Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (78)

75

Дароу и другите терасенски господари бяха оползотворили мъдро последните няколко месеца, слава на боговете, и Оринт беше добре подготвен за неизбежната обсада.

Храна, оръжия, лечебни съставки, планове за настаняване на гражданите, в случай че потърсят убежище в двореца, укрепване на отслабените от старост места в града и по крепостните стени — Едион почти нямаше какво да добави.

Но след неспокойния сън в някогашната му стая в двореца — неприветлива, странна и студена, — още преди съмване вече кръстосваше по една от по-долните кули. Тук вятърът беше още по-бурен, по-мразовит.

Напети, равномерни стъпки прозвучаха откъм свода зад гърба му.

— Видях те на път към закуската — заяви вместо поздрав Рен.

Дворът на Алсбрук открай време се разполагаше в съседство с неговата кула — като момчета бяха прекарали цяло лято в изобретяването на сигнална система между стаите им, използвайки фенер.

Онова лято беше последното от приятелството им. След това бащата на Рен бе започнал да осъзнава, че най-вероятно ще предоставят кръвната клетва на Едион. И тогава се роди съперничеството помежду им.

Както през едно от летата бяха неразделни и буйни в игрите, така на следващото се постави началото на безкрайни съревнования — от надбягвания през вътрешните дворове на двореца до блъскане по стълбищата и юмручен бой в тържествената зала.

Рое опита да ги одобри, но той не умееше да лъже. И не отрече пред бащата на Рен, че Едион е избран да положи кръвната клетва. До края на онова лято дори принцът започна да извръща поглед, когато двете момчета се впускаха в поредното боричкане в прахоляка. Не че всичко това имаше някакво значение сега.

Дали Гавриел, собственият му баща, щеше да насърчава подобно съперничество? Но май вече и това нямаше значение. Едион все пак се помъчи да си го представи — как Гавриел направлява обучението му. Как го възпитава заедно с Рое. Гавриел със сигурност щеше да намери начин да разреши свадата им, както вечно съумяваше да въдвори мир в кадъра. В що за мъж щеше да се превърне, ако Пумата бе присъствал в живота му? Вероятно щяха да заколят и Гавриел заедно с другата част от двора им, но поне щеше да е бил близо до него…

Глупаво бе да се впуска в подобни разсъждения. Едион си беше Едион и през повечето време не задълбаваше в това. Рое го беше отгледал като истински баща. Макар че Едион често се бе чувствал като гостенин в компанията на Рое, Евалин и Елин.

Той прогони мисълта. Завръщането в този дворец бе размътило ума му. Повличаше го в свят на призраци.

— Не очаквай Дароу да е отпуснал закуска като онези, на които сме свикнали тук — каза Едион.

Не че той самият очакваше или искаше такава. Хранеше се единствено защото тялото му го налагаше, защото му даваше сила, от която и той, и народът му скоро щяха да се нуждаят.

Рен огледа града и Тералиската равнина отвъд него. Все още празния хоризонт.

— Днес ще подготвя стрелците. И ще проверя дали войниците при портата знаят как да използват врелия катран.

— Ти знаеш ли как се използва? — вирна вежда Едион.

Рен изсумтя.

— Какво има за знаене? Изсипваш гигантския котел през стената. И готово.

Определено изискваше малко повече умения, но и това беше по-добре от нищо. Поне Дароу им беше уредил и такива средства.

Едион се молеше да им се отдаде шанс да ги използват. Вещерските кули на Морат можеха да превърнат двореца в руини още преди вражеската армия да е достигнала някоя от двете порти към града.

— Ще ни е от полза мъничко от адския огън — каза тихо Рен. — С негова помощ ще можем да ги държим настрана от портите.

И да разтопят всички войници покрай тях.

Едион отвори уста да се съгласи, но вместо това свъси вежди, вперил очи в равнината и далечния хоризонт.

— Какво има? — подкани го Рен.

Едион го забута обратно към вратата на кулата.

— Трябва да поговорим с Ролф.

* * *

Не за адски огън при южната и западната порта. За нещо съвсем друго.

Изчакаха прикритието на нощта, за да не забележат разузнавачите на Морат как скромната им групичка се промъква километър по километър през Тералиската равнина.

Облечени в черни бойни одежди, те се прокраднаха през полето, което скоро щеше да се облее в кръв. Като стигнаха до ориентирите, които Едион и Рен бяха поставили през деня, Едион разпери ръка.

Тихите асасини оправдаха името си, когато Илиас отвърна на сигнала му и воините изникнаха пред тях. Заедно с мисенианците на Ролф, понесли тежките си товари.

Първа се включи в действие хамелеонката. Преобрази се в гигантски язовец, по-голям от кон, и заизгребва замръзналата пръст със силни, опитни лапи.

Лизандра не спря да копае дори когато въздухът се пропи с мирис на кръв.

Като изкопа първата яма, започна втора, оставяйки Тихите асасини и мисенианците да заложат капана си, а сетне да го заровят.

Трудиха се цяла нощ въпреки свирепия вятър; използваха всяка възможна минута. А като приключиха, се върнаха незабелязано в града, сякаш изобщо не го бяха напускали.

Моратската армия се появи на хоризонта на следващия ден.

