Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (14)

11

— Сигурни ли сте? — попита Каол с разтуптяно сърце и опря ръка на бюрото в общата им каюта с Ирен, посочвайки с другата си ръка картата, която Несрин и Сартак бяха разтворили пред тях.

— Войниците, които разпитахме, бяха тръгнали към сборния пункт — обясни Сартак от отсрещната страна на бюрото, още облечен в рукинските си кожени дрехи за летене. — Бяха толкова изостанали от другите, че им бяха необходими насоки.

Каол потри челюст.

— Разбрахте ли приблизителната бройка на армията?

— Десет хиляди — отговори Несрин, облегната на близката стена. — Но няма следа от легиони на Железни зъби. Само пехотинци и около хиляда кавалеристи.

— Поне доколкото сте видели от въздуха — обади се принцеса Хасар, усуквайки крайчеца на дългата си тъмна плитка. — Кой знае какво се укрива сред редиците им…

Колко валгски демони — беше онова, което не доизказа принцесата. От всички деца на хагана Хасар бе приела най-лично обсебването на принцеса Дува и убийството на сестра им Тумелун. Присъединила се бе към армадата им, за да отмъсти и за двете си сестри, както и за да стори всичко по силите си подобни трагедии да не се разиграват повече. Ако тази война не беше толкова отчаяна, Каол бе склонен да плати солидна сума, за да види как Хасар разкъсва валгски кожи.

— Войниците не разкриха такава информация — призна Сартак. — Само дестинацията си.

Ирен преплете пръсти с тези на Каол и ги стисна. Не съзнаваше колко студена и разтреперана е ръката му, докато топлината на съпругата му не се просмука в нея.

Защото целта на вражеската армия, стичаща се на север… Аниел.

— Баща ти не се е преклонил пред Морат — продължи вглъбено Хасар, отмятайки дебелата си плитка през рамото на бродирания си небесносин жакет. — Явно това не се е понравило на Ераван, щом изпраща такава армия да го стъпче.

Каол преглътна сухо.

— Но Ераван вече опустоши Рифтхолд. — Той посочи столицата на океанския бряг и провлачи пръст по Ейвъри към вътрешността на континента. — Завладял е повечето земи по течението на реката. Защо не изпрати вещиците? Защо не тръгне с кораби по Ейвъри? Защо му е да придвижва цяла армия чак до брега, а сетне обратно?

— За да разчисти пътя на другите — пророни Ирен през стиснати устни. — За да сее още страх.

Каол въздъхна.

— В Терасен. Ераван иска да покаже на Терасен какво се задава, че не бърза заникъде и може да праща унищожителните си войски по произволни парчета земя.

— Аниел има ли армия? — поинтересува се Сартак с нетрепващ тъмен поглед.

Каол се изправи и сви ръка в юмрук, сякаш така можеше да удържи ужаса, разстилащ се в стомаха му. Налагаше се да побързат.

— Не и такава, способна да се справи с десет хиляди войници. Крепостта може и да устои на обсадата, но само известно време, пък и няма да побере всички жители на града.

Единствено приближените на баща му.

Спусна се мълчание и Каол знаеше, че всички чакат той да проговори, да зададе въпроса. Презираше всяка дума, която излизаше от устата му.

— Струва ли си да вдигнем войската и да се притечем на помощ на Аниел?

Защото беше прекалено рисковано да плават по Ейвъри, на чието устие се намираше Рифтхолд. Трябваше да намерят място, където да акостират, и да продължат по суша. През равнините, река Акантус, Оуквалд и чак до подножието на Белия зъб. Дни езда — а само боговете знаеха колко време щеше да отнеме на цяла пешеходна армия.

— Възможно е Аниел да го няма вече, докато стигнем дотам — каза Хасар с повече състрадание, отколкото обикновено си правеше труда да влага. Достатъчно, че Каол да възпре молбата си да тръгнат веднага. — Ако южната половина на Адарлан е неспасяема, може да акостираме край Меах. — Тя посочи града в северната част на кралството. — Да се придвижваме в близост до границата и да ги пресрещнем.

— Или да се отправим директно към Терасен и да стигнем по Флорин до прага на Оринт — предложи умислено Сартак.

— Не знаем какво ще ни чака и на двете места — обади се тихо Несрин и спокойният й глас изпълни помещението. В някои отношения беше съвсем различна жена от онази, която бе тръгнала с него към Южния континент. — Меах може да е превзет, а и Терасен може да е под обсада. Ще загубим ценни дни, ако пратим разузнавачи на север. Ако изобщо се върнат.

