Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (18)

15

Тя беше лъжкиня и убийца и вероятно съвсем скоро пак щеше да постъпи така.

Манон обаче не съжаляваше за стореното. Нямаше време за разкаяние. Толкова много неща лежаха на плещите й.

Дълги часове, докато другите се трудеха по лагера и се суетяха около ранените крочанки, тя наблюдава студеното небе.

Осем мъртви. Можеше да е по-зле. Много по-зле. Но беше готова да носи животите на тези осем крочанки със себе си, да научи имената им, за да ги помни завинаги.

Цяла нощ с Тринайсетте влачиха убитите уивърни и вещици от Железни зъби към съседния хълм. Земята беше прекалено твърда, за да ги погребат, а с кладите биха привлекли нежелано внимание, затова решиха да ги заровят в снега. Манон обаче не посмя да поиска помощ от Дориан.

Забелязала беше изражението в очите му. Сякаш знаеше нещо.

Тя стовари в снега вкочаненото тяло на една Жълтонога. Устните на вещицата вече бяха посинели, а русата й коса — замръзнала. Астерин довлачи някаква широкоплещеста ездачка за ботушите и я пусна безцеремонно на земята.

Манон се загледа в мъртвешките им лица. И тях беше пожертвала.

И двете страни на този конфликт. И двете си родословни нишки.

Всички щяха да страдат, твърде много щяха да умрат.

Тление щеше ли да ги приеме? Може би, но останалите крочанки не изглеждаха склонни на това.

А просто нямаха време да ги ухажват. Ето защо Манон заложи на единствения метод, който познаваше: битката. По-рано отлетя сама към място, където знаеше, че патрулират вещици от Железни зъби, и позволи на силния северен вятър да отнесе мириса й на юг. После й оставаше само да чака.

— Познаваше ли ги? — попита я Астерин, виждайки, че се взира в трупа на една от убитите вещици.

По-надолу уивърните вече заравяха телата в снега.

— Не — отговори Манон. — Нея познавах.

Върнаха се в лагера на крочанките по зазоряване. Очи, които бяха бълвали искри по-рано, сега ги наблюдаваха предпазливо, по-малко на брой ръце се устремиха към оръжията, докато крочанките ги гледаха как вървят към голямото огнище. Най-голямото в лагера, разположено точно в сърцето му. Огнището на Гленис.

Старицата стоеше до него и топлеше съсухрените си, окървавени ръце. Дориан седеше наблизо и сапфирените му очи се впиха осъдително в Манон.

По-късно. Този разговор беше за по-късно.

Манон спря на няколко крачки от Гленис, а Тринайсетте се строиха в периферията на огъня, оглеждайки петте палатки около него, кипящия котел в центъра му. Зад тях крочанките още поправяха лагера и лекуваха ранените — без да ги изпускат от взора си.

— Ела да ядеш — покани я Гленис, сочейки бълбукащия котел. Миришеше на яхния от козе месо.

Манон се подчини и взе една от малките глинени купи край огъня. И това бе начин да демонстрира доверието си: да яде от храната им. Да я приеме.

Така и стори. Изяде няколко лъжици, преди Дориан да последва примера й. Когато и двамата започнаха да се хранят, Гленис седна с въздишка на един камък.

— Цели петстотин години вещица от Железни зъби и крочанка не са яли заедно. Не са разговаряли мирно. Може би само родителите ти са изключение.

— Така излиза — отвърна тихо Манон, оставяйки храната за момент.

Устата на старицата се изви в усмивка въпреки скорошната битка и изтощителната нощ.

— Аз съм баба на баща ти — допълни тя накрая. — Майка на дядо ти, чиято съпруга, крочанска кралица, загина, раждайки баща ти.

Още нещо наследено от елфите: мъчното зачеване и смъртната опасност при раждане. Така Триликата богиня поддържаше равновесието, не допускаше земите й да се напълнят с прекалено много безсмъртни, които щяха да погълнат природните й ресурси.

