Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (84)

81

— Сто хиляди — прошепна Рен, топлейки ръцете си пред буйния огън в тържествената зала.

Моратските стрелци, решени да отмъстят за унищожените вещерски кули, бяха убили двама от Тихите асасини. Но за щастие, нямаше други жертви.

Въпреки това атмосферата по време на вечеря беше мрачна. Никой не посегна към храната, особено след като се спусна мрак и вражеските огньове пламнаха. Докъдето погледът им стигаше.

Едион остана с Рен в залата, след като всички други тръгнаха унило към леглата си. Лизандра отиде да изпрати разтрепераната Еванджелин до стаята им. Само боговете знаеха какво щеше да им донесе утрото.

Нищо чудно да ги бяха изоставили отново, след като единственото им средство да се приберат у дома лежеше заключено в железен ковчег. А може би бяха съсредоточили силите си върху Дориан Хавилиард.

Рен въздъхна тежко.

— Май това е краят, а? Вече няма кой да ни се притече на помощ.

— Грозна картинка ще е — призна Едион, опирайки рамо в полицата над камината. — Особено след като поправят третата кула.

Вече нямаше как да хванат войниците на Морат неподготвени.

Той кимна към младия лорд.

— Иди да си починеш.

— Ами ти?

Едион просто впери взор в пламъците.

— За мен щеше да е чест да служа в двора ви — каза Рен. — Заедно с теб.

Едион затвори очи и преглътна сухо.

— И за мен щеше да е чест.

Рен го перна по рамото. После отдалечаващите му се стъпки отекнаха из залата.

Едион постоя сам пред гаснещия огън още няколко минути, преди да се отправи към леглото си, където се надяваше да поспи поне малко.

Почти достигаше входа към източната кула, когато видя Лизандра.

Тя спря. В ръцете си държеше чаша с нещо горещо, навярно мляко.

— За Еванджелин е — обясни. — Не може да заспи.

Момичето бе треперило през целия ден. На вечеря изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Да поговоря ли с нея? — попита я Едион.

Лизандра отвори уста, вероятно за да отхвърли предложението, и Едион реши да не настоява, но в крайна сметка хамелеонката кимна.

Извървяха мълчаливо целия път до северната кула и се заизкачваха по стълбището. Чак до някогашната стая на Роуз. Рен явно отново се беше погрижил за момичето. Вратата беше открехната и на стълбищната площадка се изливаше златиста светлина.

— Нося ти мляко — обяви Лизандра, леко задъхана от изкачването. — И ти водя компания. — Добави, когато Едион влезе в уютната стая.

Напук на годините без поддръжка покоите на Роуз нямаха вид на особено засегнати от това — едно от малкото помещения в двореца, което можеше да се похвали с нещо подобно.

Като го съзря, Еванджелин ококори очи, а Едион й се усмихна, сядайки на ръба на леглото. Лизандра й подаде млякото и седна на отсрещния ръб, а момичето отпи, стиснало чашата толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Прекарах цялата нощ преди първата ми битка в тоалетната — поде Едион.

— Ти? — изписука Еванджелин.

Той се подсмихна.

— О, да. Куин, предишният капитан на Стражата, се учуди, че до зори изобщо било останало нещо в мен.

Стара болка изпълни гърдите на Едион от спомена за скъпия му наставник и приятел, на когото се бе възхищавал безкрайно. И който бе загинал в равнината отвъд стените на града, каквато съдба очакваше и самият Едион.

Еванджелин се засмя тихичко.

— Колко гнусно.

— Гнусно беше — потвърди Едион и можеше да се закълне, че Лизандра също се поусмихна. — Така че ти си много по-смела от мен.

— И аз повърнах одеве — подшушна му Еванджелин.

Той й отвърна със заговорнически шепот:

— По-добре е, отколкото да си оцапаш панталоните, миличка.

Тя се разсмя толкова силно, че едва не изсипа чашата с мляко.

Едион се ухили на свой ред и разроши червеникавозлатистата й коса.

