Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (26)

23

Елида за пръв път виждаше град като Доранел.

Градът на реките — така го наричаха. Дори не си бе представяла, че е възможно да се създаде селище в пресечната точка на няколко реки, всяка от които се вливаше в огромно корито.

Но не допускаше възхищението по лицето си, крачейки по лъкатушещите, спретнати улици.

Страхът беше другият й спътник, който умишлено държеше на разстояние. С острото си обоняние елфите лесно долавяха всяка емоция. И докато умерената доза страх допринасяше за прикритието й, прекомерната можеше да й коства живота.

Въпреки това мястото изглеждаше като същински рай. Розови и сини цветя висяха от прозорците, тесни канали се виеха между улиците и по тях плаваха ярко боядисани, дълги лодки.

Никога не бе съзирала толкова много елфи на едно място, не бе очаквала да са така обикновени наглед. Е, доколкото беше възможно с невероятната им грациозност, изострени уши и удължени кучешки зъби. Навсякъде около тях се стрелкаха толкова видове животни, че не можеше да ги запомни. А те просто се разхождаха спокойно, пазарувайки прясно изпечен хляб, стъкленици с някакви масла и пъстроцветни платове.

И над всичко това, възседнала трона си в двореца от източната страна на Доранел, властваше Майев. Роуан й беше разказал, че целият град бил построен от камък, за да не могат Бранън или наследниците му да го разрушат.

Елида се бореше да прикрие куцукането, което се засилваше с всяка крачка по-навътре в града — и по-надалеч от магията на Гавриел. Беше оставила спътниците си на гористия хълм, където лагеруваха през нощта, макар че Лоркан отново се помъчи да я разубеди. Тя обаче прерови общия им багаж, докато не намери необходимото: горските плодове, които Гавриел бе набрал предишния ден, един резервен колан, тъмнозелена пелерина от Роуан, измачкана бяла риза от Лоркан и миниатюрното огледалце, пред което се бръснеше.

Не каза нищо, когато се натъкна на белите ленти памучен плат на дъното на неговата раница. Приготвени за следващия й цикъл. И бездруго не знаеше какво да каже. Не и без да срути нещо в гърдите си.

С небрежно отпуснати рамене, макар и сковано от напрежение лице, Елида спря пред живописно площадче с бълбукащ фонтан в центъра. Наоколо се тълпяха търговци и купувачи и бърбореха ведро под утринното слънце. Тя застана с гръб към сводестия вход на площада и извади огледалцето от джоба на пелерината си, внимавайки да не издрънчи с ножовете, скрити там.

Отвори капачето на огледалото и погледна смръщено отражението си — не съвсем престорена гримаса. Сутринта беше намачкала горските плодове и бе намазала кожата около очите си със сока им, придавайки им зачервен, измъчен вид. Сякаш ридаеше от седмици.

От огледалото действително я гледаше изстрадала жена.

Не нея искаше да зърне обаче, а площада отзад. Заоглеждаше ли го директно, можеше някой да я заподозре, но вторачвайки се в дамско огледалце — просто суетно момиче, мъчещо се да пооправи окаяния си външен вид… Елида заглади с ръка няколко щръкнали кичура коса, без да изпуска от взор площада зад себе си.

Беше нещо като център. От двете му страни имаше по една кръчма с винени бъчви вместо маси отпред и празни, още неразтребени чаши по тях. Едната като че ли привличаше повече елфи, някои от които във военни одежди. От кръчмите по трите площада, които беше посетила, единствено в тази се събираха воини.

Идеално.

Елида приглади за последно косата си, затвори огледалцето и като се обърна към площада, вирна брадичка. Просто момиче, стараещо се да запази достойнство.

Нека да я възприемат както си пожелаят, нека гледат бялата риза, с която бе заменила кожения си вещерски жакет, зелената пелерина, пристегната през кръста й с колан, нека си я мислят за невзрачна скитница. Момиче, никак не на място в този прелестен, шармантен град.

Тя доближи седмината елфи, седнали пред кръчмата, отчитайки кой говореше най-много, кой се смееше най-гръмогласно, към кого се обръщаха най-често петимата мъже и двете жени сред тях. Едната не бе облечена с воински одежди, а с фин дамски панталон и яркосиня туника, прилепнала като ръкавица по пищната й фигура.

Забеляза и към кого се обръщаха всички за потвърждение, за одобрение — широкоплещестата елфа с късо подстригана тъмна коса. Бронята по раменете и китките й беше по-изящна от тази на другите воини. Командирска.

