Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (34)

31

Бяха й отнели белезите.

Майев й бе отнела всички белези.

Това говореше достатъчно на Роуан за онова, което й бяха причинили. Досети се още като видя гърба й, гладката кожа, където трябваше да са белезите от Ендовиер и тези от бичуването на Каирн.

Но като я зърна коленичила, горяща по гола кожа… Нямаше нито един белег. Непълното колие от белези от Баба Жълтонога — изчезнало. Следите от оковите от Ендовиер — изчезнали. Белегът от времето, когато Аробин Хамел я беше принудил да счупи собствената си ръка — изчезнал. И по дланите й…

Сега Елин се взираше в дланите си. Сякаш проумяваше какво й липсва.

Белезите по дланите й — единият от мига, в който бяха станали каранам, а другият от клетвата й към Нехемия — и те бяха изчезнали напълно.

Като че никога не бяха съществували.

Пламъците лумнаха още по-ярко.

Лечителките умееха да заличават белези, но най-вероятната причина да липсват по Елин, по всички места, където някога ги бе проследявал с ръце, с устни…

Нова кожа. Цялата. С изключение на лицето й, защото се съмняваше да са имали неблагоразумието да свалят маската й.

Почти всеки сантиметър от тялото й бе покрит с нова кожа, неопетнена като девствен сняг. Кръвта по нея бе премахната от пламъците, разкривайки я в целия й блясък.

Нова кожа, защото се бе наложило напълно да заменят унищоженото. Да я възстановят, за да започва Каирн всеки път на чисто.

Гавриел и Елида бяха отишли при Фенрис. Лечението на Пумата вероятно не бе достатъчно, за да прогони смъртта.

Гавриел каза, без да поглежда никого:

— Не му остава много.

Скъсал бе връзката с кръвната клетва. Единствено със силата на волята си. И скоро щеше да заплати с живота си.

Елин най-сетне вдигна очи. Премести ги от потресаващо гладката кожа на ръцете си към вълка в другия край на поляната.

Мигна два пъти. И се изправи бавно.

Пристъпи немощно напред — без съзнание и свян за голотата си. Роуан веднага застана до нея, поне толкова близо, колкото позволяваха пламъците й.

Можеше да се справи с тях — да се обгърне в лед или просто да спре въздуха, който ги захранваше. Ала да прекоси тази граница, да посегне на огъня й, след като й беше отнето толкова, толкова много… Не си позволи да се замисля за блуждаещия й, недоверчив поглед, когато го бе видяла, когато бе видяла и всички останали… Сякаш не знаеше дали да им вярва. Дали да вярва на това…

Елин смогна да направи поредна крачка, макар и залитайки.

Докато минаваше покрай него, Роуан надникна към врата й. Липсваше дори двойният белег от ухапването му, от момента, в който я бе превърнал в своя.

Обгърната в огън, Елин продължи напред към Фенрис. Белият вълк не помръдваше.

Тъга смекчи чертите на лицето й въпреки приглушената отчужденост. Тъга и благодарност.

Гавриел и Елида бяха от другата страна на Фенрис, когато тя го доближи. Двамата отстъпиха леко назад. Не от страх, а за да й дадат възможност да се сбогува с приятеля си.

Налагаше се да побързат. Неразумно беше да се задържат тук, независимо от километрите разстояние от лагера. Можеха да носят Фенрис, докато смъртта го застигнеше, но… Роуан не смееше да го предложи. Да каже на Елин, че е опасно да проточва сбогуването си с вълка. Разполагаха най-много с броени минути.

Но ако все пак ги откриеха разузнавачи или стражи, той нямаше да ги допусне до нея.

Гавриел и Лоркан явно си мислеха същото, защото се спогледаха от двата края на поляната. Роуан посочи с брадичка към западната част на гората и те тръгнаха натам.

Елин коленичи до Фенрис и пламъците й обвиха и него самия. Огънят се превърна в червеникавозлатисто сияние, щит, който със сигурност би разтопил плътта на всеки, дръзнал да ги обезпокои. Трептеше около тях като сфера, пълна с медночервеникав въздух, а през прозрачните й стени Роуан видя как кралицата плъзва ръка по изпотрошените ребра на вълка.

Гавриел беше излекувал повечето му рани, ала кръвта си оставаше.

Елин милваше нежно козината му и кипнала глава, шепнеше му нещо, твърде тихо, за да я чуе Роуан.

