Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (75)

72

От разстояние Ферианската падина не приличаше на аванпост за многобройния въздушен легион на Морат.

Нито пък на дългогодишен развъдник за уивърни, реши Несрин.

Навярно именно липсата на всякакви видими признаци за валгско присъствие бе позволила мястото да остане тайна толкова дълго време.

Летейки към величествените върхове близнаци от двете страни на падината — Северния зъб и Омега, които разделяха Белия зъб от планината Рун, Несрин вече виждаше смътно постройките, вградени в скалите. Колкото наподобяваха лагера на Еридун, толкова и се отличаваха от него. Планинският дом на клана Еридун вечно жужеше от движение и живот. Тукашните скални обиталища, свързани с каменен мост в горната част на върховете, тънеха в тишина. Изглеждаха студени и неприветливи.

Снегът почти заслепяваше Несрин, но Салки се носеше плавно към върховете, летейки нависоко в небето. Борте и Аркас се задаваха откъм север като тъмни сенки сред белите вихрушки.

Надалеко зад тях, чак в долината отвъд Ферианската падина, чакаше половината им армия заедно с руките. Чакаше Несрин, Борте и другите разузнавачи да дадат сигнал, че моментът е подходящ за атака. Миналата нощ бяха прелетели над реката под прикритието на мрака, а онези, които руките не успяха да пренесат, я прекосиха с лодки.

Полето в съседство с падината беше опасно място за армията. Ейвъри се разклоняваше зад тях и щеше да ги възпрепятства при нужда от отстъпление. В по-голямата си част беше замръзнала, но ледът не беше достатъчно дебел, за да минат по него. Ако битката потръгнеше зле, бягството щеше да е невъзможно.

Несрин сръчка Салки и рукът направи вираж към южната страна на Северния зъб. Надалеч под тях снежната виелица разкри за миг нещо като заден проход към планината. Стражи и уивърни не се мяркаха.

Навярно лошото време ги беше подтикнало да се покрият.

Тя погледна на юг към Белия зъб. Но нямаше и следа от втората половина от армията им, тръгнала на север между върховете, за да влезе в падината откъм западната страна. Още по-опасен маршрут от техния.

Ако обаче изиграеха картите си добре, ако примамеха армията от Ферианската падина в равнината точно преди другата част от тяхната армия да пристигне откъм запад, щяха да смажат моратските сили от две страни. И то без да разчитат на новоосвободената сила на Елин Галантиус. И тази на консорта и двора й.

Салки заобиколи Северния зъб. В далечината Несрин видя, че рукът на Борте изпълнява същата маневра около Омега. Но от врага нямаше никаква диря.

Не забелязаха моратски войски и когато отново прелетяха над Ферианската падина, дръзвайки дори да минат между двата върха.

Като че врагът се бе изпарил.

* * *

Белия зъб беше безмилостно място.

Планинците, които ги водеха през него, ги пазеха от сигурна смърт, знаейки кои проходи бяха затрупани от сняг, къде имаше опасен лед и къде щяха да са твърде изложени на погледите на вражески разузнавачи. Каол не можеше да повярва колко бързо се придвижваха, макар и с цяла армия зад тях, както и че след три дни излязоха от планината и се озоваха на заснежената западна равнина отвъд.

За пръв път стъпваше по тези земи, въпреки че реално му принадлежаха. Официалните граници на Адарлан обхващаха значителна част от равнината отвъд Белия зъб, преди да достигнат безименните територии на Пустошта. Но дори тук пейзажът напомняше на парче от Пустошта, злокобно тих и необятен, странна празна шир, простираща се чак до хоризонта.

Дори непоклатимите хагански воини не смееха да гледат твърде дълго към Пустошта от лявата си страна, докато яздеха на север. А нощем се скупчваха близо около лагерните си огньове.

С всички беше така. Паднеше ли мрак, Ирен се притисваше още по-плътно до Каол, шепнейки колко странни били тези земи, колко глуха била тишината им. „Сякаш дори в пръстта няма живот“, проронила бе разтреперано няколко пъти.

Много по-подходящо място за империята на Ераван, мислеше си Каол, докато яздеха на север покрай подножията на Белия зъб от дясната им страна. Дявол да го вземе, дори можеха да му отстъпят територията, ако просто беше издигнал крепостта си навътре в равнината, оставайки там.

— Имаме ден път до Ферианската падина — съобщи на Каол през едно необичайно слънчево утро Кай, представител на планинците. — Тази вечер ще лагеруваме на юг от Северния зъб, а утре още сутринта ще стигнем до падината.

Планинците се бяха съюзили с тях и по друга причина, освен възнаграждението с парче земя. Миналата пролет вещиците ги бяха нападнали, превръщайки в същинска касапница цели лагери и кланове. От много от тях бяха останали само пепелища и шепата оцелели шепнеха за тъмнокоса жена с черна сила. Каол можеше да се обзаложи, че е била Калтейн, но не сподели на планинците, че поне тази заплаха е унищожена. Или че по-скоро се е самоунищожила.