Елида се застоя на няколко крачки от тях, стиснала с една ръка пелерината точно над сърцето си, докато с другата въртеше златната халка на пръста си — безценна реликва, изпълняваща простичката роля на дар за спомен от любовник. Тя задъвка свенливо долната си устна, отправяйки плахи погледи към войниците и към кръчмата. Дори заподсмърча леко.

Другата елфа — тази с елегантната синя туника — я видя първа.

Голяма красавица. Тъмната й коса се спускаше в дебела, лъскава плитка по гърба й, а златистобронзовата й кожа грееше с вътрешна светлина. От очите й бликаше добрина. И загриженост.

Елида го прие като покана и доближи масата им, свела глава в почтителен поклон.

— П-простете, че ви прекъсвам — изпелтечи, извърнала лице към тъмнокосата хубавица.

Заекването винаги караше хората да се чувстват неловко, да свалят наивно гарда си, нетърпеливи да се отдалечат. Готови да й кажат онова, което я интересуваше.

— Станало ли е нещо? — попита елфата с дрезгав и прекрасен глас, точно такъв, какъвто Елида винаги си бе представяла, че притежават най-изтънчените красавици, такъв, какъвто подлудяваше мъжете.

И ако съдеше по усмивките на елфите около нея, Елида не се и съмняваше, че им въздейства именно в тази посока.

Долната й устна затрепери и тя я прехапа.

— Аз… аз търся някого. Каза, че ще ме чака тук, но… — Тя надникна към воините и пак започна да върти халката на пръста си. — В-в-видях униформите ви и р-реших, че може да го познавате.

Бодрото настроение на компанията им лека-полека отстъпваше място на предпазливостта. И съжаление — от страна на красавицата. Или заради пелтеченето, или заради издайническите белези по външния й вид: млада жена, страдаща по любовник, когото едва ли щеше да намери.

— Как се казва? — попита по-високата елфа, навярно сестра на другата, ако съдеше по еднаквата им смугла кожа и тъмна коса.

Елида преглътна достатъчно драматично, че гърлото й да подскочи видимо.

— Н-не исках да ви безпокоя — поде уклончиво. — Но просто ми се сторихте д-д-добродушни.

Единият елф измърмори, че трябвало да си вземат още питиета, а двама от другите се надигнаха с него. Двамата, които останаха на масата, като че ли също искаха да се измъкнат, но командирката им стрелна кос поглед, който ги прикова неподвижни.

— Не ни безпокоиш — увери я красавицата, махвайки с фината си ръка. Беше не по-висока от Елида, но имаше поведение на кралица. — Искаш ли да ти поръчаме нещо за хапване?

Всеки лесно се ласкаеше, лесно се подвеждаше, независимо дали ушите му бяха заострени, или заоблени…

Елида пристъпи към нея.

— Не, благодаря. Не искам д-да ви притеснявам.

Елида спря на ръка разстояние от тях и елфата разшири ноздри, несъмнено подушила некъпаното й от седмици тяло. Въпреки това бе така любезна да си замълчи, обхождайки с очи лицето й.

— Как се казва приятелят ти? — подкани я командирката с груб глас, коренно различен от този на сестра й.

— Каирн — прошепна Елида. — Казва се Каирн.

Единият от елфите изруга, другият измери Елида от глава до пети.

Двете елфи обаче застинаха.

— Т-той служи на кралицата — обясни Елида и очите й запрескачаха от лице на лице с надежда. — Познавате ли го?

— Да — отговори командирката с притъмнели очи. — И ти… любовница ли си му?

Елида накара лицето си да почервенее, замисляйки се за всички унизителни моменти по пътя им дотук: като цикъла й, ходенето по нужда…

— Трябва да говоря с него — каза накрая.

А после щеше да разбере и къде се намира Майев.

Тъмнокосата хубавица пророни глухо:

— Как се казваш, дете?

— Финула — излъга Елида, използвайки името на бавачката си.

— Ще ти дам един съвет — провлачи единият от елфите и отпи глътка бира. — Щом си успяла да се измъкнеш от Каирн, не го търси.

Командирката му го удостои с предупредителен поглед.

— Каирн е положил кръвна клетва пред кралицата ни.

— Това не го прави по-малък кучи син — отвърна елфът.

Елфата изръмжа толкова гневно, че той мигом си науми да провери какво се случва с питиетата им.

Елида преви рамене.

— Значи… Значи го познавате?