Бавно и болезнено Фенрис отвори едното си око. Агонията се изливаше от него, но и нещо като облекчение и радост да зърне лицето й без маската. И умора. Такава умора, че Роуан бе наясно с каква благодарност щеше да пристъпи в обятията на смъртта, как щеше да приветства целувката на Силба, богинята на милостивия край.

Елин отново му зашепна, но щитът погълна думите й. Нямаше сълзи. Само тъга — и бистър ум.

Лице на кралица, осъзна Роуан, докато Лоркан и Гавриел заемаха постове по границата на гората. Лицето на кралица се взираше във Фенрис. Кралица, която пое масивната му лапа в ръце и отдръпна назад кожата и козината, за да извади единия му извит нокът.

После го плъзна от голата си китка чак до свивката на лакътя, разрязвайки плътта си. Оставяйки кървава диря.

Дъхът на Роуан пресекна. Гавриел и Лоркан се завъртяха към тях.

Елин проговори отново и Фенрис мигна веднъж в отговор.

И този отговор явно й стигаше.

— Свещени богове! — промълви Лоркан, когато Елин поднесе кървящата си ръка към устата на вълка. — Свещени, шибани богове!

За предаността на Фенрис, за саможертвата му кралицата не можеше да му се отплати по по-истински начин. Нямаше как иначе да го избави от гибелта.

Само така. Само чрез кръвната клетва.

И когато Фенрис облиза кръвта от раната й, когато се закле безмълвно пред кралицата, мигвайки още няколко пъти, гърдите на Роуан се стегнаха до пръсване.

Прекъсването на кръвната клетва пред една кралица бе отнело жизнената му сила, душата му. Полагането на кръвната клетва пред друга навярно щеше да затвори раната. И древната магия щеше да свърже завинаги изтляващия живот на Фенрис с този на Елин.

Три глътки. Толкова успя да поеме Фенрис, преди пак да отпусне глава върху мъха и да притвори очи.

Елин се сви на една страна до него, обгърнала и двама им с пламъците си.

Роуан бе застинал на място. Другите също.

Елин изрече някаква кратка, рязка дума.

Фенрис не откликна.

Тя я повтори със същото непоколебимо, царствено изражение.

Живей!

Чрез кръвната клетва щеше да опита да го задържи сред живите. Фенрис обаче не помръдваше.

Отвъд сферата, пълна с жарки пламъци, Елида сложи ръка на устата си и очите й заискриха. И тя бе прочела думата по устните на Елин.

Елин я изрече трети път и зъбите й просветнаха от първата яростна заповед към Фенрис. Живей!

Роуан притаи дъх. Занизаха се протяжни минути.

А накрая Фенрис отвори очи.

Елин впи заповеднически, неотстъпчив поглед в него.

Бавно и постепенно Фенрис се раздвижи. Първо премести лапи изпод тялото си, а сетне понапрегна краката си. И се изправи.

— Не вярвам на очите си — пророни Лоркан. — Не…

Ала Фенрис вече стоеше прав пред кралицата им, надигнала се на колене. Вълкът сведе глава, преви рамене и провлачи едната си лапа напред. В поклон.

Призрачна усмивка осени устните й, но изчезна още преди да се оформи напълно.

Елин остана на колене, а Фенрис се огледа наоколо с озарени от изненада и облекчение тъмни очи. Срещна погледа на Роуан, който му кимна с усмивка.

— Приветстваме те в двора ни, кутре! — каза с пресипнал глас той.

Неприкрита емоция покори лицето на вълка, преди наново да го извърне към Елин.

Тя се взираше празно в далечината. Фенрис побутна рамото й с козинестата си глава.

Елин погали отнесено белия му кожух. Сърцето на Роуан се сви.

Майев беше проникнала в съзнанието му, за да подмами собствените му инстинкти.

Какво ли бе направила с нея? Какво ли й бе причинявала през последните месеци?

— Трябва да вървим — обади се Гавриел със също толкова пресипнал глас, докато наблюдаваше Фенрис, заел място закрилнически до Елин. — Трябва да се отдалечим от лагера и да си намерим укритие за нощта.

Някъде, където да обмислят как и по кой път да напуснат кралството. Най-мъдро бе да тръгнат през гората — директно към планината. Плътните корони на дърветата предлагаха достатъчно добро прибежище, а и наоколо имаше много пещери.