Манон огледа полуразрушения лагер.

Старицата прочете въпроса в очите й.

— Мъжете ни си стоят по домовете на сигурно. Този лагер е аванпост, откъдето си вършим работата.

Крочанките открай време раждаха повече мъжки деца в сравнение с вещиците от Железни зъби и бяха усвоили елфическия метод за избор на вречени — макар и не чрез истинска свещена връзка, а само духовна. Традиция, която Манон винаги бе намирала за чужда и странна. Ненужна.

— След като майка ти не се върна, накараха баща ти да вземе друга млада вещица. Той бе единственият носител на крочанската кръв и ако двете с майка ти не оцелеехте при раждането, целият клан щеше да приключи с него. Той не знаеше какво ви е сполетяло. Дали бяхте живи, или мъртви. Дори не знаеше къде да ви търси. Затова се съгласи да изпълни дълга си, да помогне на умиращия си народ. — Прабаба й се усмихна горчиво. — Всички обикваха Тристан на мига. — Тристан. Така се казваше. Дали баба й бе знаела името му, преди да го убие? — Избраха му една млада вещица. Той не се влюби в нея, защото майка ти беше негова вречена, песента на душата му. И все пак направи необходимото. И така Рианон се появи на бял свят.

Манон се напрегна. Ако майката на Рианон беше тук…

Гленис отново прочете въпроса по лицето й.

— Една Жълтонога я уби някъде из равините на Мелисанде. Преди години.

Манон се засрами от облекчението, което я заля. Облекчение, задето така избягваше сблъсъка и нуждата да моли за прошка, както всъщност отдавна трябваше да е постъпила.

Дориан остави лъжицата. Елегантен жест, толкова странен за човек, който преди малко бе повалил цял уивърн.

— Как е оцелял кланът Крочан? Според легендите отдавна е бил заличен.

Старицата пак се усмихна тъжно.

— Благодари на майка ми за това. Най-малката дъщеря на Рианон Крочан родила по време на обсадата на Вещерския град. Армията ни била сразена и само крепостните стени удържали легионите на Железни зъби. И тъй като толкова много от децата и внуците й били изклани, а вреченият й — побит на кол върху крепостната стена, Рианон изпратила вестители да обявят, че детето се родило мъртво. За да не узнаят Железни зъби, че е останала една жива крочанка. Същата нощ, точно преди Рианон да подхване тридневната си битка с Върховните вещици на Железни зъби, майка ми измъкнала невръстната принцеса на метлата си. — Гленис преглътна сухо. — Рианон била най-близката й приятелка, почти сестра. Майка ми искала да остане, да се бори с нея докрай, но трябвало да го стори за народа й. Нашият народ. Чак до смъртния си одър майка ми вярваше, че Рианон е повела сражение с Върховните вещици, за да отвлече вниманието им. За да даде шанс на последната крочанска наследница да се измъкне, докато войските на Железни зъби си имали друга работа.

Манон недоумяваше какво да каже, как да изрази с думи бурните си чувства.

— В този лагер ще откриеш свои братовчедки — продължи Гленис.

Астерин се напрегна осезаемо, Еда и Бриар, застанали до огъня, също. Сродници на Манон с кръв на Черноклюни във вените. Несъмнено готови да се борят, за да запазят тази своя привилегия сред редиците на крочанките.

— Бронуен — поде старицата, махвайки към тъмнокосата главатарка на сестринството, чиято метла бе привързана със злато и която наблюдаваше Манон и Тринайсетте от сенките отвъд огъня. — Бронуен също ми е правнучка. И твоя най-близка братовчедка.

По лицето на Бронуен нямаше нито капка умиление, ето защо Манон не си направи труда да изглежда приятелски настроена.

— Двете с Рианон бяха близки като сестри — пророни Гленис.

Манон с усилие се сдържа да не докосне парчето от червена пелерина в края на плитката си.

Дориан, Мракът да прегърне душата му, се намеси:

— Не ви издирвахме напразно.

