Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (47)

44

— Как да те накълцам днес, Елин?

Топлият дъх на Каирн гъделичкаше ухото й, докато острието на ножа му се плъзгаше надолу по голото й бедро.

Не. Не можеше да е било сън.

Бягството й, Роуан, корабът към Терасен…

Каирн заби върха на кинжала в плътта над коляното й и тя стисна зъби, когато кръвта шурна по кожата й. Когато той завъртя острието, забивайки го по-надълбоко с всяко движение.

Беше го правил толкова много пъти. По цялото й тяло.

Спираше чак когато достигнеше кост. Когато тя запищеше в агония.

Сън. Илюзия. Бягството й от него, от Майев е било само илюзия.

Дали беше проговорила? Дали бе издала къде са скрити ключовете?

Не успя да сдържи вопъла, изтръгнал се от гърдите й.

В следващия миг равен, овладян глас измърка:

— Толкова те обучавах, а погледни се сега.

Не можеше да е истина. Аробин стоеше в другия край на олтара… и това не можеше да е истина. Макар и да изглеждаше съвсем реален — с лъскава червена коса и спретнати дрехи.

Някогашният й господар се усмихна едва доловимо.

— Дори Сам издържа повече.

Каирн отново завъртя острието, разрязвайки мускулите й. Тя изви гръб и ушите й зазвънтяха от собствения й писък. Фенрис изръмжа някъде отдалеч.

— Можеш да се измъкнеш от оковите, ако действително го искаш — рече със смръщена гримаса Аробин. — Ако се постараеш.

Не, не можеше и всичко се оказваше сън, лъжа…

— Нарочно позволяваш да те държат в плен. Защото, освободиш ли се… — Аробин се изкикоти. — Е, тогава ще трябва да жертваш живота си, подобно на агне на заколение.

Тя продължаваше да се гърчи от нетърпимата болка в крака си, без да чува подигравките на Каирн. Чуваше единствено Краля на асасините, когото само тя виждаше до олтара.

— Някъде в себе си се надяваш да те държат тук достатъчно дълго, че младият крал на Адарлан да плати цената вместо теб. Ала в себе си знаеш, че се криеш тук и чакаш той да разчисти пътя. — Аробин се облегна на олтара и започна да чисти ноктите си с кинжала. — Дълбоко в себе си знаеш колко несправедливо е, че боговете избраха точно теб, че Елена избра теб, а не него. Даде ти време да поживееш, да, но все пак реши ти да платиш цената. Нейната цена. И на боговете.

Той погали лицето й с дългопръстата си ръка.

— Виждаш ли какво се мъчех да ти спестя толкова години? Какво можеше да избегнеш, ако беше останала Селена, ако беше останала с мен? — Аробин се подсмихна. — Виждаш ли, Елин?

Не можеше да му отговори. Нямаше глас.

Каирн достигна кост и…

* * *

Елин се надигна рязко и вкопчи ръце в бедрото си.

Не й тежаха окови. Не я задушаваше маска.

Нямаше кинжал, забит в тялото й.

Тя вдиша мириса на плесенясали чаршафи. Сънлива птича песен заменяше писъците й. Елин потри лицето си.

Принцът, заспал до нея, вече я галеше успокоително по гърба.

Отвъд малкото прозорче на порутената странноприемница някъде до границата между Фенхароу и Адарлан се стелеха плътни воали мъгла.

Било е кошмар. Просто кошмар.

Тя се извъртя и стъпи на протрития килим върху неравния дървен под.

— Има още час до съмване — каза Роуан.

Въпреки това Елин взе ризата си.

— Ще ида да загрея.

Да побяга, както не бе имала възможност седмици наред.

Той се поизправи. Не му убягваше нищо.

— Тренировките могат да почакат, Елин.

Упражняваха се от седмици, старателно и уморително като едно време в Мъглив рид.

Тя си нахлузи панталона и закопча портупея си.

— Не, не могат.

* * *

Елин отскочи встрани и острието на Роуан мина покрай главата й, отсичайки мъничко коса от крайчеца на плитката й.

Тя примигна задъхано и едва вдигна Голдрин навреме, за да парира следващия му удар. Сблъсъкът на метал отекна през парещите пресни мазоли по дланите й.

Нови мазоли — за новото й тяло. След три седмици плаване едва бяха започнали да се образуват пак. Всеки ден тренираше часове наред с меча, стрелба с лък, ръкопашен бой, а ръцете й още бяха меки.

Елин изпъшка и приклекна ниско, готова да отскочи. Огнена болка проряза бедрата й.

