Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (74)

71

Магията на Дориан се бореше, ревеше яростно в тъмната хватка на мрежата й. Ако смогнеше да се превърне в уивърн и да откъсне главата й със зъби…

Ала Майев се усмихна отегчено и вдигна крак от клетата му опашка. После пусна и магията му.

Той потрепери от мрачната, гнила мощ, която погали с резливи нокти неговата сила, докосна лъскавото й, сурово ядро и изчезна.

Едва се удържа да не повърне, да не допре ръка до светлата ивица около врата си, колкото да се увери, че нашийникът не се е завърнал.

Усмивката остана върху червените устни на Майев, докато магията му трептеше от досега със силата й. Силата да прониква в съзнания, да разкъсва на парчета ума. Тя беше друг вид враг. За нея му бе потребен съвсем друг подход. Подход на безразсъден глупак. На придворен.

Ето защо първо се преобрази; козината му се превърна в кожа, лапите — в ръце. Когато се изправи като мъж пред кралицата на елфите, усмивката й се разшири.

— Какъв красавец само!

Дориан й се поклони. Не посмя да докосне Дамарис, лежащ в ножницата си.

— Как разбрахте?

— Не ти ли хрумна, че те зърнах в спомените на Елин, усетих мириса и силата ти там? — Тя килна глава. — Ала шпионинът ми не спомена за интереса ти към хамелеонството.

Сирен. В тялото му пропълзя ужас.

Майев отиде навътре в стаята и седна на пейката пред леглото с маниер на кралица, възсядаща престола си.

— Според теб матроните как разбраха къде да ви открият?

— Сирен остана в лагера едва един ден — изтъкна той.

— Действително ли си мислиш, че в планината няма други паяци? Всички служат на нея и на мен. Тя само подшушна на правилните, и те ме намериха. Намериха и Железни зъби. — Майев поглади с длан полите на роклята си. — Още не знам дали Ераван е запознат с дарбите ти. Но преди да я убиеш, Сирен ме уведоми, че определено си… различен.

Дориан изобщо не съжаляваше, че я е убил.

— Това обаче е без значение. Сирен е мъртва, а ти си далеч от обятията на Манон Черноклюна.

Дориан хвана дръжката на Дамарис.

Майев погледна с усмивка древния меч.

— Явно кралицата на Терасен се е научила да споделя притежанията си. Цяла съкровищница е натрупала.

Дориан подскочи. Ако Майев знаеше за всички ценности, които Елин бе събрала…

— Да, знам — вметна кралицата, вперила бездънни черни очи в него. Дамарис се затопли в ръката му. — И знам, че паякът поне това не си е измислил. — Тя плъзна поглед по него. — Къде си ги скрил, Дориан Хавилиард?

Нещо мазно и остро се промуши по повърхността на съзнанието му. Напирайки да влезе…

Магията му изрева. Ледена стена се спусна през невидимите нокти. И ги отблъсна.

Майев се засмя, а Дориан примигна, изненадан да открие цялата стая обгърната в скреж.

— Драматичен, но доста ефективен метод.

Дориан й се подсмихна:

— Да не си въобразяваш, че съм толкова глупав да те пусна в съзнанието си? — Без да отмества ръка от меча си, той пъхна другата в джоба си, за да не забележи Майев, че трепери. — И да ти кажа къде са скрити?

— Струваше си да пробвам — рече Майев.

— Защо не вдигнеш тревога? — попита я той.

Тя се облегна назад и пак го огледа.

— И двамата искаме едно и също нещо… което е у Ераван. Това не ни ли превръща в нещо като съюзници?

— Трябва да си полудяла, ако си представяш, че някога бих ти дал ключовете.

— Така ли? А ти какво ще правиш с тях, Дориан? Ще ги унищожиш ли?

— Ти какво би правила с тях? Ще покориш света?

Майев се изсмя.

— О, нищо толкова тривиално. Ще се погрижа Ераван и братята му никога да не се върнат на този свят.

Дамарис остана топъл в ръката му. Кралицата казваше истината. Поне отчасти.

— И така лесно признаваш, че смяташ да предадеш Ераван?

— Според теб защо съм дошла? — настоя Майев. — Народът ми ме прогони, а и предположих, че ти, рано или късно, ще се отбиеш в Морат.

Топлината на Дамарис не трепна, но Дориан каза:

— Нали не очакваш да повярвам, че идваш тук да търсиш съюзничество с мен? Не и след като чух да предлагаш на Ераван паяците си за принцесите му.