Гленис наново стопли ръце на огъня.

— Предполагам, че ще поискате от нас да участваме във войната.

Манон не смекчи погледа си.

— Да. Заедно с всички други крочанки, пръснати по тези земи.

Една от вещиците в сенките се изсмя някак пресилено.

— Смело искане.

Други също се изкикотиха.

Сините очи на Гленис не трепнаха.

— Не сме събирали войска от обсадата на Вещерския град. Задачата е по-трудна, отколкото вероятно сте очаквали.

— А ако кралицата ги призове за битка? — попита Дориан.

Снегът заскриптя под нечии гневни стъпки и в следващия миг Бронуен се озова при тях с пламнали кафяви очи.

— Не отговаряй, Гленис.

Какво неуважение, колко фамилиарно отношение към старша…

Бронуен впи огнения си поглед в Манон.

— Ти не си ни кралица… независимо от кръвта във вените ти. Въпреки тази случайна схватка. Не сме ти подчинени и никога няма да бъдем.

— Морат ви откри с лекота — отвърна хладнокръвно Манон. Допускала бе подобна реакция. — И пак ще го направи. Дали след месеци, или след година, пак ще ви намери. И тогава няма да имате никакъв шанс срещу пълчищата му. — Нарочно задържа ръцете си отпуснати от двете страни на тялото си, устоявайки на подтика да извади железните си нокти. — В Терасен се събира армия от много кралства. Присъединете се към нея.

— Терасен не ни се притече на помощ преди петстотин години — изтъкна друг, приближаващ се глас. Красивата вещица с кестенява коса от по-рано. И нейната метла беше пристегната с метални пръстени, но сребърни. — Не виждам защо ние да им помагаме сега.

— А аз ви мислех за сбирщина самодоволни благодеятелки — подхвърли с престорена ведрост Манон. — Това трябва да е точно по вашата част.

Младата вещица се наежи, но Гленис вдигна спаружена ръка.

Движението й обаче не спря Бронуен. Вещицата изгледа презрително Манон и изръмжа:

— Ти не си ни кралица. За нищо на света няма да полетим с теб.

Сетне двете с по-младата вещица си тръгнаха показно и тълпата от крочанки около огъня се отмести, за да им направи път.

Гленис изтръпна леко.

— Както забелязваш, вироглавството явно е наследствена черта в семейството ни.

* * *

Безскрупулно.

Манон бе постъпила съвършено безскрупулно, довеждайки Железни зъби до крочанския лагер.

Дориан я остави да разговаря с прабаба си, обградена от Тринайсетте, и отиде да търси паяка.

Намери Сирен точно там, където я беше зарязал — скрита зад една от по-далечните палатки.

Беше си възвърнала човешкия облик. Тъмната й коса бе оплетена и явно някоя крочанка я беше загърнала с пелерина, без да съзнава, че стръвният глад в очите й не е заради козята яхния.

— Откъде идва хамелеонството? — попита я Дориан, спирайки пред нея с ръка върху дръжката на Дамарис. — Отнякъде вътре в теб ли?

Паякът хамелеон вдигна поглед към него и се изправи на крака. Някой й беше дал и износена кафява туника, панталони и ботуши.

— Владееш велика магия. — Тя се усмихна, разкривайки мъничките си остри зъби. — В какъв крал може да те превърне само! Невиждан, непобедим.

На Дориан не му се обясняваше, че самият той не знае какъв крал иска да бъде, ако изобщо оцелееше, за да заеме трона си. Всичко, различно от баща му, май беше добро начало.

Въпреки това запази спокойната си стойка и попита наново:

— Откъде идва хамелеонството?

Сирен килна глава, сякаш заслушана в нещо.