— Имала си среща с Каирн? — попита я вместо отговор красавицата.

Елида кимна.

Двете елфи се спогледаха.

— Не знаем къде е — рече командирката.

Лъжеше. Елида видя погледа, който сестрите си размениха. Решението им да не й казват — или за да предпазят беззащитното простосмъртно момиче, за което я имаха, или от преданост към Каирн. Или към всички елфи, взели в леглото си простосмъртни, отказвайки да поемат отговорност няколко месеца по-късно. Лоркан се бе появил на бял свят след такава връзка, а после го бяха изхвърлили на улицата.

Подобна идея я подтикна да стисне зъби, макар че челюстта й остана видимо отпусната.

Не с гняв ще си помогнеш — учеше я Финула_, — а с разум._

Взе си бележка. При следващата кръчма нямаше да се представя като толкова жалка. Нито като зарязана любовница, носеща детето му.

Но нямаше да спре да обикаля кръчмите, докато не получеше отговор. А получеше ли отговор, щеше да посети и следващата кръчма, за да го потвърди.

— А… кралицата в двореца си ли е? — попита Елида. Умолителният й, хленчещ глас дразнеше дори собствените й уши. — Той ми к-к-каза, че пътувал с нея, но ако нея я няма…

— Нейно Величество не си е у дома — поясни командирката и резкият й тон подсказа на Елида, че търпението й се изчерпва. Тя не позволи на коленете си да омекнат, а когато раменете й се превиха, изглеждаше така, сякаш е от разочарование. — Но както вече споделихме, не знаем къде е Каирн.

Майев не беше в града. Поне това се нареждаше в тяхна полза. Дали по щастлива случайност, или благодарение на плана им — не я интересуваше. Каирн обаче… Едва ли щеше да научи друго от тези елфи. Така че просто сведе глава.

— Б-благодаря ви.

Отстъпи назад, преди някоя от елфите да успее да каже друго, и показно почака край фонтана пет минути. Петнайсет. Щом часовникът на площада удари кръгъл час, Елида закрачи унило към отсрещния му изход, съзнавайки, че я наблюдават.

Поскита няколко пресечки със същия отчаян вид, без посока, а накрая се шмугна в някаква тясна уличка и въздъхна.

Майев не беше в Доранел. Но още колко ли време?

Трябваше да открие Каирн възможно най-бързо. Да се постарае повече при следващото си изпълнение.

Този път не биваше да изглежда чак толкова жалка, безутешна и ревлива. Може би беше сложила прекалено много червено около очите си.

Тя извади огледалото и опита да изтрие с пръст мъничко от плодовия сок под едното си око. Не се получи. Навлажни кутрето си с език и пак го плъзна под долния си клепач. Червеното поизбледня леко.

Тъкмо се канеше да повтори, когато мярна движение в огледалцето.

Завъртя се, ала твърде късно.

Тъмнокосата красавица от кръчмата стоеше зад нея.

* * *

Часовете никога не му бяха тежали повече.

Докато наглеждаше войниците на пост по южния край на армията, запечатвайки в съзнанието си основните артерии в лагера им, Лоркан непрестанно хвърляше по едно око към града.

Неговият град — поне едно време беше. Никога, дори през детството му, прекарано в сенките на същия този град, не му беше хрумвало, че ще се превърне във вражеско укрепление. Както и че Майев, макар и да го бе бичувала и наказвала за най-малкото неподчинение или просто за развлечение, ще се превърне във враг, не по-безобиден от Ераван. А сега бяха изпратили Елида в лапите й — въпреки че Лоркан едва склони да я пусне.

Дори да я заловяха, дори да откриеха коя е, той нямаше как да разбере. Тя не владееше никаква магия, освен бдителния поглед на богинята върху рамото си и завидната способност да остава незабелязана, да се преобразява в онова, което околните очакваха от нея. Ако изпаднеше в опасност, съзнанието й нямаше как да му изпрати магически сигнал.

Независимо от всичко Лоркан остана настрана. Погледа с притаен дъх как минава по моста, как преминава покрай стражите в двата му края, без да предизвика нито капка подозрение. Майев не допускаше полуелфи и човеци да живеят в Доранел, преди да се докажат като достойни, но кратките посещения бяха позволени.

След като я проследи с поглед, Лоркан тръгна да разузнава. Знаеше, че Белия трън го беше изпратил да наблюдава южната страна на армията, защото точно оттам щеше да се върне Елида. Ако изобщо се върнеше.