Роуан обаче спря в прашния вътрешен двор на странноприемницата, отпускайки ръце с брадвата и меча от двете страни на тялото си. Сред начеващата светлина на зората мястото можеше да се нарече дори красиво. Морският бриз откъм близкия бряг шумолеше през малкото оцелели листа по прегърбеното ябълково дръвче в средата на двора.

На север се образуваше буря, която миналата вечер ги принуди да акостират — и след седмици по море никой не възрази да прекарат няколко часа на суша. Да научат какво се е случвало в тяхно отсъствие.

Отговорът: война.

Навсякъде бушуваше война. Но къде точно имаше сражения, възрастният собственик на странноприемницата не можа да им отговори. На пристанището вече не спирали лодки — а големите военни кораби само минавали покрай него. Не знаеше дали били вражески, или приятелски. Всъщност май не знаеше нищо. Включително как се готви. И как се чисти.

До ден-два трябваше да се върнат на кораба, за да стигнат възможно най-бързо в Терасен. Капитанът им беше обяснил, че на север се вихрели твърде много бури и било рисковано да минават директно оттам. По това време на годината било по-безопасно да плават нагоре по крайбрежието на континента. Точно това решение ги беше довело дотук: някъде по границата между Фенхароу и Адарлан. До Рифтхолд им оставаха броени дни.

Когато Роуан дълго време не продължи с тренировката, Елин се намръщи.

— Какво!

Тонът й не бе въпросителен, а по-скоро настоятелен.

Погледът му не трепна. Така я гледаше и когато се бе завърнала от тичането през мъгливите полета отвъд странноприемницата, заварвайки го да я чака облегнат на ябълковото дръвче.

— Достатъчно за днес.

— Току-що започнахме.

Тя вдигна меча си.

Роуан не вдигна своя.

— Почти не си спала през нощта.

Елин се напрегна.

— Кошмари. — Меко казано. Тя вирна брадичка и се ухили. — Дали пък не поизморих теб?

Въпреки мазолите поне беше съумяла да качи няколко килограма. Измършавелите й ръце започваха да се оформят с мускули, изпосталелите й бедра отново се извайваха и укрепваха.

Роуан не отвърна на усмивката й.

— Да закусим.

— След обилната вечеря снощи хич не ми се яде.

В следващата секунда, без всякакво предупреждение, Елин се хвърли в атака. Замахна отвисоко с Голдрин и ръгна ниско с кинжала си.

Роуан лесно я парира. Оръжията им се сблъскаха, разделиха се и пак се сблъскаха.

Кучешките му зъби просветнаха.

— Трябва да се храниш.

— Трябва да тренирам.

Не можеше да спре — да потисне тази потребност да върши нещо. Да се движи.

Колкото и пъти да замахваше с меча, продължаваше да усеща оковите. А спреше ли да си почине, чувстваше магията си. Стаена в очакване.

Сякаш открехваше око с прозявка.

Тя сключи челюсти и нападна наново.

Роуан парираше всеки от ударите й. Очевидно започваше да става непохватна. И той нарочно й позволяваше да продължи, вместо да се възползва от безкрайните възможности да я надвие.

Елин обаче не биваше да спира. Навсякъде около тях вилнееше война. Умираха хора. А нея я бяха заключили в онази проклета кутия, разчленявали я бяха отново и отново, безпомощно окована…

Роуан атакува толкова светкавично, че тя не смогна да проследи движението му. Но я обрече не друго, а кракът, който й подложи, запращайки я на земята.

Коленете й изреваха от болка, охлузени дори през панталона, а кинжалът изхвърча от ръката й.

— Аз печеля — рече задъхано Роуан. — Да ядем!

Елин го стрелна гневно.

— Още един рунд.

Той прибра меча в ножницата си.

— След закуска.

Тя изръмжа. Той й изръмжа в отговор.

— Не ставай глупава — предупреди я. — Ще загубиш новооформените си мускули, ако не осигуриш храна на тялото си. Така че… ела да ядем. А ако след това още ти се тренира, ще тренираме. — Роуан й подаде татуираната си ръка. — Макар че вероятно ще повърнеш.

Или от физическото натоварване, или от подозрителните готварски умения на собственика на странноприемницата.

Но Елин на свой ред поде:

— Умират хора. В Терасен. В… навсякъде. Умират хора, Роуан.

— Закуската няма да промени нищо. — Устните й се извиха в ядна гримаса, но той я прекъсна: — Знам, че умират хора. Ще им помогнем. Само че на теб ще ти трябват сили, в противен случай няма да успееш.