— Беше странно, простосмъртни кралю, след завръщането на магията да открия непознато място в себе си. Като че нещо чуждо бе пуснало корен в мен. — Тя долепи фината си ръка до корема си, точно над пъпа. — Дребно семенце сила. Просто се замислям в какво искам да се превърна и промяната започва ето тук. Винаги оттук. Разлива се като топла вълна. — Паякът впи поглед в него. — Ако желаеш да се превърнеш в нещо, кралю без корона, просто го направи. Това е тайната на хамелеонството. Бъди каквото искаш.

Дориан възпря порива си да врътне очи, макар че Дамарис се стопли в ръката му. Бъди каквото искаш — на думи беше лесно. Ала да го постигнеш с тежестта на короната върху главата си…

Той постави ръка върху корема си въпреки пластовете дрехи и пелерината. Усети единствено твърдите си мускули.

— Така ли предизвикваш промяната: замисляш се какво искаш да бъдеш?

— С известни ограничения. Трябва да си го представя ясно, иначе не се получава.

— Значи не можеш да се преобразиш в нещо, което не си виждала?

— Мога да си измислям определени белези и черти като цвят на очите, телосложение, вид коса, но не и цялото същество. — Противна усмивка разцъфна върху устните й. — Използвай прекрасната си магия. Промени красивите си очи. — Предизвика го паякът. — Промени цвета им.

Той опита напук на себе си. Представи си кафяви очи. Бронзовите очи на Каол, пламнали след някоя от тренировките им с мечове. Не каквито ги зърна, когато приятелят му отплава към Южния континент.

Дали беше намерил начин да се излекува? Дали двамата с Несрин бяха убедили хагана да изпрати войските си на помощ? Как щеше да го открие Каол, да разбере какво бе сполетяло всички тях, след като се пръснаха в различни посоки?

— Прекалено много разсъждаваш, млади кралю.

— По-добре, отколкото да не разсъждавам въобще — отговори той.

Дамарис пак се стопли сякаш на шега.

Сирен се изкиска.

— Не мисли за цвета, а по-скоро го поискай.

— Ти как се научи без чужда помощ?

— Силата вече е в мен — обясни простичко тя. — Вслушах се в нея.

Дориан пусна нишка от магията си към паяка. Сирен се напрегна. Ала магията му само се потърка в нея, нежна и любопитна като котка. Сурова сила, готова да я превърне в каквото той решеше.

Насочи я към нея — към онова скрито семенце. За да го опознае.

— Какви ги вършиш? — промълви паякът, пристъпвайки нервно от крак на крак.

Магията на Дориан се уви около Сирен и той почувства всяка кошмарна, ужасяваща година от съществуването й…

Всяка…

Устата му пресъхна. Миризмата, на която се натъкна магията му, накара жлъчката да се надигне в гърлото му. Никога нямаше да забрави тази зловеща смрад. Цял живот щеше да носи белега от нея на гърлото си.

Валгската смрад. Незнайно как, но паякът се оказваше Валг. Не по принуда, а по рождение.

Дориан запази равнодушното си изражение. Дори когато магията му откри онова сияйно, красиво зрънце магия.

Открадната магия. Защото Валгите грабеха от всичко.

Взимаха каквото си поискат.

Кръвта забумтя глухо в ушите му.

Той огледа крехкото й тяло, обикновеното й лице.

— Не казваш нищо за отмъщението, заради което си пребродила целия континент.

Тъмните очи на Сирен се преобразиха в бездънни ями.

— О, не съм го забравила. Ни най-малко.

Дамарис остана топъл в ръката му. Сякаш чакаше.

Магията му обви в утешителна прегръдка семенцето сила, пленено в черния ад в паяка.

Не го интересуваше как бе възможно стигийските паяци да имат валгски корени. Как бяха дошли тук. Защо оставаха.

Хранеха се с мечтите, живота и радостта на жертвите си. Извличаха наслада от това.

Зрънцето хамелеонска сила проблесна в нежните ръце на магията му, сякаш благодарно за гальовния допир. Човешкият допир.

Ето на какви твари бе позволявал баща му да растат, да управляват. Жестоки твари като тази бяха посекли Сорша.