— Можеш ли да вървиш? — обърна се Лоркан към Фенрис. Вълкът плъзна тъмни, гибелни очи към него.

Да, свадата помежду им беше неизбежна. Възмездието също. Но ето че сега вълкът просто кимна отривисто.

Елида взе една от раниците, струпани до дънера на близкото дърво.

— Накъде?

Роуан обаче не можа да отговори.

Тихи като призраци, те изникнаха на поляната, сякаш току-що се бяха пръкнали на белия свят изпод горската сянка.

Дребни тела, едни светли, други — черни като нощта, трети — люспести. Почти целите бяха скрити, с изключение на издължените им пръсти и широките им, нетрепващи очи.

Елида ахна.

— Малките хора.

* * *

Елида не беше съзирала и следа от Малките хора още отпреди обсадата на Терасен. Дори тогава само ги мяркаше или чуваше под древната сянка на Оуквалдския лес. Но никога толкова многобройни, толкова явно напъплящи.

Не че се откриваха изцяло.

Шепа от тях, които се бяха струпали от другата страна на поляната, се криеха зад корени, камъни и шума. Никой от елфите не помръдваше, но Фенрис наостри уши към тях.

Чудо — истинско чудо се беше случило с кралицата и вълка.

Макар че Фенрис изглеждаше изтощен, следеше с бистър поглед събиращите се Малки хора.

Елин почти не ги погледна.

Светла, длъгнеста ръка се подаде над един обвит в мъх камък и се сви в приканващ жест. Елате!

Роуан попита с гранитен глас:

— Искате да ви последваме ли?

Ръката повтори същото движение. Елате!

Гавриел прошепна:

— Те познават гората по-добре и от нас.

— Вярваш ли им? — настоя Лоркан.

Роуан надникна към Елин.

— Веднъж спасиха живота й. — В нощта, когато асасинът на Ераван се бе върнал за Елин. — И сега ще го сторят.

* * *

Минаваха безшумно и незабележимо покрай дърветата, скалите и поточетата на древната гора.

Роуан вървеше крачка зад Елин и Фенрис, Гавриел и Елида водеха групичката им, а Лоркан се придържаше най-отзад, докато следваха Малките хора.

Елин не изричаше нищичко, не правеше нищо, просто се надигна, когато й казаха, че е време да вървят. Роуан й предложи пелерината си и тя я допусна през сферата си от златист, прозрачен огън, за да загърне голото й тяло.

Стискаше я пред гърдите си, изминавайки километър след километър с боси крака. Дори камънакът и корените в гората да нараняваха стъпалата й, не го показваше. Просто вървеше редом с Фенрис до себе си в кълбото й от огън, като че бяха два призрака, излезли от нечия древна памет.

Видение от незапомнени времена — кралицата и вълкът, обитаващи старата гора.

Спътниците им рядко проговаряха, докато часовете и километрите се нижеха покрай тях. Докато гористите хълмове преминаваха в стръмни склонове, камъните ставаха все по-големи, а скалите и дърветата — все по-грохнали.

— От древните войни между горските духове — каза Гавриел на Елида, като я видя да гледа смръщено един склон, осеян с повалени дървета и пръснати на парчета скали. — Някои още ги водят, без изобщо да знаят и да ги е грижа какво се случва по други земи.

Роуан никога не бе зървал с очите си расата безплътни същества, много по-древни и потайни дори от Малките хора. Но в горския си дом, разположен високо в планината, към която крачеха сега, понякога в тъмните, безлунни нощи беше чувал трошене на скали и дървета.

Вече се намираха доста близо до мястото, където някога бе построил планинската си къща — на трийсетина километра. От много време му се искаше един ден да заведе Елин там, макар че вятърът отдавна бе отнесъл пепелищата от изгорелия му дом. Искаше да й покаже къде беше живял, къде бе погребал Лирия. Тя все още спеше вечния си сън там — неговата подставена, мнима вречена.

А истинската му вречена… Тя крачеше непоколебимо през гората. Като привидение.

Не спираха да следват Малките хора, които току им махваха иззад дърво, скала, храсталак, след което светкавично изчезваха. Зад Лоркан неколцина от тях прикриваха следите им с чевръсти ръце и дребни магии.