Истина. Вреченият й й казваше истината. И все пак ги виждаше, чуваше ги. Умиращите, уплашени хора.

Чиито писъци толкова често звучаха като нейните собствени.

Роуан размърда подканващо пръсти. Тръгваме ли?

Елин се намръщи, но пое ръката му и не се възпротиви, когато я издърпа на крака. Толкова си досаден.

Той преметна ръка през раменете й. Това е най-любезната обида, с която някога си ме удостоявала.

* * *

Елида се мъчеше да не прави физиономии пред сивкавата овесена каша, изпускаща пара пред нея. Най-вече защото стопанинът на странноприемницата ги наблюдаваше от сенките зад тезгяха в пивницата. Седнала на една от миниатюрните обли маси в занемареното помещение, Елида срещна погледа на Гавриел, който също побутваше с лъжица кашата си.

Накрая я вдигна към устата си. Бавно.

Елида изцъкли очи. Изцъкли ги още повече, когато елфът отвори уста и пъхна лъжицата вътре.

И преглътна шумно. Едва прикривайки неприятната си тръпка.

Елида сдържа някак усмивката си заради злощастното изражение в очите на Пумата. Елин и Роуан тъкмо приключваха същата битка, когато тя прекрачи прага на пивницата преди няколко минути. Кралицата й пожела успех, преди да се върне на двора.

Елида не я беше зървала да се заседява на дадено място за повече, отколкото траеше едно хранене. Или най-много през часовете, в които ги обучаваше на Знаците на Уирда по настояване на Роуан.

Все пак те я бяха измъкнали от оковите, обяснил бе принцът. И щом илкените бяха неподатливи на собствената им магия, древните символи навярно щяха да са им от полза. Както във физическите, така и при магическите битки.

Толкова причудливи, сложни символи. Елида не можеше да чете на собствения си език, от цяла вечност не бе опитвала. И едва ли скоро щеше да й се отдаде възможност. Но ако с научаването на тези знаци, можеше да помогне на спътниците си… щеше да опита. Вече знаеше няколко от тях.

Гавриел се престраши с още една лъжица каша и се поусмихна сковано на собственика на странноприемницата. Мъжът изглеждаше толкова облекчен, че Елида взе собствената си лъжица и преглътна малко каша. Беше блудкава и с лек кисел привкус — сол ли й беше сложил вместо захар? Но поне беше гореща.

Гавриел отново надникна към нея и Елида пак стърпя смеха си.

Първо усети, че Лоркан влиза в пивницата, и чак тогава го видя. Стопанинът на странноприемницата мълниеносно си намери друга работа. Миналата вечер не се изненада да зърне петима елфи в странноприемницата си, така че изчезването му всеки път, когато Лоркан се появеше, определено се дължеше на умело отработената му кръвнишка физиономия.

Забелязвайки Елида и Гавриел, Лоркан просто напусна помещението.

През последните седмици двамата почти не си говореха. Елида дори не знаеше какво да му каже.

Вече беше член на двора. Нейният двор. Завинаги.

Отношенията им с Елин също не се бяха стоплили. Всъщност само Роуан и Гавриел говореха с него. Фенрис, независимо от обещанието си към кралицата да не се кара с него, го игнорираше през повечето време. А Елида… Толкова усърдно странеше от него, че той не си правеше труда да я заговаря.

И за добро. Макар че тя самата понякога отваряше уста да му каже нещо. Наблюдаваше го как слуша уроците на Елин за Знаците на Уирда. Или как тренира с кралицата в редките моменти, когато двамата не се караха.

Бяха си върнали Елин. И тя се възстановяваше бързо.

Елида не усети вкуса на следващата лъжица каша. Гавриел, за щастие, не отрони нищо.

Анийт също не говореше. Не й предлагаше съвети.

Но май и това беше за добро. Щеше да се вслуша в собствената си интуиция. Радваше се и че Лоркан стоеше настрана.

Елида изяде безмълвно остатъка от кашата си.

* * *

Роуан се оказа прав: за малко да повърне след закуска. Едва пет минути след началото на тренировката й се наложи да спре, защото отвратителната каша се надигна чак до гърлото й.

Като сложи ръка на устата си, Роуан се засмя. После се преобрази в ястреб и отлетя към близкия бряг и кораба им, за да поговори с капитана.

Тя развъртя скованите си рамене и го изпрати с поглед. Прав беше, разбира се. Трябваше й почивка.

Дори другите да знаеха какво я тласкаше към ръба на силите й, не казваха и дума по въпроса.

