Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (119)

116

Каол се събуди от топли, нежни ръце, милващи го по челото, по челюстта.

Познаваше този допир. Щеше да го разпознае, дори да беше сляп.

Последно си спомняше как се сражава на парапета на крепостната стена. В следващия миг светът изчезна. Сякаш избликът на сила от тялото на Ирен бе отслабил не само гръбнака, но и съзнанието му.

— Не знам дали да ти се разкрещя, или да заплача — простена той, като отвори очи и видя Ирен коленичила пред него.

Погледът му обходи за миг всичко наоколо: лежеше по гръб върху най-долните стъпала на някакво стълбище. Голям свод, отворен към мразовитата нощ, разкриваше ясно, звездно небе. Без нито един уивърн.

Чуваха се викове. Ликуващи, триумфални викове.

Но нито един костен барабан. Нито ръмжене и зверски ревове.

А Ирен галеше лицето му с усмивка. И сълзи в очите.

— Крещи ми колкото си искаш — каза му и няколко от сълзите й се отрониха.

Каол обаче можеше единствено да се взира в нея, проумявайки какво се е случило. Защо силата й е бликнала така.

Какво бе постигнала неповторимата жена пред него.

Всички скандираха нейното име. И войниците, и жителите на Оринт.

Каол се радваше, че е седнал.

Макар и изобщо да не го изненадваше, че Ирен е постигнала невъзможното.

Той плъзна ръце през кръста й и зарови лице в шията й.

— Значи всичко приключи — пророни до кожата й, неспособен да овладее разтрепераното си тяло, смесицата от облекчение, радост и остатъчен, призрачен страх.

Тя само прокара пръсти през косата му и надолу по гърба му. Каол почувства усмивката й.

— Да, приключи.

Но жената в обятията му, детето в утробата й…

Ераван може и да го нямаше вече заедно със заплахата и армията му. И с Майев.

Ала животът, осъзна Каол — животът току-що започваше.

* * *

Несрин не можеше да повярва. Врагът просто се беше… сринал. Дори принцесите в тела на каранкуи.

Звучеше също толкова налудничаво, колкото това, че елфи и вълци просто бяха изскочили от дупки в материята на света. Отдавна изгубена армия, която мълниеносно атакува Морат. Сякаш воините знаеха точно къде и как да нападнат врага. Сякаш някой ги бе съживил от древните северни митове.

Несрин кацна върху окъпаните в кръв градски стени и загледа как рукини и вещици преследват легиона на Железни зъби към хоризонта. И тя щеше да лети с тях, ако не бяха кървавите следи от нокти около едното око на Салки.

Като слезе от гърба му, едва събра сили да извика лечителка.

Да разседлае рука си, говорейки му успокоително. Дълбоките резки от ноктите на илкена го обливаха в кръв. Не се виждаше отрова, но…

— Ранена ли си?

Сартак. Принцът я оглеждаше от глава до пети с широко отворени очи и оплискано в кръв лице. Зад него Кадара дишаше тежко, кацнала върху парапета. Перата й бяха също толкова окървавени, колкото ездачът й.

Сартак я стисна за раменете.

— Ранена ли си?

За пръв път разчиташе подобна паника в изражението му.

Несрин просто посочи застиналия враг, неспособна да изрече каквито и да било думи.

Докато наоколо ехтеше една дума, отново и отново. Ирен.

По стената към двата рука се спуснаха лечителки и Несрин си позволи да прегърне Сартак през кръста. Да долепи лице до покритите му от броня гърди.

— Несрин.

Името й прозвуча едновременно като въпрос и заповед. Но тя продължи да се притиска към него. Бяха стигнали толкова, толкова близо до пълното поражение.

Ирен. Ирен. Ирен, крещяха войниците и жителите на града.

Сартак прокара ръка по сплъстената й коса.

— Досещаш се какво означава победата, нали?

Тя вдигна глава и свъси вежди. Зад тях Салки стоеше търпеливо, докато някаква лечителка затваряше раните около окото му с магията си.

— Една спокойна нощ, надявам се — отвърна тя.

Той се засмя и я целуна по слепоочието.

— Означава — прошепна до кожата й, — че се прибираме у дома. Че идваш у дома с мен.

Въпреки съвсем скорошния край на битката, въпреки всички мъртви и ранени наоколо Несрин се усмихна. У дома. Да, щеше да се прибере с него в Южния континент. При всички, които ги чакаха там.

* * *

Елин, Роуан, Лоркан и Фенрис останаха на полето пред градската порта, докато не се увериха, че сразената армия няма да се надигне. Докато хаганските войници не плъзнаха сред вражеските, побутвайки ги с крака и оръжия. Без отговор.

Ала не обезглавяваха падналите воини. Не довършваха работата си докрай.

Защото лечителните можеха да спасят онези с черни пръстени и нашийници.

Това обаче щеше да почака до утре.

Луната вече достигаше зенита си, когато безмълвно стигнаха до заключението, че армията на Ераван повече никога няма да се надигне. Когато руките, крочанките и отцепилите се вещици от Железни зъби се скриха зад нощния хоризонт, преследвайки последните оцелели от вражеския въздушен легион.

Елин се обърна към южната порта на Оринт.

Сякаш в отговор, тя се открехна със стон да я приветства.

Като две широко отворени ръце.

Елин погледна към Роуан. Огнените им корони продължаваха да горят все така ярко. Тя го хвана за ръка.

С препускащо сърце, чийто трепетен ритъм отекваше във всичките й кости, Елин пристъпи към портата. Към Оринт. Към дома си.

Лоркан и Фенрис тръгнаха след тях. Раните по лицето на Фенрис още кървяха, но той не позволи на Елин и Роуан да ги излекуват. Каза им, че искал да ги запази, за да му напомнят. Те не посмяха да попитат какво. Беше твърде рано.

Като наближиха свода, Елин вирна високо брадичка и изпъна рамене.

Войниците ги посрещнаха с шпалир.

Не хагански войници, а мъже и жени в терасенски брони. Сред тях се виждаха и цивилни — с изпълнени от страхопочитание и радост лица.

Елин надзърна към прага на портата. Към древните, познати камъни, покрити със засъхнала кръв.

И ги обгърна с покривало от слаб пламък. Последните остатъци от магията й.

Когато огънят угасна, камъните вече бяха чисти. Нови. Както целият град щеше да се възроди, да се извиси, да се окъпе в разкош. Отново да се превърне в сърцето на просветлението.

Докато прекосяваха прага, Роуан стисна пръстите й, но тя не го погледна.

Защото не можеше да откъсне очи от широките, непринудени усмивки на народа си, който заликува, най-сетне приветствайки кралицата си в Оринт.