо също толкова мощно — по-мощно дори.

Нещо, което Валгите може би никога нямаше да прекършат, колкото и да се опитваха.

Мечът на Едион пееше и валгският принц изрева от болка, когато уцели ръката му, разсичайки плътта надълбоко.

Плисна черна кръв. Едион се вкопчи в преимуществото си — бутна демона с щита и понечи да го наръга с меча си.

Ала принцът явно това и чакаше.

Беше му заложил капан, използвайки собственото си тяло за стръв.

И когато Едион се блъсна в него, демонът извади кинжал от портупея си и го прониза. Прониза го точно през тясната пролука в бронята му близо до едната мишница, уязвима заради протегнатата му ръка.

Острието разкъса плът, мускул и кост.

Нажежена до бяло, ослепителна болка едва не го накара да отвори ръка, да изпусне меча. Единствено обучението му, дългогодишните тренировки му помогнаха да се задържи на крака и да отскочи назад, изтръгвайки ножа от тялото си.

Валгският принц се изкикоти. Едион усещаше като в мъгла сражението наоколо, крясъците, смъртта, пламъците. Виждаше как демонският принц гледа с усмивка окървавения си кинжал.

После го вдигна към плътните си устни и плъзна език по острието му. Облизвайки кръвта на Едион.

— Великолепно — прошепна демонът, изтръпвайки от наслада. Едион направи още крачка назад. Ръката му гореше, гореше, гореше, а бронята му се пълнеше с кръв.

Принцът го последва.

Камшик от тъмната му мощ се стрелна към Едион и той наново го пое с щита си. Сблъсъкът го запрати на земята върху покритото с желязна броня тяло на някакъв воин от Гибелния легион.

Дъхът му се изостри като ножа, който го бе пронизал.

Принцът спря пред Едион.

— С огромна наслада ще изпия кръвта ти.

Едион вдигна щита над себе си, готов за следващия удар.

Принцът пак посегна да вдигне окървавения кинжал към устата си и вече подбелваше очи, предвкусвайки кръвта.

Но очите му се изцъклиха, когато нечия стрела прониза гърлото му. Точно над нашийника.

Принцът изхъхри и се завъртя назад към източника на стрелата. Право към Рен Алсбрук и огненото копие, което държеше в ръцете си.

Рен натисна спусъка и от оръжието избухна пламък.

Едион залегна и сви тялото си под щита, за да не разтопи огънят и неговите кости.

Светът се превърна в пещ. Само за миг. После отново останаха единствено бойните викове и писъците на умиращите.

Едион свали щита.

На мястото на валгския принц имаше купчина пепел и нашийник от черен Камък на Уирда.

Задъхан, Едион сложи ръка върху кървящата си рана.

— Щях да се справя с него.

Рен просто поклати глава, завъртя се на пета и отприщи огненото копие върху близките валгски войници.

След секунда господарят на Алсбрук се обърна към него и отвори уста да му каже нещо. Но погледът на Едион се размъти, а тялото му потъна в студ, какъвто не бе чувствал досега. След това всичко изчезна.

* * *

Битката се оказваше много по-страшна, отколкото Еванджелин бе очаквала.

Дори от звуците трепереше и единствено носенето На послания до лорд Дароу на позицията му на един от високите балкони в двореца я спасяваше да не се свие на топка някъде.

Сега за пореден път се качваше задъхана до балкона, пред чийто каменен парапет стояха Дароу и още двама терасенски лордове.

— От Килиан — съумя да изрече с реверанс, както правеше всеки път, донесеше ли послание на възрастния лорд.

Знаеше, че войната не е място за обноски — и Елин несъмнено би го потвърдила. Но тя все пак не се отказваше от реверансите дори когато нозете й трепереха. Просто не можеше да се сдържи.

Вестоносецът на Килиан я бе пресрещнал на стълбището на двореца и сега чакаше отговора на Дароу. По-близо до битката не беше стигала. Не че тук, горе, й се струваше по-приемливо.

Тя опря гръб в каменната стена и изчака Дароу да прочете писмото. Високата кула се издигаше почти до сражението между крочанки и уивърни. Поставяше я почти на тяхно ниво и светът отдолу се размиваше пред очите й. Еванджелин долепи длани до студените камъни, сякаш можеше да извлече сила от тях.

Въпреки шумотевицата от бойното поле чу Дароу да казва на другите лордове:

— Едион е ранен.

Стомахът й се преобърна и нещо гъсто и мазно се помъчи да си проправи пътека нагоре към гърлото й.

— Добре ли е?

Другите двама лордове не я удостоиха с внимание, но Дароу я погледна.

— Загубил е съзнание и са го пренесли в някаква сграда до крепостната стена. В момента лечителките му помагат. Веднага щом се стабилизира, ще го преместят тук.

С омекнали крака Еванджелин се приближи до парапета, таейки надежда да зърне сградата сред хаоса долу.

Нямаше си нито брат, нито баща. И още не беше решила като какъв да възприема Едион. А явно беше тежко ранен, щом известяваха Дароу.

Тя сложи ръка на корема си, като че така можеше да възпре жлъчката, прогаряща гърлото й.

Лордовете си зашушукаха нещо. След малко Еванджелин усети нечия ръка върху рамото си.

— Лорд Гунар ще предаде отговора ми — обясни Дароу. — Ти ще останеш тук с мен. Може да си ми необходима.

Думите му звучаха строго, но ръката върху рамото й беше ласкава.

Еванджелин само кимна, прималяла от тревога и тъга, и вкопчи ръце в парапета на балкона, сякаш с хватката си можеше да задържи Едион в света на живите.

— Донеси топли напитки, Слоан — нареди Дароу с тон, който не търпеше възражения.

Другият лорд се оттегли мълчаливо. Еванджелин нямаше представа колко време му е отнело да се върне и Дароу да притисне горещата чаша в ръцете й.

— Пий!

Тя се подчини. Напитката се оказа някакъв бульон. Може би говежди. Не я интересуваше.

Приятелите й бяха там, долу. Новото й семейство.

Надалеч, чак до речния бряг, сред вражеската армия цареше смут. Единственият признак, че Лизандра още беше жива.

Не идваше вест за състоянието на Едион.

Затова Еванджелин остана на балкона с Дароу, чакащ безмълвно до нея, и продължи да се моли.