— Мога да сключа сделка с теб — прошепна Сирен. — Да сторя така, че да те пощадят, когато настъпи моментът.

Дамарис стана по-студен от лед.

Дориан я погледна в очите. Оттегли магията си и можеше да се закълне, че зрънцето хамелеонска сила се пресегна отчаяно към него. Примоли му се да не го запраща обратно.

Той се усмихна на паяка. Сирен също му се усмихна в отговор.

После Дориан атакува.

Невидими ръце стиснаха шията й, а магията му нахлу през пъпа й на онова мрачно място, където държеше откраднатото зрънце човешка сила, и се усука около него.

Хвана го като малко птиче в дланите си, докато паякът умираше. Проучи го предпазливо, всяка една частица от него, преди то да въздъхне с облекчение и да се изпари най-сетне свободно.

Сирен се свлече на земята с невиждащи очи.

Само след миг Дориан я изпепели. Никой не дойде да го разпитва за вонята, която се надигна от пепелта й. За черното петно под нея.

Валг. Може би билет към Морат — но нещо все пак му пречеше да откъсне взор от тъмното петно върху полуразголената земя.

Той пусна Дамарис и древният меч замлъкна неохотно.

Щеше да проникне в Морат. Веднага щом овладееше хамелеонството.

Сирен и всичките й сродници щяха да горят в ада.

* * *

Сърцето му още препускаше, когато час по-късно вече лежеше върху едното от двете шалтета в палатка, която не беше достатъчно висока дори да се изправи в нея.

Манон влезе, докато събуваше ботушите си и придърпваше дебелите вълнени одеяла върху себе си. Миришеха на коне и слама и вероятно бяха откраднати от някоя конюшня, но не го интересуваше. Поне топлеха.

Тя се озърна из тясното пространство и очите й се спряха върху второто шалте.

— Тринайсет е нечетно число — обясни му. — Винаги досега съм спала сама в палатка.

— Съжалявам, че наруших тази привилегия.

Тя му хвърли сух, макар и леко разведрен поглед и седна на свободното шалте, за да развърже ботушите си. След секунда обаче пръстите й застинаха и ноздрите й се разшириха.

Манон извърна бавно глава и го стрелна през рамо.

— Какво си направил?

Очите на Дориан не трепнаха.

— Днес ти направи онова, което се налагаше — отвърна й просто. — Аз също.

Не си даде труда да хване дръжката на Дамарис, положен близо до шалтето му.

Тя отново подуши въздуха.

— Убил си паяка.

По лицето й нямаше укор, единствено чисто любопитство.

— Беше заплаха — призна той.

И валгска гад.

Умората превзе очите й.

— Можеше тя да те убие.

Той се усмихна половинчато.

— Напротив, не можеше.

Манон пак вторачи изпитателен поглед в него, на който той устоя.

— И няма да кажеш нищо за… моето решение?

— Приятелите ми се бият и вероятно измират в Севера — рече Дориан. — Не разполагаме със седмици, за да привличаме крочанките на наша страна.

Жестоката истина. За да ги приветстват крочанките поне донякъде, се бе наложило да прекосят тази граница. Може би именно заради подобни безсърдечни решения тежеше кралската корона.

Щеше да пази тайната й — докато тя самата не пожелаеше да я разкрие.

— И ще ми спестиш помпозните речи?

— Във война сме — отговори лаконично той. — Няма място за неща като тези.

Пък и трябваше да плати с душата си, за да възпре още множество кланета. Вече и бездруго я беше сломил достатъчно. Ако прекосяването на граници спасяваше нечий живот, определено бе готов да потисне съвестта си. Не знаеше обаче в що за крал го превръщаше това.

Манон изхъмка, явно приела отговора му.

— Ти разбираш от дворцови интриги и заговори. — Чевръстите й пръсти отново се заеха с връзките на ботушите й. — Как би… действал, както сам се изрази по-рано? В положението ми с крочанките.