Белия трън пое западната и северната страна, а Гавриел — източния лагер над водопада.

Следобедното слънце вече се спускаше към далечното море, когато се завърнаха в малката си база.

— Нещо? — попита дрезгаво Роуан.

Лоркан поклати глава.

— Нито от Елида, нито от разузнаването ми. Дежурствата на стражите са стриктни, но не и непробиваеми. Разположили са наблюдатели по дървета на десетина километра от периметъра на армията.

Познаваше някои от тях. Беше ги командвал. Като врагове ли трябваше да ги възприема вече?

Гавриел, също толкова задъхан, седна на един камък.

— Над източния лагер имат въздушен патрул. И стражи по края на гората.

Роуан се облегна на един великански бор и скръсти ръце.

— Какви птици?

— Главно грабливи — отговори Гавриел. Елитни войници, значи. Най-опитните разузнавачи. — Не видях от твоя род.

Или бяха поели с армадата към Терасен, или Майев ги беше унищожила.

Роуан прокара ръка по челюстта си.

— Лагерът по западната равнина също е добре охраняван. Стражата на северния е в по-разпуснат вид, но вълците по планинските проходи вероятно им вършат половината работа.

Нямаше смисъл да обсъждат причината за мобилизирането на армията. Дестинацията й. Дали поражението на Майев край бреговете на Ейлве не беше достатъчно да я тласне към съюз с Морат — и да изпрати войската си да срине Терасен.

Лоркан впери очи в гористия склон под тях, напрягайки слух за пращящи клонки и шумолене на листа.

Половин час. Даваше й още половин час, после тръгваше надолу.

Насили се да изслуша стратегията на Белия трън и Гавриел за влизане и излизане от всеки лагер, да се включи в дебата по някакъв начин. Да обсъди с тях възможностите за влизане и излизане от самия Доранел — откъде можеха да се промъкнат в града, как можеха да изпълнят мисията си, без да привлекат вниманието на армията. Армия, която някога бяха командвали. Никой не спомена този факт, макар че Гавриел често надничаше към татуировките по ръцете си. Още колко ли погубени съдби щеше да прибави към тях до края на войната? Погубени не от вражески мечове, а от неговия собствен?!

Слънцето пъплеше към хоризонта. Лоркан започна да крачи нервно.

Елида се бавеше прекалено много.

Спътниците му също се бяха умълчали. И те гледаха надолу по хълма в очакване.

Ръцете на Лоркан затрепериха леко и той ги сви в юмруци. Пет минути. След пет минути тръгваше, без да го е грижа нито за Елин Галантиус, нито за плана им.

Елин беше обучена да търпи мъчения. Елида обаче… Пред очите му изникнаха белезите от оковите й. Обезобразеният й глезен. Вече беше понесла толкова страдания и страх. Не заслужаваше нито секунда повече…

Сухи клонки запращяха под нечии леки стъпки и Лоркан скочи от мястото си с ръка върху дръжката на меча.

Белия трън извади брадвата от колана си и в другата му ръка се появи нож, а Гавриел приготви меча си.

В следващия миг проехтя двутонно подсвирване и Лоркан така се олюля на краката си, че пак седна на камъка.

Гавриел подсвирна в отговор и Лоркан му беше благодарен. Не знаеше дали той самият има достатъчно въздух.

Елида се появи, задъхана от катеренето. Бузите й руменееха от хладния нощен въздух.

— Какво се случи? — попита я Белия трън.

Лоркан огледа лицето й, Стойката й.

Невредима беше. Не я преследваха врагове.

Очите й срещнаха неговите. Предпазливи и плахи.

— Запознах се с някого.

* * *

Елида си помисли, че ще умре, когато тъмнокосата красавица я намери в онази тъмна уличка.

Или че най-малкото ще я предадат на Майев.

В първия момент си обеща, че ще устои на неизбежното мъчение, че няма да издаде местонахождението на спътниците си, дори да счупеха всяка кост в тялото й. Ала идеята за предстоящото…

Елфата вдигна фина ръка.

— Искам само да поприказваме. Насаме.

Тя махна към един метален навес в дъното на уличката, където можеха да се укрият от чужди погледи — на земята и от небето.

Елида я последва, плъзвайки ръка към ножа в джоба си. Елфата я водеше със спокойна крачка и никъде по тялото й не се мяркаха оръжия.

Щом спряха под навеса обаче, тя отново вдигна ръка.

Между пръстите й затанцуваха златисти пламъци.

Елида се отдръпна уплашено и огънят изчезна светкавично.