А и това едва ли щеше да ги спре. Всеки един от онези приблизително двеста планинци, присъединили се към армията им, откакто бяха тръгнали от Аниел, идваше във Ферианската падина, за да отмъсти на вещиците. На Морат. Каол им спести и дребната подробност, че той самият бе убил един от техните преди почти година.

Имаше чувството, че е минало цяло десетилетие, откакто уби Каин по време на дуела му с Елин. До Юледа оставаха седмици — кой знае дали щяха да са живи, за да го отпразнуват.

Каол се обърна към слабия брадат мъж, който компенсираше липсата на типичния за събратята си масивен ръст с остър ум и набито око.

— Има ли къде да укрием толкова голяма армия през нощта? Кай поклати глава.

— Не и наблизо. Тази нощ ни грози най-голяма опасност.

Каол надникна към далечните фургони на лечителките, където се возеше Ирен, грижейки се за войниците — ранени или разболели се по време на непосилния преход. Не я беше виждал още от зори, но знаеше, че цял ден лекува, защото напрежението в гръбнака му нарастваше с всеки следващ километър.

— Просто ще трябва да се молим — отвърна Каол, извръщайки глава към великанската планина, чиито очертания вече се избистряха пред тях.

— Боговете не идват по тези земи — отбеляза Кай и поспря да изчака някаква група от своите хора.

Един кон се изравни с този на Каол и когато той надзърна към ездача, откри Елин, загърната в дебела пелерина, с ръка върху дръжката на Голдрин. До нея яздеха Гавриел и Фенрис. Първият наблюдаваше западната равнина, а вторият — стената от върхове от дясната им страна. И двамата златокоси елфи не продумваха, докато Елин се взираше свъсено в отдалечаващата се фигура на Кай.

— Този мъж е надарен с такъв актьорски талант, че сигурно биха го канили по най-престижните театрални сцени в Рифтхолд.

— Точно ти ли го казваш?

Тя му намигна и потупа рубинената глава на ефеса на Голдрин. Скъпоценният камък сякаш проблесна в отговор.

— Разпознавам сродните души.

Въпреки предстоящата битка Каол се засмя.

Но тогава Елин каза:

— Роуан и кадърът му подготвят силата си през последните дни. — Тя кимна през рамо към Фенрис и Гавриел, а сетне и към Роуан, който водеше отряда със сребристи коси, лъснали като огрения от слънцето сняг наоколо. — Аз също. Няма да допуснем враг до армията ни тази нощ. — Елин надникна многозначително към фургоните на лечителките. — Определени части ще бъдат под засилена охрана.

Каол кимна с благодарност. Силите на Елин и приятелите й щяха да са от огромна помощ в битката. Уивърните вероятно нямаше да успеят да припарят до войниците им, ако Елин ги поразяваше още в небето, а Роуан прекършваше крилете им с магическия си вятър. Или направо изтръгваше въздуха от дробовете им.

Беше гледал как се бият Фенрис и Гавриел в Аниел и знаеше, че дори без магия бяха смъртоносни. А Лоркан… Каол не погледна през рамо към Лоркан и Елида, които яздеха заедно. Силите на мрачния воин бяха толкова страховити, че не искаше даже да си представя какво е да се изправиш срещу тях.

Елин кимна в отговор и насочи коня си към Роуан, а рубинът в дръжката на Голдрин просветна като малко слънце. Фенрис я последва, бранейки гърба й дори сред съюзници. Гавриел обаче остана при Каол, изравнявайки коня си с Фараша. Черната кобила изгледа дорестия му жребец, но не го захапа. Слава на боговете!

Пумата му се усмихна едва доловимо.

— Така и не ми се отдаде възможност да те поздравя за хубавата новина.

Странно хрумване от страна на воина, като се имаше предвид, че двамата бяха разговаряли само по време на военни съвещания, но Каол кимна.

— Благодаря.

Гавриел отправи очи към заснежените планини, към далечния север.

— Аз не съумях да стана част от живота на сина си още от самото начало. Да го видя как възмъжава.

Каол се замисли за бебето в утробата на Ирен, за човека, когато щяха да отгледат заедно. За онова, което Гавриел бе пропуснал.

— Съжалявам да го чуя.

Не знаеше какво друго да му каже.

Гавриел поклати глава. Кехлибарените му очи сияеха в златисто и ослепителното слънце разкриваше смарагдовите петънца в тях.

— Не ти го казвам, за да предизвикам състраданието ти. — Пумата го погледна и Каол почувства тежестта на дълговековния му живот върху себе си. — Казвам ти го, за да се замислиш за нещо, което навярно вече знаеш: че трябва да се радваш на всеки момент.