Редиците им се виждаха от най-високите кули и парапети на двореца. Прииждаха нови, и нови, и нови.

С превързани ръце, раздрани от копаенето в замръзналата пръст, Лизандра стоеше на един от парапетите в компанията на няколко от съюзниците им и на Еванджелин, вкопчена в нея.

— Петнайсет хиляди — съобщи Ансел от Брайърклиф, когато на хоризонта се появи поредната редица. Никой не каза нищо. — Двайсет.

— Това трябва да са всички сили на Морат — пророни принц Галан.

Еванджелин потрепери, не само от студ, и Лизандра я прегърна по-силно. Надолу по парапета Дароу и другите терасенски господари разговаряха приглушено. Сякаш доловил погледа й, Дароу присви очи към нея — после ги сведе към пребледнялото, разтреперано момиченце. Не каза нищо, а Лизандра продължи да го наблюдава кръвнишки, докато застаряващият лорд не се обърна наново към събеседниците си.

— Трийсет — не спираше да брои Ансел.

— И ние можем да броим — озъби й се Ролф.

Ансел вдигна виненочервена вежда.

— Сериозно?

Някак напук на прииждащата армия Лизандра се поусмихна. Ролф просто врътна очи и пак се взря във вражеската войска.

— Ще пристигнат най-рано призори — отбеляза мрачно Едион. Лизандра още не беше решила какъв облик да използва.

Къде да се сражава. Ако над редиците им още летяха илкени, щеше да се преобрази в уивърн, но ако се стигнеше до близък бой… още не беше решила. Никой не й бе възложил определена позиция, макар че снощната молба на Едион да им помогне със смахнатия им план поне я откъсна за малко от напрегнатото чакане и страховете.

Предпочиташе да върви дни наред, вместо да гледа какво ги наближава.

— Петдесет хиляди — обяви Ансел, хвърляйки дяволит поглед на Ролф.

Лизандра понечи да преглътне буцата в гърлото си. Еванджелин притисна лице към нея.

Тогава в далечината изплуваха силуетите на вещерските кули.

Появиха се в сивкавата утринна светлина като грамадни копия, щръкнали на хоризонта. Бяха три, разпределени на равни интервали сред армията, чиито редици продължаваха да прииждат дори зад тях.

Ансел спря да брои.

— Не очаквах да е толкова страшно — прошепна Еванджелин, сграбчила с ръце дебелата пелерина на Лизандра. — Не очаквах да е толкова ужасяващо.

Лизандра целуна червеникавозлатистата й коса.

— Тук си в безопасност.

— Не се боя за себе си — отвърна Еванджелин, — а за приятелите си.

Лимоненожълтите й очи лъщяха от сълзи на страх и Лизандра избърса една, търкулнала се по бузата й, преди да върне взор към приближаващите вещерски кули. Не знаеше как да утеши момиченцето.

— Всеки момент — прошушна Едион и Лизандра надникна към заснеженото поле.

Към фигурите, които излязоха изпод снега, облечени в бяло. С горящи стрели в обтегнатите лъкове. Предните редици на моратската армия ги наближаваха стремглаво, но те не се целеха във войниците.

Надолу по парапета Муртауг вкопчи ръце в древните камъни, когато една фигура, навярно Рен, даде заповед за стрелба. Запалените стрели полетяха и моратските войници се скриха под щитовете си.

Без да надзърнат под нозете си.

Същата грешка допуснаха и вещиците, водещи трите кули.

Горящите стрели на Тихите асасини удариха земята със смъртоносна точност.

И запалиха фитилите, заровени в прясно изкопаните ями тъкмо когато вещерските кули минаваха върху тях.

Ослепителни взривове разкъсаха черното море на армията. Последвани от могъщ тътен.

Всички моратски войници обърнаха погледи към дъжда от камъни, който отвлече вниманието им достатъчно, че Рен, Илиас и Тихите асасини да хукнат към белите коне, скрити зад една снежна преспа.

Когато пушекът се разсея, всички по парапета си отдъхнаха.

Две от вещерските кули бяха попаднали точно върху ямите, пълни със същите онези химикали, които захранваха огнените копия на Ролф, скрити под пръстта в очакване на разпалваща искра.

Тези две кули сега лежаха на парчета, затрупали теглещите ги уивърни и войниците наоколо.

Едната обаче бе останала незасегната — най-близката до нея яма бе избухнала твърде рано. Отломки от някоя от другите кули бяха ударили единия от уивърните й и сега звярът лежеше мъртъв или тежко ранен.

Третата кула беше спряла.

Проехтя злокобен, нисък вой на рог и цялата вражеска армия също спря.

— Слава на проклетите богове! — сведе глава Ролф.

Едион обаче все още се взираше в полето — в конниците, препускащи към стените на Оринт. За да е сигурен, че всички ще се приберат.

— Колко ще ги забави това? — попита Еванджелин.

Всички, включително Дароу, се извърнаха към момиченцето. Никой не разполагаше с отговор. Дори и с лъжа.

Ето защо пак обърнаха лица към армията на полето, чиито най-далечни редици вече се бяха изнизали откъм хоризонта.

— Сто хиляди — рече тихо Ансел от Брайърклиф.