Елин прибра Голдрин в ножницата му и въздъхна. Някъде надълбоко в нея магията й възнегодува.

Тя сви пръсти в юмруци.

Студеното, бледно лице на Майев проблесна пред очите й. Магията й утихна.

Елин въздъхна отново, разтръска ръцете си, за да спрат да треперят, и тръгна към отворената външна порта на странноприемницата. Пред нея се точеше дълъг, прашен път, заобиколен от голи поля. Грозна, забравена земя. Като излезе да потича призори, не видя почти нищо друго, освен мъгла и няколко врабчета, подскачащи сред изсушените от зимния студ треви.

Фенрис седеше в облика си на вълк край най-близкото поле, вперил взор в голата шир. На същото място, където го бе намерила и рано сутринта.

Позволи му да чуе стъпките й и ушите му потрепнаха. Докато го доближаваше, той се преобрази и се облегна на полуизгнилата ограда около полето.

— Кого ядоса, за да получиш нощното дежурство? — попита Елин, бършейки потта от челото си.

Той изсумтя и прокара ръка през косата си.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че сам си го избрах?

Елин вирна вежда. Той сви рамене и пак обърна очи към полето, чийто далечен край още бе забулен в мъгли.

— В последно време не мога да спя. — Изгледа я косо. — И едва ли съм единствен.

Тя зачопли пресния мазол на дясната си ръка и изсъска през зъби от болка:

— Може да учредим тайно общество на неспящите.

— Стига Лоркан да не членува, брой ме.

Елин се засмя.

— Помирете се най-накрая.

Лицето му стана каменно.

— Обещах да го направя.

— Но още не си.

— Ще се помиря с него, когато ти спреш да тичаш до изнемога по първи петли.

— Не тичам до изнемога. Роуан ме следи.

— Само заради него още не си закуцукала.

Истина. Елин сви болезнените си ръце в юмруци и ги пъхна в джобовете си. Фенрис не каза нищо, не я попита защо не стопля пръстите си. И въздуха около тях.

Просто се обърна към нея и мигна три пъти. Добре ли си?

Писък на чайка прониза сивия свят наоколо. Елин мигна два пъти. Не.

Толкова беше готова да си признае. Мигна още три пъти. Ти добре ли си?

И той мигна два пъти.

Не, не бяха добре. И едва ли някога щяха да бъдат. Дори спътниците им да знаеха, да прозираха отвъд нахаканото поведение и сприхавия тон, не казваха нищо.

Никой от тях не коментира факта, че Фенрис нито веднъж не използва магията си да прескача от място на място. Не че имаше къде да отиде насред океана. Но той не я използваше дори когато тренираха с мечовете.

Може би бе загинала с Конал. Може би беше обща дарба и нямаше смелост да я докосне сега.

Тя самата не дръзваше да надникне в себе си, в бушуващото там море. Не можеше.

Двамата с Фенрис погледаха заедно как слънцето се издига в небето, прогонвайки мъглите.

След проточила се дълго минута Елин попита:

— Когато положи клетвата пред Майев, какъв вкус имаше кръвта й?

Той сбърчи златисти вежди.

— На кръв. И сила. Защо?

Тя поклати глава. Поредният сън. Или халюцинация.

— Преследва ни с армията си и просто… опитвам да я разбера.

— Искаш да я убиеш.

Овесената каша в стомаха й се преобърна, но Елин сви рамене. Макар и да вкуси пепел върху езика си.

— Може би предпочиташ ти да го сториш?

— Не знам дали ще оцелея — процеди през зъби той. — Пък и ти го заслужаваш повече от мен.

— Бих казала, че го заслужаваме еднакво.

Тъмните му очи обходиха лицето й.

— Конал беше по-добър от… от светлината, в която го видя онзи път. От онова, което беше станал накрая.

Тя пое ръката му в своята.

— Знам.

Вече и последните мъгли се изпаряваха. Фенрис попита тихо:

— Искаш ли да ти разкажа?

Не говореше за брат си.

Тя поклати глава.

— Знам достатъчно. — Пак сведе очи към премръзналите си, разранени ръце. — Знам достатъчно. — Повтори Елин.

Фенрис се напрегна внезапно и стрелна ръка към меча на хълбока си. Не заради думите й, а…

Роуан се спусна стремглаво от небето.

Преобрази се на няколко метра от земята, кацна с хищническа ловкост и пробяга няколко крачки до тях.

Голдрин излезе от ножницата си със стоманена песен.

— Какво има?

Вреченият й само посочи в небето.

Към онова, което летеше там.