Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (123)

120

Два дни по-късно Несрин Фалик още се възстановяваше от бала, продължил чак до зори.

Какво празненство само!

Не грандиозно като подобни събития на Южния континент, но щастието и смехът в тържествената зала, пируването и танците… Нямаше да ги забрави до края на живота си.

Макар че не очакваше да се почувства на себе си чак до последния си ден на земята.

Краката още я боляха от танци, танци и танци. А преди час бе подочула Елин и Лизандра да се оплакват от същото на закуска.

Кралица да танцува — гледка, която също нямаше да забрави.

Първият танц беше посветен на Елин и тя покани вречения си. И двамата с консорта й се бяха преоблекли за тържеството; Елин носеше черна рокля със златисти шевове, а Роуан — черен костюм със сребристи бродерии. Бяха великолепна двойка на танцовата площадка.

Кралицата като че ли се смая, и то приятно, когато елфическият принц я поведе умело в елегантен валс. Толкова се зарадва, че коронова и двама им с пламъци.

И това беше само началото.

Танцът им… Несрин не можеше да опише с думи ловкостта и грацията на движенията им. Първият им танц като кралица и консорт. Всяка тяхна стъпка представляваше въпрос, следван от отговор, а когато музиката се оживи, Роуан поведе Елин в изящни пируети и черните поли на роклята й се разпиляха във въздуха, разкривайки златистите й пантофки.

Стъпалата й се движеха толкова пъргаво по площадката, че от петите й хвърчаха искри, които роклята й завихряше красиво след нея.

Двамата ускоряваха крачките си все повече и повече, въртяха се неуморно, а кралицата сияеше като прясно изковано злато, докато музиката се извисяваше към гръмкия си завършек.

И когато валсът достигна триумфалния си последен тон, двамата спряха внезапно в съвършен унисон. Накрая кралицата прегърна Роуан и го целуна.

Споменът накара Несрин да се усмихне отново въпреки болезнените си крака, докато стоеше в прашната стая, превърната в щабквартира на хаганските наследници, и слушаше разговора им.

— Според Върховната лечителка войниците ни ще са готови след пет дни — известяваше принц Кашин брат си и сестра си.

И Дориан, когото бяха поканили на днешната среща.

— Тогава заминавате? — попита Дориан с леко горчива усмивка.

— Повечето от нас — отвърна Сартак, усмихвайки се със същата тъга.

Защото помежду им бе разцъфнало приятелство, дори и във война. Истинско приятелство, което океаните помежду им нямаше да прекършат.

Сартак каза на Дориан:

— Поканихме те тук днес, защото искаме да ти отправим една доста необичайна молба.

Дориан вирна вежда.

Сартак изтръпна леко.

— Като минахме през Ферианската падина, някои от рукините ни намериха уивърнски яйца. Изоставени. Част от тях искат да останат тук, за да се грижат за тях. Да обучават младите уивърни.

Несрин мигна смаяно заедно с Дориан. Никой не й беше споменал за това.

— Мислех… мислех, че рукините никога не напускат дома си — изпелтечи тя.

— Говорим за млади ездачи — поясни усмихнато Сартак. — И то само двайсетина. — Той пак се обърна към Дориан. — Но ми се примолиха да те питам дали е възможно да останат, когато ние си тръгнем.

Дориан се замисли.

— Не виждам защо не. — Нещо проблесна в очите му. Сякаш му хрумна идея, която скъта някъде в съзнанието си. — Дори за нас ще е чест.

— Само не им позволявайте да доведат уивърните у дома — измърмори Хасар. — До края на живота си не желая да видя уивърн.

Кашин я потупа по главата. А тя му се озъби.

Несрин се засмя, но усмивката й посърна, като забеляза колко тъжно й се усмихва Дориан.

— Май ще загубя още един капитан на Стражата — каза кралят на Адарлан.

Несрин сведе глава.

— Аз…

Не беше очаквала да повдигне тази тема. Не и точно сега.

— Но ще се радвам — продължи той — да нарека още една кралица своя приятелка.

Несрин се изчерви. И бузите й пламнаха още по-силно, когато Сартак подметна с усмивка:

— Не кралица, а императрица.

Тя настръхна и Сартак се засмя. Дориан също.