Дори не желаеше да знае на какво са способни валгските принцеси. Защо Ераван не ги бе използвал още.

— Малка жертва от моя страна, за да спечеля доверието му. — Дамарис беше все така топъл. — Двамата с теб не сме толкова различни. А аз вече нямам нищо за губене благодарение на приятелката ти.

Истина, истина, истина.

А сега изникваше и възможността, на която се надяваше.

Без да сваля ледената стена около съзнанието си, избутал магията си на пост пред врага, Дориан пусна дръжката на Дамарис, сякаш недоверието му започваше да се топи.

— Елин май умее да руши чужди кралства, докато брани своето.

— И да прехвърля дълговете си на други.

Дориан застина, но магията му остана бдително на поста си пред тъмната й сила, дебнеща бариерата към съзнанието му.

— Нали заради това идваш? — поинтересува се Майев. — Да се жертваш вместо Елин? — Тя изцъка с език. — Каква загуба е който и да било от двама ви да плаща за безразсъдството на Елена.

— Така е.

Истина.

— Да ти кажа ли какво ми разкри Елин, когато съумях да надникна в съзнанието й?

Дориан не посмя да посегне пак към Дамарис.

— Ти я държа в плен! — изръмжа. — Не искам да чуя и дума.

Майев отметна косата си през рамо и изхъмка.

— Елин се радва, че ти ще се жертваш — каза тя все пак. — Надява се тя самата да закъснее. Ти да изпълниш мисията си, за да й спестиш тежкия избор.

— Тя има вречен и кралство. Не я виня.

Остротата в думите му не беше изцяло фалшива.

— Така ли? Нямаш ли и ти кралство, за което да се грижиш; кралство, също толкова могъщо и достойно колкото Терасен? — Той не отговори и Майев продължи: — Елин е на свобода от седмици. А още не те е открила.

— Континентът е голям.

Многозначителна усмивка.

— Можеше да те намери, ако искаше. Но тя отиде в Аниел.

Дориан знаеше каква игра играеше кралицата. Магията му се отпусна леко. Отвори малка пролука.

Силата на Майев се устреми към нея, търсейки вход към съзнанието му. Но още преди да прекоси прага, той сключи зъби и отново я отблъсна от съзнанието си с ледената стена.

— Ако ме искаш за съюзник, си избрала странен начин да ме привлечеш.

Майев се засмя тихо.

— Нали трябва да пробвам?

Дориан не отговори, а просто прикова проницателен поглед в нея. Престори се, че обмисля предложението й. Сериозният му опит с дворцовите интриги правеше лицето му неразгадаемо.

— Очакваш така лесно да предам приятелите си?

— Това предателство ли е? — поде умислено Майев. — Да намериш друго решение, така че с Елин Галантиус да не платите най-солената цена? Такива бяха намеренията ми към нея от самото начало: да я предпазя от саможертвата пред онези безчувствени богове.

— Те са могъщи същества.

— А къде са сега? — Тя посочи с ръка стаята, крепостта. Отвърна й тишина. — Страхуват се. От мен, от Ераван. От ключовете. — Усмихна му се змийски. — Страхуват се от теб. От двама ви с Елин Носителката на огъня. Защото сте достатъчно силни да ги изпратите в техния свят. Или във вечно забвение.

Дориан не отговори. Имаше известна истина в думите й.

— Защо да не им се опълчите? Защо да се прекланяте пред желанията им? Направили ли са те някога нещо за вас?

Измъченото лице на Сорша проблесна пред очите му.

— Няма друг начин да сложим край на всичко това — каза й най-сетне.

— Има. С ключовете.

Да използват силата им, вместо да ги върнат в портата.

— С тях можем да постигнем всичко — продължи Майев. — Да унищожим Ераван, да изпратим боговете обратно в техния дом, ако това искат. — Тя килна глава. — Да отворим друга врата към спокойни, мирни светове.

Към жената, която несъмнено щеше да срещне там.

Тъмната, хищническа сила, дебнеща съзнанието му, се оттегли, върна се при господарката си.

Елин бе успяла веднъж. Отворила беше врата към Нехемия. Имаше начин. Срещите му с Гавин и Калтейн го потвърждаваха.

— А ако се съюзиш не само с мен, а с цял Адарлан? — попита я накрая.

Майев не отговори. Предложението му сякаш я изненада.