— Казвам се Есар — подхвана тихо елфата. — Мисля, че съм приятелка на твои приятели.

Елида си замълча.

— Каирн е чудовище — каза Есар, пристъпвайки към нея. — Стой настрана от него.

— Трябва да го намеря.

— Изигра достатъчно убедително ролята на негова онеправдана любовница. Струва ми се, че знаеш какъв е. С какво се занимава.

— Ако знаеш къде е, кажи ми — отвърна умолително Елида.

Есар я огледа от горе до долу. А сетне рече:

— До вчера беше в града. После замина за източния лагер. — Тя посочи с палец през рамо. — Сега е там.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото не тормози посетителите на всички по-класни заведения в града, пилеейки парите, спечелени с кръвната клетва към Майев.

Елида примигна. Надявала се бе да попадне на негодувание срещу Майев, особено след битката в Ейлве, но не и на отявлено презрение…

Есар добави:

— Знам го и от сестра ми, командирката, с която говори преди малко. Тази сутрин го е видяла да се подсмихва под мустак в лагера.

— Защо да ти вярвам?

— Защото носиш ризата на Лоркан и пелерината на Роуан от рода на Белия трън. Ако ти не ми вярваш, кажи им с кого си разговаряла и те ще ми повярват.

Елида килна глава.

— С Лоркан имахме връзка известно време — обясни приглушено Есар.

Намираха се във война, бяха пропътували хиляди километри, за да открият кралицата си, а стомахът на Елида някак успя да се свие от думите й. Любовницата на Лоркан. Тази изящна красавица със сладострастен глас беше любовница на Лоркан.

— Не бива да се бавя повече, за да не заподозрат нещо. Но кажи на приятелите си коя съм. Ако търсят Каирн, ще го намерят в източния лагер. Макар и да не знам точно къде. — Есар отстъпи назад. — Не разпитвай за него по други кръчми. Дори войниците не гледат с добро око на него. А сподвижниците му… Не е разумно да привличаш тяхното внимание.

Есар понечи да се извърне, но Елида изстреля:

— Къде е Майев?

Есар я стрелна през рамо и впери разширени очи в нея.

— Държи в плен Елин Дивия огън — пророни елфата.

Елида си замълча, но Есар додаде:

— Това е била… това е била силата, която усетихме онази нощ. — Есар пристъпи към Елида и хвана ръцете й. — Не знам накъде е заминала Майев преди няколко дни. Не обяви пътуването си публично и не взе никого със себе си. Често й служа, кара ме да… Няма значение. Важното е, че Майев я няма в момента. Но не знам кога ще се върне.

Облекчението наново заплаши да събори Елида на земята. Явно боговете още не ги бяха изоставили.

Ала ако Майев бе взела Елин със себе си до аванпоста, където бяха излъгали, че държат валгския принц…

Елида стисна топлите, сухи ръце на Есар.

— Знае ли сестра ти къде точно пребивава Каирн в лагера?

Разговаряха дълги минути, цял час. Есар я остави за малко и след това се върна със сестра си Дресенда. И трите съставиха свой план в онази тясна уличка.

След като Елида разказа на Роуан, Лоркан и Гавриел какво е научила, всички се умълчаха от изумление.

— Точно преди зазоряване — повтори Елида. — Дресенда каза, че стражата на източния лагер е най-слаба призори. Тя ще отвлече вниманието на лостовите. Това е единственият ни шанс да се промъкнем.

Роуан се взираше в гората, сякаш виждаше разположението на лагера и изграждаше маршрута си за влизане и излизане.

— Но не е потвърдила, че Елин е в шатрата на Каирн — предупреди ги Гавриел. — Може да е Майев.

— Ще поемем и този риск — отсече Роуан.

Риск, който навярно бе трябвало да предвидят още от самото начало.

Елида надникна към Лоркан, който мълчеше през цялото време. Макар че неговата любовница им беше помогнала, и то вероятно водена от самата Анийт. Или поне от мириса по дрехите на Елида.

— Според теб можем ли да й се доверим? — попита го тя, нищо че знаеше отговора.

Той извърна тъмните си очи към нея.

— Да, въпреки че не проумявам защо се занимава с нас.

— Защото е добра елфа — отговори Роуан. Елида вирна въпросително вежда и той поясни: — Есар дойде в Мъглив рид тази пролет. Запозна се с Елин. — Той отправи остър поглед към Лоркан. — И ме помоли да ти изпратя много поздрави.

