Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (85)

82

Всяка крочанка, способна да яхне метла и боравеща умело с меча си, бе тръгнала с тях.

Дни наред летяха неуморно на север — първо през вътрешността на планината, после ниско над Оуквалд и накрая в широк кръг около моратската войска, за да не ги забележат.

И докато с Тринайсетте стояха върху крепостните стени на града, а крочанките прелитаха над тях, заемайки всички освободени места по парапетите на двореца, Манон още не можеше да повярва, че са успели.

И то на часа.

През целия им полет на север нови и нови крочанки се присъединяваха към редиците им. Сякаш короната от звезди на главата на Манон беше магнит, който ги привличаше към нея.

С всеки километър още и още вещици се появяваха от облаците, планините, горите. Млади и стари, с помъдрели или лудешки очи.

Накрая зад Манон и Тринайсетте летеше петхиляден легион.

— Спряха напълно — пророни пресекливо хамелеонката до Едион, сочейки към бойното поле.

Моратската армия в далечината бе преустановила марша си.

Изведнъж. Като че възпряна от колебание и шок.

— Баба ти е с тях — подшушна Астерин на Манон. — Усещам я.

— Знам. — Манон се обърна към младия принц генерал. — Ние ще поемем Железни зъби.

Тюркоазените му очи бяха ярки като слънчевия ден, когато той махна към полето.

— Заповядайте!

Манон кривна уста в половинчата усмивка и посочи с брадичка към Тринайсетте.

— Ще се бием по парапетите на двореца. Оставям една от подчинените си при вас, за да изпращате по нея послания, ако се наложи.

Тя кимна на Веста и червенокосата вещица не помръдна от мястото си, когато другите се отправиха към величествения дворец. Манон не бе виждала друг като него — дори рухналата стъклена грамада в Рифтхолд бледнееше на неговия фон.

Тя се усмихна с пределно широка усмивка на стареца, който й бе изсъскал.

— Няма нужда да ми благодариш — подхвърли, а после дръпна поводите на Абраксос и излетя.

* * *

Воините на Морат изцяло бяха възпрели набега си.

Явно преразглеждаха стратегията си заради неочакваната поява на крочанките от мъглата на легендите. Защото излизаше, че не са изчезнал вид, както всички предполагаха.

Прекъснатата атака поне даваше възможност на Манон и армията й да си поемат дъх.

И цяла нощ за сън, макар и неспокоен. След като стана ясно, че Морат няма да ги довърши на същия ден, простосмъртните военачалници я поканиха на вечеря.

Пет хиляди крочанки нямаше да спечелят войната. Нямаше да възпрат стохилядна войска. Но поне можеха да отблъснат легионите на Железни зъби — да не им позволят да опустошат града и да пуснат през портите демонските пълчища.

Да ги задържат, докато не се случеше някое малко чудо. Но Манон не посмя да попита какво чудо биха могли да очакват, а простосмъртните не повдигнаха сами въпроса.

Дали портите и крепостните стени на града щяха да устоят на многолюдната армия? Навярно.

Но не и с помощта на оцелялата вещерска кула. Манон не се и съмняваше, че в момента я поправяха, снабдяваха я с нов уивърн. Може би затова бяха спрели — за да изчакат кулата, с която възнамеряваха да изпратят крочанките обратно в забвение.

Само зората щеше да покаже какво са намислили Железни зъби. Какво са постигнали през нощта.

Манон и Тринайсетте организираха крочанките часове наред заедно с Бронуен и Гленис. Разпределяха ги по фланговете на Железни зъби съобразно познанията на Манон за обичайните формации на врага.

Тя самата бе създала тези формации. Защото някога трябваше да ги предвожда.

След като приключиха с тази задача и със срещата с простосмъртните военачалници, все така мрачни, но поне изтикали паниката встрани, Манон и Тринайсетте си намериха стая, в която да поспят.

В голямото пространство горяха няколко свещи, ала нямаше нито една мебел. Налагаше се да спят на шалтетата си. Манон се помъчи да не се вглежда твърде дълго в своето, да не обръща внимание на мириса по него, избледнял с всеки километър на север.

Не си позволи да мисли къде е Дориан, какво прави.

Защото се боеше, че подобни размишления можеха да я изпратят обратно на юг, чак до Морат.

Тя седна върху шалтето си, разгърнато в смътно осветената стая, и заобиколена от Тринайсетте, се заслуша в суматохата, обзела двореца.

Това място беше същинска гробница, обитавана от призрака на някогашните му богатства. Манон се питаше как ли бе изглеждала някога стаята — дали бе служила за срещи, за спане, за кабинет… Вече по нищо не си личеше.

Опря глава назад върху студената каменна стена. Короната вече лежеше на земята при ботушите й.

Астерин проговори първа, разсичайки мълчанието в сестринството.

— Познаваме всичките им тактики, оръжията им. Вече и крочанките ги познават. Матроните вероятно са изпаднали в паника.

Независимо че никога не беше виждала баба си в паника, Манон се засмя.

— Е, утре ще разберем. — Тя плъзна поглед по Тринайсетте. — Изминахте много път с мен, но утре ще се изправите срещу собствената си раса. Може да се биете срещу приятели, любовници, роднини. — Тя преглътна. — Няма да ви виня, ако се откажете.