— Защо не сключим по-голям съюз, вместо просто да търсим заедно ключа? — сви рамене Дориан. — Вече нямаш свое кралство и очевидно се оглеждаш за друго. Защо не предоставиш силата си на Адарлан, на мен? Паяците ти могат да се бият на наша страна.

— Едва преди секунда ми се гневеше, задето плених приятелката ти.

— О, още съм гневен. Но не съм толкова горделив, че да отхвърля подобна възможност. Искаш ли кралство? Ела в моето. Съюзи се с мен, помогни ми да вземем онова, което търсим от Ераван, и ще те направя кралица. Господарка на много по-обширна територия, на народ, който няма да се надигне срещу теб. Предлагам ти ново начало.

Тя пак не му отговори и Дориан се облегна на вратата. Олицетворение на дворцовото безгрижие.

— Мислиш, че опитвам да те измамя. Може и така да е.

— А Манон Черноклюна? Обещанията ти към нея?

— Не съм й давал никакви обещания за трона си, пък и тя не ги иска. — Той пак сви рамене, без да крие горчилката в изражението си. — Много бракове се градят на доста по-несигурна основа от тази.

— Елин Дивия огън може да те набележи за свой враг, ако сключим толкова траен съюз.

— Елин не би рискувала да убие свой съюзник, не и в момента. И ще разбере, че не е единствената, способна да спаси света. Може дори да ми е благодарна, ако наистина търси начин да избегне саможертвата, както ти твърдиш.

Червените устни на Майев се кривнаха в усмивка.

— Млад си, и безразсъден.

Дориан отново й се поклони.

— Освен това съм изключително очарователен и готов да предложа трона си в израз на добра воля.

— Бих могла още сега да те предам на Ераван, а той ще ми се отплати щедро.

— Ще ти се отплати като на хрътка, донесла фазан на господаря си. — Дориан се засмя и очите й просветнаха. — Ти предложи съюза помежду ни, не аз. Но помисли върху едно: искаш да коленичиш или да управляваш, Майев? — Той потупа с пръст светлата ивица върху шията си. — Аз вече бях на колене и повече нямам намерение да го правя. Нито за Ераван, нито за Елин, нито за когото и да било. — Пак сви рамене. — Любимата ми е мъртва. Кралството ми е разгромено. Какво имам за губене? — Дориан допусна по лицето си част от някогашния лед, от онова кухо чувство в гърдите си. — Готов съм да играя тази игра. А ти?

Майев наново се умълча. И онези призрачни ръце за пореден път се промъкнаха бавно към краищата на съзнанието му.

Той й позволи да надникне вътре. Да види истината, която я интересуваше.

Устоя на проучващия допир.

Накрая Майев въздъхна през нос:

— Дойде в Морат за ключ, а ще си тръгнеш с годеница.

Той едва не отпусна рамене от облекчение.

— Ще си тръгна и с двете. И то бързо.

— Как предлагаш да го намерим?

Дориан се усмихна на елфическата кралица. Валгската кралица.

— Остави това на мен.

* * *

Часове по-късно, кацнал на най-високата кула на Морат, Дориан оглеждаше лагерните огньове на армията, осеяли долината, докато мразовитият вятър откъм околните върхове рошеше гарвановите му пера.

Поне писъците и ръмженето бяха стихнали. Сякаш дори тъмничарите на Морат си имаха работно време. Вероятно би открил черен хумор в тази мисъл, ако не знаеше що за изчадия създаваха в подземията.

Братовчед му Роланд беше попаднал там. Дориан беше сигурен, макар и никой да не го потвърди. Но дали бе оцелял при обсебването от валгски принц, или просто беше послужил за храна на някоя от кошмарните твари, обитаващи това място?

Дориан вдигна глава да огледа облачното небе. Луната се виждаше като размито светло петно зад сивкавата пелена, сякаш дори тя искаше да се скрие от зоркия поглед на крепостта.

Опасна игра. Хвърлил се беше в опасна игра.

Дали Гавин го наблюдаваше от задгробния свят? Дали знаеше с какво чудовище се е съюзил?

Но Дориан не смееше да призове краля тук. Ераван беше прекалено близо.

Толкова близо, че по-рано можеше да го нападне. И навярно постъпи глупаво, като се сдържа. Или пък щеше да е глупаво, ако опиташе да го убие, както го предупреди Калтейн. Защото така можеше да провали мисията си. А и Ераван имаше нашийници под ръка.

Дориан надникна към съседната кула, където спеше Майев. Опасна, опасна игра.