— Битката ще е грозна — подхвана пак, когато Еванджелин отпи от млякото си. — И сигурно отново ще повърнеш. Но запомни едно: страхът ти говори, че имаш за какво да се бориш; нещо, което толкова обичаш, че загубата му би била най-лошото нещо на земята. — Той посочи заскрежените прозорци. — Онези копелета на полето си нямат нищо. — Едион постави ръката си върху нейната и я стисна нежно. — Нямат за какво да се борят. А макар да сме по-малобройни от тях, ние имаме какво да браним. Затова сме способни да надвием страха си. Можем да се борим срещу тях докрай. Заради приятелите ни, семействата ни… — Той отново стисна ръката й. — Заради онези, които обичаме… — Осмели се да вдигне поглед към Лизандра и се натъкна на зелените й очи, обточени със сребристи сълзи. — Заради онези, които обичаме, можем да надвием страха си. Спомни си го утре. Дори пак да повърнеш, дори да прекараш цялата нощ в клозета. Спомни си, че имаме за какво да се борим, затова неизменно ще възтържествуваме.

Еванджелин кимна.

— Добре.

Едион наново разроши косата й и тръгна към вратата. На прага се спря и срещна погледа на Лизандра, блесналите й като смарагди очи.

— Преди десет години загубих семейството си. Утре ще воювам заради новото си семейство.

Не само заради Терасен, двора и народа му. Но и заради двете дами в стаята.

Исках да си ти.

Едва не изрече думите й на глас. Едва не ги повтори, когато по лицето й се разляха тъга и копнеж.

Вместо това Едион излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

* * *

Лизандра почти не мигна. Всеки път, затвореше ли очи, зърваше изражението на Едион, чуваше думите му.

Той не очакваше да оцелее в утрешната битка. Не вярваше някой от тях да оцелее.

Трябваше да тръгне след него. Да хукне надолу по стълбището след него.

Ала не го стори.

Зората им донесе слънчев ден. За да виждат по-ясно войската, която ги чакаше отпред.

Лизандра сплете косата на Еванджелин. Момиченцето стоеше по-изправено от предишния ден. Благодарение на Едион.

На думите му, заради които бе съумяло да поспи през нощта.

Двете тръгнаха мълчаливо към тържествената зала. Еванджелин крачеше с вдигната брадичка, макар че вероятно отиваха на последната си закуска.

Вече наближаваха залата, когато нечий стар глас каза:

— Може ли да поговорим?

Дароу.

Еванджелин се обърна преди Лизандра.

Древният лорд стоеше на входа на нещо, наподобяващо кабинет. Махна им да влязат.

— Няма да ви бавя — рече, забелязвайки презрителната физиономия на Лизандра.

Обещала си беше, че повече никога няма да се държи мило с мъже, с които нямаше никакво желание да бъде мила.

Еванджелин я стрелна въпросително, но Лизандра посочи с брадичка към стареца.

— Добре.

Кабинетът бе затрупан с купчини книги — покрай стените, по пода. Сигурно бяха над хиляда. И повечето изглеждаха древни.

— Последните свещени писания от библиотеката в Оринт — поясни Дароу, отправяйки се към писалището до тесния прозорец, отрупано с листове. — Само толкова успяха да спасят учените преди десет години.

Само толкова. А Елин й беше разказвала колко много книги имало някога в онази почти митична библиотека.

— Наредих да ги изнесат от хранилището след убийството на краля — каза Дароу и седна зад бюрото. — Сега бих го нарекъл наивен оптимизъм.

Лизандра отиде до една от купчините и прочете най-горното заглавие. Беше на непознат език.

— Останките от велика цивилизация… — пророни през стегнато гърло старецът.

Емоцията в гласа му накара Лизандра да се извърне към него. Тя отвори уста да попита защо я бе извикал, но в този миг видя онова, което стоеше до дясната му ръка.

Затворено в кристал с размерите на карта за игра, червено-оранжевото цвете сякаш сияеше — като силата, на която бе кръстено.

— Кралски огън — промълви тя и го доближи.

Елин и Едион й бяха разказвали за легендарното цвете, разцъфнало по планинските склонове и полята в деня, когато Бранън стъпил на този континент — доказателство, че носел мир.

От онези отдавна отминали дни до днес цветята се срещаха изключително рядко и хората смятаха появата им за знак, че земята е благословила владетеля, заемащ терасенския трон, както и че кралството е мирно.

Кралският огън, съхранен в кристал, който сега стоеше на бюрото на Дароу, бил намерен по време на управлението на Орлон — споделила й беше Елин. Орлон, възлюбеният на Дароу.

— Учените спасиха книгите, докато траеше адарланското нападение — продължи старият лорд, гледайки кралския огън с тъжна усмивка на уста. — Аз спасих това.

Тронът от еленови рога, короната — всичко бе унищожено. С изключение на това мъничко съкровище, по-скъпоценно от всички други притежания на рода Галантиус.