— Да.

Ако оцелееха във войната, щеше да се радва на всяка една секунда със семейството си.

Гавриел вдигна поводите на коня, за да го насочи обратно към приятелите си, но Каол каза:

— Предполагам, че Едион не е приветствал появата ти в живота му.

Мрачното лице на Гавриел се напрегна.

— В пълното си право е.

Въпреки че Едион беше син на воина до него, Каол отбеляза:

— Сигурен съм, че вече го знаеш, но Едион е упорито, вироглаво същество. — Той посочи с брадичка към Елин, която яздеше пред тях и тъкмо казваше нещо на Фенрис. Роуан се подсмихна, а Фенрис направо се разсмя. — Елин и Едион са като близнаци. — Фактът, че Гавриел не го спря, подсказваше на Каол, че правилно бе прочел тревогата в очите му. — И двамата често казват едно, а си мислят съвършено друго. После отричат до последно. — Каол поклати глава. — Дай му време. Нещо ми подсказва, че като стигнем Оринт, Едион ще ти се зарадва повече, отколкото ще покаже.

— Водя му кралицата заедно с цяла армия. Струва ми се, че би се зарадвал дори на най-заклетия си враг, ако се появи в подобна компания.

Бронзовото лице на Пумата пребледня от угриженост. Не заради предстоящата среща, а заради трудностите, с които може би се бореше синът му на север.

Каол се замисли.

— Баща ми е гадняр — изрече тихо. — С мен е от самото ми зачатие. Но нито веднъж не ми зададе въпросите, които ти поставяш. — Призна му Каол. — Никога не го е било достатъчно грижа. Никога не се е притеснявал за мен. Заради тази разлика си струва Едион да те приеме.

— Ако склони да ми прости.

— Ще ти прости — увери го Каол.

Лично щеше да се заеме, ако опреше дотам.

— Как може да си толкова убеден?

Каол претегли предпазливо думите си, преди отново да срещне пронизителния поглед на Гавриел.

— Защото си му баща — отвърна. — Каквото и да ви дели, Едион винаги ще иска да ти прости. — Най-сетне го казваше на глас: собствения си таен срам, все още бушуващ в душата му въпреки всички постъпки на баща му. Въпреки сандъка с писма от майка му. — С времето Едион ще осъзнае, че искаш да спасиш Елин не заради нея самата, нито заради Роуан, а заради него. И заради него си останал с тях, тръгнал си с армията.

Пумата впери лъснали очи на север.

— Дано си прав.

Дори не опита да оспори думите му — че вършеше всичко това единствено в името на сина си; че крачеше на север, към ада, който несъмнено ги чакаше там, заради Едион.

Воинът пак понечи да отдръпне коня си от неговия, но Каол промълви:

— Ще ми се… ще ми се и аз да имах баща като теб.

Изненада и нещо много по-дълбоко прекоси лицето на Гавриел. Татуираното му гърло подскочи.

— Благодаря. Вероятно това е жребият ни: да нямаме бащи, каквито искаме, и вечно да се надяваме, че един ден ще поправят недостатъците си.

Каол се въздържа да го увери, че вече е повече от добър баща.

— Ще се постарая да бъда достоен баща на сина си — каза приглушено Гавриел.

Каол тъкмо щеше да подхвърли, че Едион е глупак, ако не смята баща си за достоен, когато две фигури се проясниха високо в небето. Големи, тъмни и устремени.

Войниците вдигнаха тревога, а Каол се пресегна към лъка на гърба си. Гавриел вече беше насочил своя към небето, когато Роуан изкрещя над глъчката:

— Не стреляйте! — Разнесе се тропот на препускащи копита и Елин и елфическият принц се озоваха пред тях. Роуан обяви: — Това са Несрин и Борте.

Двете жени кацнаха след броени минути. Перата на руките им бяха обгърнати в лед от мразовития въздух високо над върховете.

— Зле ли е положението? — попита Елин, обкръжена от Фенрис, Лоркан и Елида.

Борте потрепери.

— Няма логика. Нищо не разбирам.

Несрин обясни, преди Каол да я подкани:

— Обиколихме падината три пъти. Дори кацнахме на Омега. — Тя поклати глава. — Всичко е пусто.

— Пусто? — учуди се Каол. — Не видяхте никого? Елфическите воини се спогледаха.

— Няколко от ковашките пещи горяха, така че трябва да има хора — отговори Борте, — но не видяхме нито вещици, нито уивърни. Сигурно са останали само гледачите на уивърните.

Ферианската падина беше празна. Легиона на Железни зъби го нямаше.

Роуан огледа върха над тях.

— Тогава трябва да разберем какво знаят.

Несрин кимна мрачно.

— Сартак вече е изпратил някого, който да се погрижи за това.