Тъмната кула отвъд нейната като че пулсираше от тъмна сила. Съвещателната зала още светеше. Раздвижване привлече вниманието му към коридора до нея. Хора минаваха покрай стенните факли. С отривиста крачка.

Въпреки че съзнаваше колко е безразсъдно, той полетя в хладовитата нощ. Направи рязък вираж и кацна до някакъв открехнат прозорец в коридора.

Поотвори го още малко с клюн и заслуша.

— Служа му от месеци, а той сега решава да отхвърли съвета ми?

Висок, слаб мъж крачеше ядосано по коридора. От съвещателната зала на Ераван към вратата на кулата в дъното му и равнодушните стражи от двете й страни.

Двама по-ниски мъже се мъчеха да го настигнат. Единият каза:

— Подбудите на Ераван са неведоми, лорд Върнън. Но той не върши нищо без причина. Имайте вяра в него.

Дориан замръзна.

Върнън Локан. Чичото на Елида.

Магията му се надигна и обгърна в лед перваза под него.

Той тръгна след длъгнестия лорд, чиято тъмна, дебела пелерина се влачеше по каменния под.

— Винаги съм имал непоклатима вяра в него — озъби се Върнън.

Заедно с лакеите му подминаха вратата към кулата, свърнаха зад ъгъла и гласовете им се загубиха.

Дориан огледа пустия коридор. Вратата на съвещателната зала в далечния му край беше открехната.

Дори не се поколеба. Не си даде време да размисли, а веднага скрои план. И зачака.

* * *

Ераван излезе от залата след час.

Макар и с препускащо сърце, Дориан остана на мястото си в коридора с изпънати рамене и ръце зад гърба. Точно както се появи пред стражите, изниквайки иззад ъгъла, след като бе влетял през прозореца в един уединен коридор, за да се преобрази.

Валгският крал го погледна и стисна уста.

— Доколкото си спомням, те отпратих, Върнън.

Дориан сведе глава, укротявайки дъха си с всяка стъпка, която Ераван правеше към него. Магията му се размърда, сви се от ужас пред наближаващото същество и той я скъта надълбоко в себе си. На място, където Ераван нямаше да я усети.

Както не го беше усетил и по-рано. Може би суровата му магия заличаваше издайническия му мирис.

Дориан наведе глава.

— Като се прибрах в покоите си, милорд, осъзнах, че не ви зададох един въпрос.

Молеше се Ераван да не забележи различните дрехи. Меча, който криеше под пелерината си. Молеше се да реши, че Върнън се е прибрал в стаята си и се е преоблякъл, преди да се върне. И се молеше той самият да говори достатъчно убедително като господаря на Перант.

Лицемерен подлизурко — готов да продаде собствената си племенница на демонски крал.

— И какъв е?

Ераван продължи напред по коридора към кулата си, същински кошмар, обвит в красиво тяло.

Дориан можеше да атакува още сега. Да го убие.

Ала си напомни, че не идва за това.

Ето защо наклони глава и попита тихо:

— Защо?

Ераван плъзна лъснали златисти очи към него. Очите на Манон.

— Какво защо?

— Можехте да господствате над десетки други територии, а ни удостоихте с избора на тази. От дълго време се чудя защо.

Ераван присви очи, а Дориан задържа върху лицето си маската на раболепно любопитство. Дали Върнън не му беше задавал този въпрос и преди?

Глупав риск. А ако Ераван зърнеше меча на хълбока му…

— С братята ми планирахме да превземем този свят, да го прибавим към всички останали, които вече бяхме завладели. — Светлината от факлите танцуваше по златистата коса на Ераван, докато кралят крачеше по дългия коридор. Дориан имаше чувството, че достигнеха ли кулата в далечния му край, разговорът щеше да приключи. — Като пристигнахме в този свят, срещнахме неимоверно голяма съпротива и бранителите му прогониха братята ми. Затова реших, че по време на заточението ми тук ще отмъстя на света ви. Ще го превърна в огледален образ на нашия, за да почета братята си и да го подготвя за тяхното завръщане.

Дориан прерови спомените си от безчетните уроци за кралските домове по земите им и каза:

— И аз знам какво е братското съперничество.

Той се усмихна пресилено на краля.

— Ти си убил братята си — отвърна отегчено Ераван. — Аз искрено обичам своите.

Стана му смешно при мисълта.

До вратата към кулата имаше още половин коридор.

— Значи наистина смятате да унищожите този свят? И всичките му обитатели?

— Онези, които не коленичат пред мен.

Майев поне искаше да го запази непокътнат. Да властва над него, но да го съхрани.