Елида не бе разчела тъга по загубен любим върху лицето на Есар, но елфата определено беше красива. И умна. И добросърдечна. А Лоркан я беше зарязал.

Гавриел се намеси:

— Ако решим да проникнем в източния лагер, трябва още сега да измислим план на действие. На километри оттук е.

Роуан пак впери взор в далечния лагер.

— Ако обмисляш да отлетиш сам — изръмжа му Лоркан, — ще си платиш скъпо за глупостта, при това заслужено. — Роуан му се озъби, но Лоркан продължи: — Влизаме заедно. Излизаме заедно.

Елида кимна, поне този път бе съгласна с него. Лоркан като че ли се скова от изненада.

Роуан явно стигна до същото заключение, защото клекна и заби ножа си в покритата с мъх земя.

— Това е шатрата на Каирн — посочи кинжала си и докопа някаква паднала наблизо шишарка. — Това е южният вход към лагера.

И се заеха да кроят стратегията си.

* * *

Роуан се бе отделил от спътниците си преди час, изпращайки ги по позициите им.

В крайна сметка нямаше да влязат и излязат заедно.

Той щеше да проникне в източния лагер през южния му вход. Гавриел и Лоркан щяха да чакат сигнала му до източния вход, скрити в гората отвъд тревистите хълмове от онази страна на лагера. Готови да сеят смърт, когато Роуан изпратеше към тях магическата си мълния, отклонявайки вражеските войници натам, докато той самият издирваше Елин.

Елида щеше да ги чака по-навътре в гората. И да избяга, ако нещо се объркаше.

Тя възрази, естествено, но дори Гавриел й напомни, че е простосмъртна. Необучена. А и помощта й днес… Роуан не намираше думи да изкаже благодарността си за постъпката й. За неочакваната съюзница, която бе открила.

Той вярваше на Есар. Елфата никога не бе подкрепяла Майев, най-открито им бе заявила, че не й служи с желание и гордост. Но в последните часове преди съмване, когато планът им толкова лесно можеше да пропадне…

Майев я нямаше. Поне в това им беше потръгнало.

Роуан се позадържа на един от стръмните хълмове над южния вход към лагера. Гората предлагаше добро укритие от стражите, а и вятърът отнасяше мириса му настрана от тях.

Военният лагер се стелеше по тревистото източно поле под хълма.

Елин трябваше да е някъде там.

Ако бяха стигнали толкова близо, но се окажеше, че Майев е заподозряла нещо, отвеждайки Елин със себе си към аванпоста…

Роуан се помъчи да изтласка тежестта в гърдите си. Връзката му с Елин дремеше притъмняла. Не загатваше, че вречената му е близо.

Есар не бе предполагала, че Елин е тук, докато Елида не й беше споделила. Дали изобщо някой знаеше? Как трябваше да я е скрила Майев?

Ако утре не намереха Елин в лагера, щяха да намерят поне Каирн. И да му изтръгнат някои отговори. Да му отмъстят за стореното…

Роуан прогони мисълта. Не биваше да разсъждава какво й бе сторил.

Можеше да го остави за утре, когато срещнеше Каирн. За да му се отплати за всеки миг на болка.

Звездите над него блестяха ярко и макар че Мала само веднъж му се бе явила призори, в планинското подножие отвъд същия този град, въпреки че беше просто причудливо, могъщо същество от друг свят, той отпрати молитва към нея.

Първия път й се беше помолил да пази Елин от Майев, когато влизаха в Доранел, да й даде сила, да я води по верните пътища и да й позволи да си тръгне жива. Помолил я беше да не го разделя с Елин, с възлюбената му. Богинята се бе появила като слънчев лъч на фона на младата зора, ала Роуан беше усетил усмивката й.

Тази вечер отново й се помоли под студения огън на звездите.

Повей на вятъра отнесе молитвата му към тях, към пълната луна, посребрила лагера, реката и планините.

Беше сял смърт по целия свят, беше тръгвал на война и се бе завръщал след безчет перипетии. Но въпреки всичко, въпреки гнева и отчаянието, и леда, в който бе обгърнал сърцето си, беше съумял да намери Елин. Всеки хоризонт, към който векове наред отправяше поглед, забравил що е покой, всички планини и океани, които бе тръпнал да покори… Винаги го бе водила Елин, онзи безмълвен зов на свещената им връзка, дори когато не го усещаше.

Заедно бяха извървели тъмния път обратно към светлината. И този път нямаше да свърши тук.