— Много е красиво — каза Еванджелин, идвайки до бюрото. — Но и много малко.

Лизандра можеше да се закълне, че устните на стареца се извиха в едва доловима усмивка.

— Така е — отговори той. — Също като теб.

В гласа му прозвуча неочаквана нежност, добрина. А следващите му думи я изненадаха още повече.

— Битката ще започне до пладне — каза Дароу на Еванджелин. — Ще ми е потребна помощта на някого, притежаващ бърз ум и още по-бързи крака. Да предава послания на командирите ни в двореца и да ми носи каквото е необходимо.

Еванджелин килна глава.

— Искате аз да ви помогна?

— Предполагам, че си се обучавала с воините по пътя насам. Еванджелин вдигна въпросителен поглед към Лизандра и тя кимна на повереницата си. Всички се бяха погрижили да я научат на първите стъпки в боя с меч и стрелбата с лък.

Момиченцето кимна на стареца.

— Мога някои неща, но не като Едион.

— Малцина са като него — вметна сухо Дароу. — Но на мен ми трябва някой с кураж и здрава ръка. Ти ли си този човек?

Този път Еванджелин не надникна към Лизандра.

— Да — отвърна с гордо вирната брадичка.

Дароу се поусмихна.

— Тогава върви в тържествената зала. Закуси добре, а като се върнеш тук, ще съм ти приготвил броня.

Като чу за броня, Еванджелин се опули. Но в очите й нямаше нито следа от страх.

Лизандра й прошепна:

— Върви. Ей сега идвам.

Момиченцето излетя към залата с разлюляна зад гърба си плитка.

Като се увери, че наистина бе тръгнало към долния етаж, Лизандра попита:

— Защо?

— Допускам, че този въпрос означава, че ми позволяваш да се разпореждам с повереницата ти.

— Защо?

Дароу взе кристала с кралския огън.

— Не мога да използвам Нокс Оуен, откакто се посвети в служба на друг и изчезна кой знае къде, може би по искане на Едион. — Той завъртя кристала между тънките си пръсти. — Но като изключим това, никое дете не бива да гледа как посичат приятелите му. По-добре ще е за нея, ако й намираме работа, ако й дадем цел и дори малко правомощия, отколкото да я заключим в северната кула, където да трепери от ужас при всеки звук, при всяка кървава смърт.

Лизандра не се усмихна, нито сведе глава.

— И си готов да го направиш за повереницата на една блудница?

Дароу остави кристала.

— Детските лица са се запечатали най-ярко в спомените ми от битката преди десет години. По-ярко дори от това на Орлон. А по лицето на Еванджелин, докато гледаше армията вчера, разпознах същото отчаяние като от онези дни. Така че, ако искаш, възприемай ме за върховен гадняр, както би се изказал Едион, но не съм толкова безсърдечен, колкото предполагате. — Той кимна към отворената врата. — Ще я държа под око.

Лизандра не знаеше какво да каже. Дали да не се изплюе в лицето му и да го прати по дяволите заедно с предложението му.

Но светлината в очите на Еванджелин, ентусиазмът, с който бе изхвърчала от стаята… Цел. Дароу й предлагаше цел и посока.

Затова Лизандра обърна гръб на кабинета, на безценните съкровища, струпани в него, древни книги, по-скъпи от злато. Мълчаливите, скърбящи другари на Дароу.

— Благодаря.

Старецът махна с ръка и продължи да чете листовете върху бюрото си — въпреки че очите му не сновяха по страниците.

* * *

Назъбените парапети по крепостните стени на града бяха препълнени с войници, наблюдаващи с каменни лица прииждащата сила.

Още не бяха поправили вещерската кула, слава на боговете! Но дори от такова разстояние Едион виждаше как войниците се трудят върху повреденото й колело. Ала без уивърн, който да заеме мястото на поваления вчера, нямаше да я подкарат скоро.

Това обаче нямаше да ги улесни особено в днешната битка. Не, днешната битка щеше да е кървава баня.

— Ще навлязат в обсега на стрелците до около час — докладва Елган.

Заповедта на Дароу явно не струваше и пукната пара. Килиан си оставаше генерал, да, но всеки доклад, който получаваше, стигаше и до Едион.

— Напомни им да се прицелват добре. Да си избират мишени. Воините от Гибелния легион го знаеха и без да им се казва.