После кралят я прегърна силно.

— Благодаря ти, Несрин Фалик. За цялата ти помощ.

В гърлото й заседна такава буца, че смогна единствено да отвърне на прегръдката му.

А когато кралят си тръгна, когато Кашин и Хасар отидоха да обядват, Несрин се обърна към Сартак и по гърба й полази същата тръпка.

— Императрица? Сериозно?

Тъмните му очи проблеснаха.

— Спечелихме войната, Несрин Фалик. — Той я придърпа към себе си. — И се прибираме у дома.

Ушите й не бяха чували по-хубави думи.

* * *

Каол гледаше писмото в ръцете си.

Пристигнало бе преди час, а още не го беше отворил. Като го взе от вестоносеца — едно от отряда деца, командвани от Еванджелин, просто го донесе в спалнята си.

Сега, седнал на леглото, докато светлината от свещите танцуваше по олющените стени на стаята, още не намираше сили да строши червеното восъчно клеймо.

Дръжката на вратата се завъртя и Ирен влезе безшумно в стаята, видимо уморена, но с грейнали очи.

— Трябваше да спиш.

— Ти също — каза той, надниквайки многозначително към корема й.

Тя махна небрежно с ръка, както неизменно откликваше, когато хората я наричаха „спасителка“ и „героиня на Ерилея“. Когато я гледаха със страхопочитание и плувнали в сълзи очи.

Затова Каол се гордееше и за двама им. И щеше да разкаже на детето им за храбростта й, за невижданата й дарба.

— Какво е това писмо? — попита го тя, докато миеше ръцете и лицето си с каната до прозореца.

Отвъд стъклото градът беше смълчан — спеше след дългия ден на работа по разрушеното. Планинците от Белия зъб бяха останали да помогнат. И Каол щеше да ги възнагради за добрината. Вече беше проучил накъде можеха да разширят териториите им — и как да възстановят мира им с Аниел.

Той преглътна сухо.

— От майка ми е.

Ирен застина с мокро лице.

— От… Защо не си го отворил?

Той сви рамене.

— Не всички сме достатъчно смели да се борим срещу зли сили.

Ирен врътна очи, избърса лицето си и седна на леглото до него.

— Искаш ли първо аз да го прочета?

Да, искаше. Дявол да го вземе, искаше. Затова й го подаде безмълвно.

Тя разгъна мълчаливо пергамента и златистите й очи засноваха по изписаните с мастило думи. Каол забарабани с пръст по коляното си. След дългия ден на лечение знаеше, че не е умна идея да кръстосва из стаята, за да разсее нервите си. Едва се беше добрал до леглото си с бастуна.

Ирен сложи ръка на гърлото си и обърна листа, за да прочете написаното отзад.

Като вдигна глава, по бузите й се стичаха сълзи. Тя му върна писмото.

— Трябва да го прочетеш сам.

— Просто ми кажи. — Щеше да го прочете по-късно. — Просто… кажи ми какво пише.

Тя избърса лицето си с ръка. Устните й трепереха, но в очите й се четеше радост. Искрена радост.

— Майка ти пише, че те обича. Че й липсваш. Че ако ние с теб сме съгласни, иска да живее с нас. Заедно с брат ти Терин.

Каол взе писмото и прегледа набързо текста. Не можеше да повярва. Докато не прочете:

Обикнах те в мига, в който разбрах, че растеш в утробата ми.

Дори не опита да спре сълзите си.

Баща ти ми каза какво е правил с писмата ми до теб. А аз му казах, че няма да се върна в Аниел.

Ирен отпусна глава на рамото му, докато Каол четеше редовете.

Годините бяха дълги, а разстоянието помежду ни — голямо. Но като се установиш с новата си съпруга, с рожбата ви, бих искала да ви посетя. И да остана при вас заедно с Терин. Стига да сте съгласни.

Плахи, напрегнати думи. Като че тя самата не вярваше Каол да склони.

Той прочете останалото, преглъщайки тежко, когато стигна до последния ред.

Толкова много се гордея с теб. Винаги съм се гордяла с теб и ще продължавам. Надявам се да те видя скоро.

Каол остави писмото, избърса бузите си и се усмихна на съпругата си.

— Май ще трябва да построим по-голяма къща — пророни.