Каол вдиша дълбоко, мъчейки се да укроти сърцето си. Нямаше никаква представа къде се намира Дориан, дали е заминал с Елин към Терасен. Войниците, които Несрин и Сартак бяха разпитвали, също не знаеха. Какво ли бе решил приятелят му? Почти чуваше как Дориан го скастря, задето изобщо се двоумеше, как му заповядва да спре да се чуди накъде би тръгнал и да потегля към Аниел.

— Аниел е близо до Ферианската падина — каза Хасар, — която също е в ръцете на Морат и служи за аванпост на Железни зъби и уивърните им. Отведем ли силите си толкова навътре в континента, може не само да се сблъскаме с вражеската армия, настъпваща към Аниел, но и цял отряд вещици да ни атакуват в гръб. — Тя срещна погледа на Каол с лице, непоклатимо като думите й. — Можем ли да очакваме някаква изгода от спасяването на града?

— Това е неговият дом — каза Ирен с приглушен, но не и колеблив глас. Не свеждаше брадичка дори в присъствието на благородници. — Според мен не се нуждаем от друго доказателство, за да го защитим.

Каол стисна ръката й в знак на безмълвна благодарност. Дориан би казал същото.

Сартак наново прегледа картата.

— Ейвъри се разделя в близост до Аниел — промълви, плъзвайки пръст по реката. — Единият ръкав се отклонява на юг към Сребърното езеро и Аниел, а другият — на север, покрай Ферианската падина и планината Рун и стига почти до границата на Терасен.

— И сама мога да разчитам карти, братко — изръмжа му Хасар.

Сартак не я удостои с внимание, а вдигна очи към Каол. Нова искра озаряваше кротките им дълбини.

— Можем да стигнем до Аниел, без да доближаваме Ейвъри. По суша. А когато обезопасим града, тръгваме на север покрай реката.

Несрин се отблъсна от стената и застана до принца.

— През Ферианската падина? Така ще се натъкнем на вещиците.

Сартак й се усмихна половинчато.

— Тогава е добре, че си имаме руки.

Хасар се приведе над картата.

— Ако си проправим път през Ферианската падина, има шанс да стигнем чак до Терасен по суша. — Тя поклати глава. — Но тогава пък… какво ще правим с армадата?

— Тя ще изчака флотата на Кашин — каза Сартак. — Взимаме пехотинците, дарганската кавалерия и руките, а те остават да чакат другата част от армията, за да я изпратят насам.

Надежда стопли гърдите на Каол.

— Добре, но да не забравяме, че сме на една седмица път зад вражеската армия — напомни им Несрин.

Наистина — нямаше начин да ги настигнат навреме. А подобно забавяне можеше да коства безброй животи.

— Трябва да предупредим Аниел — каза Каол. — Да им осигурим време за подготовка.

Сартак кимна.

— По въздух мога да съм там до няколко дни.

— Не — отсече Каол и Ирен вирна въпросително вежда. — Ако ми дадеш един рук с ездача му, ще ида лично. Ти остани и подготви рукините за полет. По възможност още утре. Най-много до два дни. — Той посочи Хасар. — Акостирай и поведи войските по суша. И то колкото се може по-скоро.

Ирен го стрелна тревожно, проумяла какво и кой щеше да го посрещне в Аниел. Завръщане, каквото никога не си бе представял, не и при такива обстоятелства.

— Идвам с теб — заяви жена му.

Той отново стисна ръката й, сякаш за да й каже: „Изобщо не ме изненадваш“.

Ирен стисна неговата в отговор.

Сартак и Хасар кимнаха, а Несрин отвори уста да възрази, но накрая кимна на свой ред.

Щяха да тръгнат вечерта под прикритието на мрака. По-късно щеше да търси Дориан. Ирен прехапа устна, несъмнено обмисляйки какво трябваше да вземат, какво щеше да обясни на другите лечителки.

Каол се молеше да са достатъчно бързи, както и да прецени какво да каже на баща си след потъпканата клетва, след всичко, случило се помежду им. И още по-важно — какво да каже на майка си и на не толкова малкия си брат, които бе зарязал, избирайки Дориан пред собствената си кръв.

Дал беше на Ирен титлата, полагаща й се при брака с него: лейди Уестфол.

Чудеше се дали ще понесе да го наричат лорд. Ако изобщо имаше значение, като се имаше предвид какво пъплеше към града на брега на Сребърното езеро.

Със сигурност не и ако не стигнеха навреме.

Сартак хвана дръжката на меча си.

— Отбранявай града възможно най-дълго, лорд Уестфол. Рукините ще пристигнат ден-два след теб, а пехотинците седмица след тях.

Каол стисна ръката на Сартак, после и тази на Хасар.

— Благодаря ви!

Устата на принцесата се изви в едва доловима усмивка.

— Ще ни благодариш, ако спасим града ти.