— Ще им сложите нашийници и пръстени или просто ще ги убиете?

Ераван го стрелна косо.

— Никога преди не си се интересувал от съдбата на народа си. Дори от тази на племенницата си, макар и неудачница.

Дориан изтръпна показно и пак сведе глава.

— Отново се извинявам, милорд. Тя е умно момиче.

— Толкова умно, че само веднъж ти се опълчи, а ти се сви в дупка.

Дориан отново наведе глава.

— Ще отида да я търся, ако пожелаете.

— Онова, което ме интересува, вече не е в нейни ръце, а е безследно изчезнало. И ти си отговорен.

Ключът на Уирда, който Калтейн бе дала на Елида.

Дориан се запита дали Върнън не се беше покривал през последните месеци, избягвайки този разговор. Потрепери отново.

— Кажете ми как да поправя грешката си, милорд, и ще се подчиня.

Ераван спря и устата на Дориан пресъхна. Магията му се уви около него, за да му предложи опора.

Той свика сили и погледна краля в очите. Погледна съществото, донесло толкова страдание в света му.

— Родът ти се оказа безполезен за мен, Върнън — заяви с опасно спокоен глас Ераван. — Дали да не ти намеря друго приложение тук, в Морат?

Дориан веднага се досети що за приложение можеше му намери в крепостта и разпери умолително ръце.

— Аз съм ваш слуга, милорд!

Ераван се вторачи преценяващо в него. А сетне нареди:

— Върви си!

Дориан изправи глава и остави Ераван да стори още няколко крачки към кулата. Равнодушните стражи на пост пред вратата отстъпиха встрани, като ги наближи.

— Наистина ли ги мразите? — изстреля внезапно Дориан.

Ераван се обърна леко към него.

Дориан поясни:

— Човеците. Елин Галантиус. Дориан Хавилиард. Всичките. Наистина ли ги мразите?

Защо ни причиняваш такова страдание?

Златистите очи на Ераван притъмняха.

— Те ще ми попречат да се събера с братята си — каза той. — Няма да им го позволя.

— Но нима няма друг начин да се съберете с тях? Без толкова мащабна война?

Ераван прокара очи по него и Дориан застина, задържайки мириса си неразпознаваем, преображението си — нетрепващо.

— Но какво му е забавното на това? — попита валгският крал и пак се извърна към кулата.

— Задавал ли ви е някогашният крал на Адарлан такива въпроси?

Думите сякаш се изтръгнаха сами от гърлото му.

Ераван пак спря.

— Той не беше толкова верен слуга, колкото навярно си мислиш. И виж какво си навлече.

— Съпротивлявал ви се е.

Това вече не беше въпрос.

— Така и не се преклони напълно пред мен. — Дориан така се смая, че устата му зяпна. Но Ераван продължи по пътя си и подхвърли без дори да надникне назад: — Прекалено много въпроси задаваш, Върнън. Отегчаваш ме.

Дориан се поклони, въпреки че Ераван вече беше с гръб към него. Валгският крал отвори вратата към кулата, разкривайки сумрачно помещение, и я затвори след себе си.

Някакъв часовник удари полунощ с фалшив, злокобен звън и Дориан тръгна обратно по коридора, нарочно избирайки друг път към покоите на Майев. Шмугна се в една тъмна ниша, преобрази се набързо в мишка и заситни по каменния под. Зрението на гризач му помагаше да се прокрадва в мрака.

Като се промуши под вратата на Майев, в камината вече тлееха единствено въглени.

Кралицата се обади от леглото в тъмната стая:

— Ти си глупак.

Той си върна човешкия облик.

— Защо?

— Знам при кого отиде. — Гласът й сякаш пъплеше из мрака. — Ти си глупак. — Когато не й отговори, Майев попита: — Искаше да го убиеш ли?

— Не знам.

— Ако се изправиш срещу него, няма да оцелееш. — Небрежни, сурови думи. Дориан нямаше нужда да докосва Дамарис, за да разбере, че са истина. — Просто ще сложи нов нашийник около врата ти.

— Знам.

Явно трябваше да научи къде ги крие валгският крал и да ги унищожи.

— Съюзът помежду ни няма да се получи, ако се измъкваш така и постъпваш като лекомислено хлапе — изсъска Майев.

— Знам — повтори глухо той.

Когато не каза друго, кралицата въздъхна.

— Поне откри ли каквото търсеше?

Дориан легна пред камината, пъхвайки ръка под главата си.

— Не.