— Изминахме много път с теб — обади се Сорел, — защото всички сме готови за утрешната битка.

Вещиците кимнаха вкупом.

— Не ни е страх — рече Астерин.

Бистрите погледи около нея я увериха, че действително не ги беше страх.

— Очаквах поне някои от Ферианската падина да тръгнат с нас — измърмори Веста.

— Те не схващат какво им предложихме — обади се Гислейн.

Свобода — освобождение от матроните, превърнали ги в оръжия за унищожение.

— Каква загуба! — оплака се Астерин.

Дори зеленооките демонски близначки кимнаха в знак на съгласие.

В стаята пак се спусна тишина. Въпреки готовността в очите им Тринайсетте съзнаваха отлично какво очакваше петхилядната крочанска войска в битка срещу Железни зъби и армията под тях.

Затова Манон погледна всяка от тях и заяви:

— Винаги бих избрала да летя с вас, отколкото с десет хиляди от Железни зъби. — Тя се поусмихна. — Утре ще им покажем защо.

Вещиците й отвърнаха с дяволски, свирепи усмивки, докосвайки почтително челата си с два пръста.

Манон сведе глава и изпълни същия жест.

— Ние сме Тринайсетте. Винаги, докато Мракът не ни призове.

* * *

Еванджелин реши, че вместо паж на лорд Дароу предпочита да е крочанска вещица.

Една от крочанките даже подари на изпадналото в благоговение момиченце червена пелерина, която Еванджелин отказа да свали дори когато Лизандра я сложи в леглото. А преди да се унесе в сън, обеща, че утре щяла да помага на Дароу. След като обаче се увереше, че крочанките имали всичко необходимо.

Лизандра й се усмихна, пренебрегвайки все така лошите изгледи за утрешния ден. Манон Черноклюна — всъщност вече Манон Крочан — не им бе спестила нищо. Крочанският легион можеше да отблъсне за известно време Железни зъби, дори да ги надвие с известен късмет, но им оставаше битката с моратската армия. Подновеше ли набега си, пак щеше да им се наложи да отбраняват крепостните стени.

Тъй като нито можеше, нито искаше да спи на второто легло в стаята на Еванджелин, Лизандра заскита по коридорите на просторния древен дворец, умислена колко хубав дом би бил за двете им с Еванджелин. Колко добре би приютил двора им.

Явно несъзнателно последвала мириса му, тя не се изненада, когато намери Едион пред гаснещия огън в тържествената зала.

Кой знае от колко време стоеше сам пред камината.

Той се извърна към нея още като прекрачи входа. И проследи с очи всяка нейна стъпка.

Защото не съм влюбен в съюзниците ни. Думите му променяха всичко… и нищо.

— Трябва да поспиш.

Той й се поусмихна.

— Ти също.

Двамата впериха погледи един в друг и помежду им се възцари мълчание.

Лизандра можеше да прекара цялата нощ така. Всъщност много нощи беше прекарвала така, макар и в кожата на звяр. Просто го бе наблюдавала, любувайки се на могъщите очертания на тялото му, на непреклонната воля в очите му.

— Мислех, че днес ще умрем — прошепна тя накрая.

— Наистина щяхме да умрем.

— Още съм ти ядосана — поде нервно тя, — но…

Едион вирна вежди и по лицето му проблесна светлина, каквато не бе зървала от доста време.

— Но?

Лизандра се намръщи.

— Но ще си помисля за онези твои думи. Това е.

Устните му се извиха в позната лукава усмивка.

— Ще си мислиш за думите ми?

Тя вдигна брадичка и го измери отвисоко поне дотолкова, доколкото беше възможно, като се имаше предвид колко се извисяваше той над нея.

— Да, ще си помисля за това. За намеренията си към теб.

— За това, че съм влюбен в теб.

— Ох! — Едион отлично знаеше, че подобна безцеремонност ще разклати самообладанието й. — Щом така желаеш да го наречеш.

— А другояче ли да го нарека?

Той направи крачка към нея и я остави да реши дали би му позволила такава волност. Лизандра му я позволи.

— Просто… — Тя стисна устни. — Не умирай утре. Само това те моля.

— За да имаш време да премислиш подхода си към обяснението ми в любов?

— Точно така.

Усмивката му стана хищническа.

— Тогава може ли и аз да те помоля нещо?

— Не смятам, че си в положение да ми отправяш молби, но хубаво.

Без да сваля вълчата усмивка от лицето си, Едион се приведе да прошепне в ухото й:

— Ако не умра утре, ще ми позволиш ли да те целуна?

Тя се отдръпна от него с пламнало лице и отстъпи крачка назад. Свещени богове! Нима не беше опитна куртизанка? Твърде опитна. А простичкото му искане накара коленете й да се разтреперят.

Накрая се овладя и изопна рамене.

— Ако не умреш утре, Едион, ще обсъдим въпроса. И тогава ще реша.

Вълчата му усмивка дори не трепна.

— Значи, до утре вечерта!

На идния ден ги очакваше истински ад. Навярно дори гибел. Ала Лизандра нямаше да го целуне, не и сега… Можеше да го приеме или като обещание, или като знак за сбогуване.

Ето защо тя се отправи към вратата с разтуптяно сърце.

— До утре!