Дориан пъхна ръка под главата си.

— Лошото е, че държат всички карти. На теб те са ти потребни много повече, отколкото ти на тях. Единственият ти коз е потеклото ти, а те май го отхвърлиха дори след битката. Затова въпросът е как да вдигнем цената му? Как да им докажем, че имат нужда от последната си жива кралица, последната носителка на крочанската кръв? — Той се замисли. — Друг вариант е да помириш двата си народа, но ти… — Дориан изтръпна. — Вече не те признават за наследница. Ако говориш като Черноклюна, вече ще е само от твое име и това на Тринайсетте, не на целия клан Железни зъби. Ето защо мирът няма да е истински.

Манон изу ботушите си, легна върху шалтето и се зави с одеялата, впервайки очи в ниския таван на палатката.

— В стъкления дворец ли те учиха на такива неща?

— Да.

Преди да го пръсне до нивото на парчета стъкла и прахоляк.

Манон се обърна на една страна и подпря главата си с ръка. Бялата й коса се измъкна от плитката и падна около лицето й.

— А дали с магията си не можеш просто… да ги принудиш?

Дориан се засмя.

— Доколкото знам, не.

— Майев се е промъкнала в съзнанието на принц Роуан и го е убедила да вземе грешна вречена.

— Изобщо не познавам силата на Майев. — Той отново изтръпна. Онова, което елфическата кралица бе причинила на Роуан, което сега причиняваше на терасенската кралица… — Пък и не съм сигурен, че е добра идея да си правя експерименти с потенциални съюзници.

Манон въздъхна през носа си.

— Моето обучение не включваше такива неща.

Нищо чудно.

— Искаш ли откровеното ми мнение? — Златистите й очи го приковаха на място и тя кимна отривисто. — Намери онова, от което се нуждаят, и го използвай за своя облага. Какво би ги накарало да застанат зад теб, да те възприемат като крочанска кралица? Участието ни в битката днес ти спечели известно доверие, но не и пълно признание. Може би Гленис знае какво е.

— Рисковано е да я питам.

— Не й вярваш.

— Защо да й вярвам?

— Защото ти е прабаба. И не заповяда да те екзекутират.

— Баба ми го заповяда чак накрая.

Никаква емоция не прекоси лицето й, ала Дориан видя, че впива пръсти в скалпа си, затова продължи:

— Елин трябваше да накара капитан Ролф и хората му да излязат на бял свят след векове на криене, за да събере мисенианската флота. Научи, че щели да се завърнат в Терасен само ако легендарният морски дракон, техен отколешен съюзник, отново изплува. Затова го уреди: провокира някаква малка валгска флота да нападне Залива на Черепа точно когато нямаше почти никаква отбрана и използва битката, за да им се притече на помощ драконът, макар и създаден от въздух и магия.

— Хамелеонката — досети се Манон. Дориан кимна. — И мисенианците са повярвали?

— Безусловно — провлачи той. — Елин разбра от какво имат нужда и го използва, за да ги привлече към каузата си. Какво ще е необходимо, за да постигнеш същото с крочанките?

Манон легна по гръб върху шалтето си, грациозна като танцьорка. Заусуква около пръстите си овързания с червено парче плат крайчец на плитката си.

— Сутринта ще попитам Гислейн.

— Не ми се вярва да знае.

Златистите й очи се плъзнаха към неговите.

— Наистина ли ме съветваш да попитам Гленис?

— Да. И смятам, че ще ти помогне.

— Защо й е?

Дориан се чудеше дали Тринайсетте забелязваха себеомразата, която понякога се прокрадваше по лицето й.

— Майка й доброволно напуснала града си, народа си, кралицата си в сетните им часове, за да спаси кралската кръв. Твоята кръв. Според мен тя ти разказа тази история, за да проумееш, че и тя е готова на същото.

— Но защо не ми го каза в прав текст?

