Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (79)

76

— Възможно ли е да покажеш друг свят? — Дориан попита Майев, като се върнаха в нейната кула.

Тя се настани на един стол с отнесено изражение на лице.

— Да, с помощта на огледала.

Той вирна вежда.

— Виждал си с очите си силата на вещерските огледала. Знаеш какво причини на Елин Галантиус и Манон Черноклюна. Според теб кой разкри на вещиците тази сила? Не я познават от елфите. — Майев се засмя тихо. — И как смяташ, че виждам толкова надалече, как чувам гласовете на шпионите си чак от Доранел? С огледала можеш да шпионираш, да пътуваш, да убиваш. Дори в момента Ераван ги използва в легиона си от Железни зъби.

Вещерските кули.

Тя се разположи удобно на стола си като кралица, макар и без корона.

— Мога да му покажа онова, което иска да види.

Дориан отвори уста, сетне се замисли върху думите й.

— Илюзия. Няма да му покажеш наистина Оркус и Мантикс. Тя го стрелна със студен поглед.

— Просто трик, с който да отвлека вниманието му, за да се промъкнеш в кулата.

— Не мога да вляза там.

— Аз бродя между световете — каза Майев. — Между вселените. Толкова ли ще ти е трудно да влезеш в една стая?

— Нещо те възпира да влезеш в Терасен толкова години.

Тя стисна челюсти.

— Бранън Галантиус знаеше за дарбата ми да прескачам от място на място. Защитните заклинания около кралството му не ми го позволяват.

— Значи не би могла да пренесеш армията на Ераван дотам.

— Не. Мога да вляза само по нормалния начин. Пък и армията е прекалено голяма, няма да успея да задържа портала толкова дълго.

— Ераван също знае за дарбата ти, така че вероятно е защитил стаята си.

— Да, и откакто съм тук, разнищвам постепенно заклинанията. Не е толкова умел заклинател, колкото си въобразява.

Самодоволна, триумфална усмивка изплува на лицето й.

Но Дориан попита:

— Защо не съсредоточи всичките си сили върху това?

— Защото в началото не знаех дали рискът е оправдан. И още не ме беше притиснал да доведа помощничките си тук, за да ги използва като обикновени войници.

— Май те е грижа за онези паяци.

— Сам ще се уверите, Ваше Величество, че преданият приятел е скъпоценно нещо. Не ми е лесно да ги жертвам.

— Но все пак даде шест от тях за принцесите.

— И ще го помня до края на дните си — отвърна Майев и по лицето й наистина пробяга искрено разкаяние. — Тръгнаха доброволно. Всеки път си го повтарям, като ги погледна и не открия нищо от старите си познайници в тях. Искаха да ми помогнат. — Тя срещна погледа му. — Не всички Валги са зли.

— Ераван е.

— Да — потвърди тя и очите й притъмняха. — Тримата с братята му… те са най-злите от расата ни. Властваха чрез страх и болка. Извличат удоволствие от тях.

— А ти?

Майев заусуква мастиленочерен кичур коса около пръста си. И не отговори.

Хубаво тогава! Дориан продължи:

— Значи смяташ да разрушиш защитните заклинания на Ераван около стаята му и да отвориш портал, през който да мина, докато ти отвличаш вниманието му с измамните образи на братята му. — Той свъси вежди. — Но щом намеря ключа, той ще разбере, че си го заблуждавала. Ще трябва да напуснем възможно най-бързо.

Тя кривна устни.

— Да. И да отидем на мястото, където си скрил другите два. Дориан се постара лицето му да остане напълно безизразно.

— Убедена ли си, че няма да усети измамата?

— Оркус му е брат. Но също така беше мой съпруг. Илюзията ще е достоверна.

Той се замисли за секунда.

— Кога започваме?

* * *

На свечеряване.

Тогава беше казала на Ераван да се срещнат. В онзи преходен момент между светлината и мрака, когато една сила отстъпваше ред на друга. Когато щеше да отвори портала за Дориан от няколко стаи разстояние.

По залез-слънце — не че Дориан го виждаше през облаците и мъглата на Морат — той вече се взираше в една от стените на стаята на Майев.

Тя беше тръгнала преди минути, удостоявайки го с безмълвен поглед. Начертали бяха маршрута си за бягство заедно с един резервен. Трябваше да планират прецизно всяка стъпка.

А тялото, в което се бе преобразил, златистата коса, златистите очи… Ако всеки друг, освен Ераван, влезеше в кулата, щеше да намери господаря си вътре.

Не усещаше място в себе си за страх, за колебания. Не мислеше за нашийниците от Камък на Уирда под крепостта, за всички стаи и тъмници, през които бе минал. Мракът царуваше не само в онази стая, а във всяко кътче наоколо.

Дориан отстъпи назад, когато камъните започнаха да потъмняват все повече и повече — докато накрая не изчезнаха.

Познатата воня на смърт, гнилоч и омраза се изля от портала. Смрад, по-отвратителна дори от тази в подземните гробници.

Заплаши да подкоси коленете му, но той извади Дамарис. Свика силата си и вдигна лявата си ръка. Около пръстите му заблестя смътна златиста светлина. Огън.

Дориан отправи молитва към всички богове, които биха положили усилие да му помогнат, и мина през портала.