Широката усмивка на Ирен беше единственият отговор, на който се надяваше.

* * *

На следващия ден Дориан намери Каол и Ирен в залата на един от по-долните етажи, където бяха разположили ранените. Каол беше в количката си и помагаше на съпругата си в грижите за една ранена крочанка. Дориан им махна да го последват.

Двамата тръгнаха, без да задават въпроси, и той ги заведе до върха на едната кула, където Манон оседлаваше Абраксос за утринния му полет. Където прекарваше всеки свой ден, изграждайки си рутина, която Дориан знаеше, че не само поддържа реда, но и изтласква тъгата настрана.

Като ги видя, Манон спря и сбърчи вежди. Още преди дни се бе натъкнала на Каол и Ирен и макар да не си размениха много думи, поне нямаше лоши чувства въпреки неприятната първа среща на Каол с вещицата. Ирен само я прегърна и Манон й отвърна сковано, а като се разделиха, Дориан можеше да се закълне, че лицето й не изглеждаше чак толкова бледо и изпито като преди това.

Дориан попита кралицата на вещиците:

— Къде ще отидеш, когато всички си тръгнат?

Златистите очи на Манон се впиха в неговите.

Досега не бе посмял да я пита. И двамата не смееха да говорят за това. Както още не й бе споделил името на баща си.

— В Пустошта — каза накрая Манон. — Да видя какво може да се направи.

Той преглътна. Беше чул и крочанките, и вещиците от Железни зъби да приказват за това. Усещаше нарастващото им напрежение — и вълнение.

— А след това?

— Нищо.

По лицето му се изписа тайна, многозначителна усмивка.

— Така ли?

— Какво искаш? — попита го Манон.

Теб — едва не й отвърна Дориан. — Само теб.

Вместо това обясни:

— Малка група рукини ще останат в Адарлан да обучават новоизлюпените уивърни. Искам ги за мой въздушен легион. И бих желал с другите вещици от Железни зъби да им помогнете.

Каол се покашля и го изгледа така, сякаш опитваше да му каже: „Кога възнамеряваше да ми го споделиш?“.

Дориан му намигна и пак се обърна към Манон.

— Отиди в Пустошта. Изгради наново вещерското кралство. Но си помисли дали не би се върнала тук. Ако не за да станеш командир на легиона, то поне да помогнеш с обучението. — После добави тихо: — И да те виждам от време на време.

Тя продължи да се взира в него.

Дориан понечи да прикрие напрежението си, факта, че идеята, която му бе хрумнала преди броени минути в стаята на хаганските наследници, е превзела напълно мислите му.

Накрая Манон отговори:

— С уивърн полетът от Пустошта до Рифтхолд е само няколко дни. — От очите й надничаше предпазливост, но… и лека усмивка. — Смятам, че Бронуен и Петра са способни да поемат контрола, ако се измъквам от време на време. Да помагам на рукините.

Той видя обещанието в погледа й, в едва забележимата й усмивка. И двамата още скърбяха, още бяха съкрушени, но в този нов свят… навярно можеха да оздравеят. Заедно.

— Защо просто не се ожените? — предложи Ирен и Дориан врътна смаяно глава към нея. — Така ще ви е по-лесно и на двамата. Няма да ви се налага да се преструвате през цялото време.

Каол изгледа учудено съпругата си.

А тя сви рамене.

— Пък и такъв съюз ще е доста ползотворен за двете ни кралства.

Дориан знаеше, че лицето му е поруменяло, когато пак се извърна към Манон, готов да се извини, да отрече.

Тя обаче се подсмихна на Ирен и ефирният ветрец развя сребристобялата й коса, сякаш я водеше към обединения народ, който скоро щеше да полети на запад. Сетне яхна Абраксос, улавяйки поводите му в ръце.

— Ще видим — беше единственият отговор на Манон Черноклюна, Върховна кралица на крочанките и Железни зъби, преди с уивърна й да се понесат в небето.

Каол и Ирен се запрепираха през смях, а Дориан отиде до ръба на кулата. И загледа как среброкосата ездачка и уивърнът със сребърни криле се носят към хоризонта.

Усмихна се. И осъзна, че за пръв път от много време очаква с нетърпение утрешния ден.