— Защото, както навярно си установила, не си голяма любимка в лагера… въпреки стратегическия ход с Железни зъби. Гленис си знае работата. Просто трябва да мислиш на нейното ниво. Научи защо изобщо лагеруват тук и тогава планирай следващия си ход.

Тя стисна устни, после ги отпусна.

— Имал си добри учители, малки принце.

— Явно все пак е било от полза да ме възпитава обсебен от демон тиранин.

Думите му прозвучаха равнодушно, макар че усети острите им ръбове в себе си.

Очите й скочиха към гърлото му, към бледата линия през него. Дориан почувства погледа й като призрачен допир.

— Още го мразиш.

Той вдигна вежда.

— Странно ли ти се струва?

Луннобялата й коса проблесна на смътната светлина.

— Каза ми, че бил човек, че дълбоко в себе си останал човек и се мъчел да те защитава. Но го мразиш.

— Прощавай, ала методите му на защита не ми се нравеха особено.

— Все пак не човекът, а демонът е убил лечителката ти.

Дориан сключи челюсти.

— Няма значение.

— Няма ли? — смръщи се Манон. — Повечето хора едва издържат и броени месеци на валгско обсебване. Ти самият едва го понесе. — Той опита да прикрие изненадата си от безцеремонните й думи. — Баща ти е успявал в това цели десетилетия.

Дориан прикова очи в нейните.

— Ако се мъчиш да представиш баща ми като благороден герой, само си губиш времето. — Мислеше да приключи с това, но след малко добави: — Ако някой ти кажеше, че баба ти вътрешно е била добра, че всъщност не е искала да убие родителите ти и още мнозина други, че не е имала друг избор, освен да те принуди да убиеш собствената си сестра, ще повярваш ли лесно? Ще й простиш ли?

Манон сведе поглед към корема си — към белега, скрит под кожените й дрехи. Дориан се приготви за резкия й отговор. Тя обаче каза само:

— Уморих се да говоря.

Хубаво. Той също.

— Да не би да ти се прави нещо друго, малка вещице?

Гласът му загрубя, а и тя несъмнено чуваше ускорения ритъм на сърцето му.

Отговорът й се състоеше в това да се плъзне върху него, в резултат на което косата й се разстла около тях като завеса.

— Казах, че не ми се говори — пророни Манон и сведе уста към шията му.

Прокара зъби по кожата му, точно през бялата линия, където някога бе стоял нашийникът му.

Дориан простена приглушено и размърда бедра, притискайки се към нея. Манон се задъха и той спусна ръка по едната страна на тялото й.

— Затвори ми устата тогава — каза той и плъзна ръка още по-надолу към задните й части.

Тя продължи да го хапе леко по шията, по челюстта. Не беше извадила железните си зъби, но обещанието да го стори висеше като изкусителен меч над главата му.

Само с нея не изпитваше нужда да обяснява. Да се държи като крал, като нещо различно от истинската си същност. Само тя не го укоряваше за постъпките му, за провалите му, за онова, което предстоеше да стори.

Просто го даряваше с удоволствие и пълна забрава.

Ръката й намери токата на колана му, а Дориан се пресегна към нейния и никой от двама им не проговори дълго време.

* * *

Дори отдушникът, който намери през нощта — два пъти, не съумя да укроти нервите й, но когато утрото пукна, сиво и мрачно, Манон се запъти към по-голямата палатка на Гленис.

Остави краля да спи, увит в одеялата, които бяха споделяли, макар и да не му беше позволила да я прегърне. Просто го загърби и затвори очи. На него като че ли не му пречеше, задоволен и сънен, след като го беше яздила, докато и двамата не достигнаха върха на удоволствието си. Кралят заспа бързо и дълбоко, а Манон дълго време продължи да мисли как точно да проведе срещата.

Може би трябваше да го вземе със себе си. Той определено познаваше играта. Умееше да разсъждава като крал.

Въпреки това бе убил паяка като вещица със синя кръв. Без нито капка милост.

И жестокостта му я впечатляваше повече, отколкото й се искаше.