Останалите обаче… бяха се доказали в последните битки, но едно напомняне нямаше да им навреди.

Елган тръгна към онази част от стената, на която Рен и елфическите благородници бяха избрали да разположат стрелците си. Срещу стохилядна армия можеха да се надяват само да поразредят редиците й, но да позволят на врага да атакува стените невъзпрепятствано — определено щеше да е глупаво. Пък и така щяха да пречупят духа на войниците още преди краят да е настъпил.

— Какво е това? — посочи към хоризонта Рен.

Явно имаше нечовешки остро зрение, защото Едион виждаше единствено петънце.

След миг тъмната точка започна да приема форма, издигайки се в синьото небе.

Летеше към тях.

— Илкени? — предположи Рен, покрил притворените си очи с длан заради силното слънце.

— Прекалено е голямо — прошепна Едион.

С всяка секунда петното над многолюдната вражеска армия се избистряше. Нарастваше.

— Уивърни — отсъди Едион със свит от ужас стомах.

Въздушният легион на Железни зъби най-сетне ги застигаше.

— О, богове! — пророни Рен.

Срещу земна обсада Оринт можеше и да устои известно време — няколко дни или седмици, но все пак можеше да устои.

Но с онези хиляда вещици от Железни зъби, полетели към тях на уивърните си… Врагът не се нуждаеше от пъклените си кули, за да опустоши града, двореца. Да разбие портата и крепостните стени и да пусне моратската паплач вътре.

Войниците започнаха да забелязват уивърните. Разнесоха се писъци. От парапетите. От двореца зад тях.

Обсадата дори нямаше да се превърне в обсада.

Всичко щеше да свърши същия ден. Едва за броени часове.

Препускащи стъпки спряха внезапно и Лизандра изрече задъхано:

— Кажи ми какво да направя, къде да отида. — Смарагдовите й очи бяха изцъклени от ужас. Безпомощен ужас и отчаяние. — Мога да се преобразя в уивърн, да опитам да ги задържа…

— Това са около хиляда вещици — каза Едион и собственият му глас прозвуча някак кухо в ушите му. Страхът й пробуди нещо рязко и опасно в него, но той се възпря да не посегне към нея. — Никой нищо не може да направи.

Няколко десетки вещици от Железни зъби бяха разгромили Рифтхолд за броени часове.

А този легион…

Едион се съсредоточи върху дишането си и задържа главата си гордо вдигната, когато войниците лека-полека заотстъпваха от постовете си по парапетите.

Недопустимо.

— ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! — изрева той. — ДРЪЖТЕ ФРОНТА И НЕ ОТСТЪПВАЙТЕ!

Свирепата му заповед усмири онези, които изглеждаха готови да побягнат. Но не повлия на разтрепераните мечове, мириса на страх.

Едион се обърна към Лизандра и Рен.

— Качете огнените копия на Ролф по най-високите кули и сгради. Да проверим дали е възможно да сваляме вещиците с тях.

Рен се поколеба и Едион му изръмжа:

— Веднага!

Рен хукна към Господаря на пиратите, застанал редом с мисенианците си.

— Безпредметно е, нали? — прошушна Лизандра.

Едион просто нареди:

— Вземи Еванджелин и бягайте. От най-долния етаж на двореца започва малък тунел, водещ към планината. Вземи я и бягайте!

Тя поклати глава.

— Какъв е смисълът? Морат така или иначе ще ни избие всичките.

Командирите му препускаха към него и Едион за пръв път видя искрен страх в очите на Гибелния легион. Дори в тези на Елган.

Въпреки това вниманието му остана приковано върху Лизандра.

— Моля те! Умолявам те! Умолявам те, Лизандра! Върви!

Тя вирна брадичка.

— Не караш съюзниците ни да бягат.

— Защото не съм влюбен в съюзниците ни.

Лизандра примигна смаяно.

Сетне лицето й сякаш се сгърчи, а Едион продължи да я гледа без нито капчица съжаление за изречените думи. Изпитваше единствено страх заради черното пълчище, полетяло в спретната формация над необятната вражеска армия. Страх заради зверствата, които вещерският легион щеше да причини на нея и Еванджелин.

— Трябваше да ти го призная — каза той с пресекващ глас. — Трябваше да ти го повтарям всеки ден, откакто го осъзнах още преди месеци.

Лизандра заплака и той избърса сълзите й.

Пребледнели и задъхани, командирите му го достигнаха.

— Чакаме заповеди, генерале.