Роуан се молеше да се натъкнат на укритие за през нощта. Заслон, където Елин да поспи и да остане скрита от очите на Майев, след като мрачната кралица проумееше, че е била измамена.

Вървяха на изток, отдалечавайки се от брега. На Роуан не му се рискуваше да им съобщи, че трябва да намерят пристанище. Щеше да изчака, за да прецени накъде ще ги отведат Малките хора тази вечер, а после щеше да измисли план за завръщането им на техния собствен континент.

Ала когато Малките хора се появиха пред някакъв грамаден камък, след което изчезнаха и наново се появиха, но този път в сребриста пролука в скалата, привиквайки ги с кокалестите си ръчички, Роуан се позачуди дали да ги последва.

Съществото, обитаващо езерото под планината, не представляваше почти никаква заплаха в сравнение с другите твари, ловуващи до ден-днешен по тези тъмни, забравени от боговете земи.

Но Малките хора продължаваха да ги привикват.

Лоркан го настигна.

— Може да е капан.

Елида и Гавриел обаче вървяха невъзмутимо към тях.

Елин също. И Роуан я последва, както щеше да я следва до сетния си дъх и след него.

Входът на пещерата беше тесен, но скоро се разгърна в просторен проход. Елин окъпа черните каменни стени в златисто сияние, което озари пространството като в ясен ден.

Ала дори и нейният огън не съумя да освети огромната зала, в която ги въведоха водачите им. Беше толкова висока, че таванът й се губеше в тъмата, но не височината й го накара да спре.

В скалните стени бяха издълбани ниши, някои подсигурени с шалтета за спане, други — пълни с купчини дрехи, трети — с храна. До едната гореше малък огън, а до стената отвъд него се забелязваше каменно корито с вода, стичаща се от бълбукащо поточе.

А по-навътре в пещерата, от отсрещната страна на залата, голямо езеро се простираше между черните скали, губейки се в мрака.

Под планината трептяха безброй езера и реки — толкова надълбоко, че даже и елфите нямаха желание или смелост да ги разучават.

Малките хора обаче си бяха присвоили това езеро и дори бяха украсили стените наоколо с масивни брезови клони. Сред листата бяха окачили гирлянди, венци и блещукащи сини лампички.

Магически — древни и причудливи лампички. Сякаш отскубнати от нощното небе.

Елида оглеждаше помещението с явна възхита. Израженията на Гавриел и Лоркан бяха остри и предпазливи. Това на Роуан също. Входът, през който бяха влезли, май беше и единственият изход, а езерото се разстилаше твърде надалеч, за да може да види отсрещния му бряг.

Без дори да забави крачка, Елин се отправи към една от блещукащите стени. Нямаше и следа от обичайната й бдителност, от светкавичния й поглед, отчитащ всички изходи и възможни капани, всички потенциални оръжия.

Като че беше в транс. Като че потъваше в бездънен океан навътре в себе си — потъваше толкова надълбоко, че Роуан и другите бяха като птици, кръжащи над далечната му повърхност.

Тя вървеше към стената с изящно наредени брезови клони, а сред тях, установи Роуан, се криеха още от Малките хора.

Елин стъпваше безшумно по камъка. Фенрис спря недалеч от нея, навярно за да й предложи известно уединение.

Роуан смътно отчете, че Лоркан, Елида и Гавриел се отправят към някаква ниша в другия край на залата, за да прегледат провизиите в нея.

Той обаче остана в центъра на помещението. Вречената му спря пред бляскавата, жива стена. Лицето й беше безизразно, тялото й — в покой.

Тя кимна на Малките хора, полускрити сред клоните пред нея. Челюстите й се задвижиха — говореше. Кратки, отсечени думи.

Роуан дори не подозираше, че Малките хора бяха способни на реч. Но ето че неговата кралица, съпруга и вречена си шепнеше нещо с тях.

Накрая си тръгна със същото празно лице и очи, безизразни и студени като езерото. Фенрис закрачи до нея, а Роуан не помръдна от мястото си, наблюдавайки я как пристъпва към малкия огън.

Щом се отправяше към огъня, и то все още обгърната от своя собствен, изглежда, че Малките хора я бяха уверили, че тук ще са в безопасност.

Спътниците им извърнаха погледи от провизиите.

Елин обаче не ги удостои с внимание и сякаш забравила целия свят, легна на голия камък между огъня и пещерната стена и затвори очи.