Ала Манон знаеше, че никога няма да си върне достойнството, никога няма с гордост да се нарече вещица, ако му позволеше да свърши тази работа вместо нея.

Ето защо влезе в шатрата на Гленис без дори да извести за появата си.

— Трябва да поговорим.

Завари старицата да закопчава легендарната си пелерина пред малко бронзово огледалце.

— Преди закуска? Сигурно си наследила тази припряност от баща си. Тристан вечно нахлуваше в шатрата ми с всевъзможните си въпроси за спешно обсъждане. Едва го задържах на място да се наяде.

Манон не зачете късчето информация, което старицата й подхвърли. Вещиците от Железни зъби нямаха бащи. Само майки и майките на майките им. Още открай време беше така. Независимо че с усилие се възпря да не я разпита за него. Как беше срещнал Лотиан Черноклюна, какво ги бе накарало да загърбят древната си омраза един към друг.

— Какво трябва да сторя, за да спечеля крочанките? Да ги привлека към каузата ни?

Гленис нагласи пелерината си пред огледалото.

— Само крочанска кралица е способна да запали Огъня на войната, да призове всяка вещица от огнището си.

Манон примигна, смаяна от прямия й отговор.

Гленис посочи с брадичка към изхода на шатрата, към голямото огнище отвъд.

— Всяко крочанско семейство си има огнище, което мести със себе си до всеки следващ лагер, до дома си. Пламъците никога не бива да угасват. Тези в моето огнище са още от времето на крочанския град, когато Бранън Галантиус дал на Рианон искра от вечния огън. Майка ми я носела в стъклена сфера под пелерината си, когато измъкнала твоята предшественица, и оттогава гори във всяко кралско крочанско огнище.

— Дори след като магията изчезна за десет години?

— Пророчиците ни предрекоха изчезването й, смъртта на пламъка. Затова разпалихме няколко обикновени огъня с магическия и оттогава горят неспирно. Когато магията изчезна, пламъкът наистина угасна. А тази пролет, когато магията се върна, пламъкът отново лумна, и то в огнището, където го видяхме за последно. — Прабаба й се обърна към нея. — Когато крочанска кралица призове народа си на война, от кралското огнище се взима пламък, който се разнася по всички други огнища, от лагер на лагер, от село на село. Магическият пламък символизира призив, какъвто само една истинска крочанска кралица може да отправи към народа си.

— Значи просто трябва да взема огън от онова огнище и армията ще ме последва?

Старицата се изкикоти дрезгаво.

— Не. Първо трябва да те признаят за кралица.

Манон стисна зъби.

— И как да го постигна?

— Не мога да ти отговоря.

Манон впрегна цялото си самообладание, за да не извади железните си нокти, раздирайки шатрата с тях.

— Защо сте тук, в този лагер?

Гленис вирна вежди.

— Не ти ли казах вчера?

Манон потупа с крак по земята.

Усетила яда й, вещицата се засмя.

— Запътили сме се към Ейлве.

— Ейлве? — подскочи Манон. — Ако сте решили да избягате от войната, ще те уведомя, че вече се е разпростряла и дотам.

Ейлве отдавна понасяше най-тежки удари от Адарлан. По време на множеството военни съвещания, на които бе присъствала, Ераван често наблягаше на това, че кралството трябва да остане все така разбито.

Гленис кимна.

— Знаем. Но получихме вест за нова заплаха от южните ни огнища. Пътуваме към оцелелите военни отряди от Ейлве, за да посрещнем заедно ужасите, които Морат изпраща.

На юг, не на север към Терасен.

— Ераван вероятно праща пълчищата си към Ейлве, за да ви раздели — каза Манон. — За да не помогнете на Терасен. Досетил се е, че ще опитам да обединя крочанките. Ейлве вече е загубена кауза; тръгнете с нас на север.

Старицата само поклати глава.

— Може и да си права. Но вече сме дали дума. Затова продължаваме към Ейлве.