Той не си даде труда да им напомня, че не е генерал. След няколко часа и бездруго нямаше да е от значение как са го наричали.

Лизандра остана до него. Не побягна.

— Моля те! — повтори й Едион.

Тя просто преплете пръсти с неговите в притихнал отговор. Като предизвикателство.

Сърцето му се пропука от отказа й. От допира с разтрепераната й, студена ръка.

Той стисна силно пръстите й и не ги пусна дори като се обърна към командирите си.

— Ще…

— Уивърни от север!

Предупредителният вик отекна по парапетите. Едион и Лизандра се завъртяха с приведени глави към враговете, нападащи ги в гръб.

Тринайсет уивърна летяха стремглаво откъм Еленови рога, спускайки се към крепостните стени.

И докато се насочваха към Оринт, докато хора и войници бягаха с писъци от тях, слънцето озари по-дребния уивърн, предвождащ атаката.

Озари крилата му като от живо сребро.

Едион познаваше този уивърн. Познаваше белокосата му ездачка.

— НЕ СТРЕЛЯЙТЕ! — кресна надолу по редиците.

Командирите му разгласиха заповедта и всички обтегнати тетиви се отпуснаха.

— Това са… — подхвана Лизандра, пусна ръката му и стори крачка напред леко зашеметена. — Това са…

Войниците още се отдръпваха от парапетите, когато Манон Черноклюна и Тринайсетте накацаха по тях — точно пред Едион и Лизандра.

Това не беше същата вещица, която бе съзрял на плажа в Ейлве.

Когато му се усмихна мрачно, по лицето й нямаше и следа от онова хладнокръвно, причудливо същество. Нито по лицето й, нито по изящната корона от звезди на главата й.

Корона от звезди.

За последната крочанска кралица.

Някой ги наближи задъхано и Едион извърна очи от Манон Черноклюна. Дароу крачеше припряно по стената, вторачен смаяно във вещицата, яхнала уивърн, в Едион, който не стреляше по нея — очевидно я имаше за вражески пратеник, дошъл да води преговори преди началото на клането.

— Няма да се предадем! — изплю Дароу.

Астерин Черноклюна, чийто син уивърн бе кацнал до този на Манон, се изсмя гърлено.

Манон му се усмихна хладно.

— Точно това идваме да обезпечим, простосмъртни.

— Тогава защо те изпраща господарят ти? — изсъска й Дароу. Астерин се изсмя отново.

— Нямаме господар — каза Манон Черноклюна с глас на истинска кралица и лъснали златисти очи. — Идваме в чест на приятел.

Дориан го нямаше сред Тринайсетте, но Едион бе в такова изумление, че не намери думи да попита за него.

— Идваме — продължи Манон с достатъчно висок глас, че да я чуят всички по парапетите, — за да изпълним обещанието си към Елин Галантиус. Да се борим за онова, което тя ни обеща.

— И какво е то? — поинтересува се Дароу тихо.

Манон се усмихна.

— По-добър свят.

Дароу отстъпи назад. Сякаш не можеше да повярва на очите и ушите си, на вещицата, дошла да ги защити от смъртоносния легион.

Манон просто върна поглед към Едион, без да сваля усмивката от лицето си.

— Преди много време крочанките се биха рамо до рамо с Терасен, за да се отблагодарят на елфическия крал Бранън, че им даде земя, която да нарекат свой дом. Векове наред бяхме най-близките ви съюзници и приятели. — Короната от звезди искреше ярко върху главата й. — Чухме зова ви за помощ. — Лизандра зарида. — И се отзовахме.

— Колко сте? — промълви Едион, оглеждайки небето, планината. — Колко сте?

Гордост и благоговение превзеха лицето на вещерската кралица и дори нейните златисти очи се навлажниха, когато посочи към Еленови рога.

— Виж сам.

В този миг вещиците изникнаха между върховете.

Изпълниха северното небе с разпилени от вятъра червени пелерини. Бяха толкова много, че не можеше да ги преброи — нито мечовете, лъковете и другите оръжия, които носеха на гърбовете си. Метлите им летяха стремително напред.

Хиляди. Хиляди се спускаха към Оринт. Прелитаха над града. Войниците му наблюдаваха смаяно потока от вещици в червено, нетрепващи дори от вражеските сили, обгърнали хоризонта. Една по една те накацаха по опразнените парапети.

Въздушен легион, достоен противник на Железни зъби. Крочанките най-сетне се завръщаха.