Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (122)

119

Бяха им необходими десет дни да подготвят всичко.

Десет дни да разчистят тронната зала, да измият коридорите на по-долните етажи, да намерят храна и готвачи. Десет дни да почистят кралските покои, да намерят подходящи дрехи и да украсят с подобаваща пищност тронната зала.

Оглеждайки от подиума в тронната зала събраната тълпа и гирляндите от вечнозелени клонки, обкичващи пейките и гредите на тавана, Роуан трябваше да признае, че Лизандра се е справила блестящо. Навсякъде горяха свещи, а девственият сняг, паднал през нощта, скриваше белезите от войната.

Едион, застанал до него, пристъпваше нервно от крак на крак. Лоркан и Фенрис гледаха право напред.

Всички бяха изкъпани, сресани и облечени в одежди, достойни за принцове.

Но Роуан не се интересуваше от това. Зеленият му жакет със сребристи шевове беше най-неудобната дреха, която някога бе носил. Поне Голдрин висеше в ножницата на хълбока му.

За щастие, Лоркан изглеждаше също толкова неловко, пременен в черно. „Ако облечеш друг цвят — беше му подхвърлила Елин, — светът ще се обърне с главата надолу. Така че да се придържаме към траурно черно.“

Лоркан беше врътнал очи. Но Роуан забеляза лицето на Елида, като ги видя двете с Лизандра в коридора пред тронната зала. Прочете любовта и желанието в очите й, когато зърна Лоркан в новите му дрехи. И се запита дали скоро в залата нямаше да се проведе и сватба.

Надниквайки към Едион, също облечен в терасенско зелено, Роуан се усмихна леко. Две сватби… сигурно преди лятото. Макар че нито Лизандра, нито Едион говореха за това.

Когато и последните гости влязоха в препълнената зала, Роуан огледа владетелите и съюзниците, заели предните редици. Ансел от Брайърклиф нервничеше в новите си панталони и жакет, а Ролф беше преметнал ръка през облегалката на пейката зад нейната и се присмиваше на осезаемото й неудобство. Илиас, облечен в белите одежди на народа си, седеше от другата й страна, същинско олицетворение на невъзмутимото спокойствие. На реда пред тях беше Галан в официалната си премяна на принц, вдигнал гордо брадичка. Той намигна на Роуан, когато ашриверските му очи срещнаха неговите.

Роуан само кимна на младежа. Сетне и на братовчедите си Енда и Селен, седнали до пътеката. Селен бе имала нужда от няколкочасово усамотение, когато Роуан й съобщи, че вече е кралица на Доранел. Елфическата кралица на Изтока.

Среброкосата му братовчедка не се беше пременила според новата си титла днес — и тя като Енда бе избрала най-запазените си след войната дрехи.

В Доранел щяха да настъпят големи промени и Роуан знаеше, че дори не можеше да ги предвиди. Родът на Белия трън щеше да управлява и потомците на Мора най-сетне се връщаха на власт, но зависеше от тях, от Селен какво ще е управлението. В какъв народ ще се превърнат елфите без тираничното господство на злата кралица.

Още не се знаеше колко от елфите щяха да останат тук, в Терасен. Колко от тях щяха да изградят нов живот в разбитото от войната кралство, да изберат години на тежък труд, вместо да се върнат в земя, в която ги очакваха безгрижни дни и богатства. Елфическите воини, с които се срещна през изминалите две седмици, не говореха по въпроса, но Роуан бе видял как някои гледат с копнеж към Еленови рога, към Оуквалд. Сякаш и те чуваха дивия зов на вятъра.

Не биваше да забравя и за елфите, живели тук преди падението на Терасен. Елфите, които се бяха отзовали на отчаяната молба на Елин и се бяха върнали в тайния си дом сред Вълчото племе, за да се подготвят за дългия път насам. Да се завърнат в Терасен след толкова много години. И то с онези вълци.

Роуан щеше да се потруди кралството да се окаже достойно за завръщането им. Достойно за всичките си обитатели — и човеци, и елфи, и вещици. Кралство, велико като едно време — дори по-велико. Велико като онова в далечния юг, отвъд Тясното море, доказващо, че е възможно да съществува земя на мир и изобилие.

През последните дни гостите от хаганата му бяха разказали доста за кралството си — за политиката и народа си. Сега наследниците седяха от другата страна на тронната зала заедно с Каол и Дориан. Ирен и Несрин също бяха при тях, и двете прелестни в рокли, които навярно бяха взели назаем, защото шивашките ателиета не работеха, а и нямаше материали. Дори бе същинско чудо, че всички бяха намерили достатъчно чисти дрехи.

Манон обаче бе отказала да се премени за повода. Носеше вещерския си кожен костюм. Короната от звезди на главата й хвърляше отблясъци по Петра Синьокръвна и Бронуен Крочан, настанили се от двете й страни.

Едион преглътна звучно и Роуан надникна към отворените врати. После и към лорд Дароу, застанал до празния трон.

Не истински трон — просто по-голям, по-хубав стол, избран от окаяната им колекция от оцелели кандидати.

Дароу също гледаше към отворените врати. Изражението му си оставаше равнодушно, но очите му блестяха.

Проехтяха тръби.

Четиритонов мотив. Изпълнен три пъти.

Пейките простенаха — всички гости се завъртаха към вратите.

Зад подиума, скрити зад изрисуван дървен параван, малка група музиканти засвири тържествения химн. Не беше внушителният оркестър, подобаващ на толкова грандиозно събитие, но и това стигаше.

И бездруго нямаше значение.

Елида се появи в люлякова рокля, с венец от копринени лентички върху сплетената си черна коса. Куцукаше и Роуан знаеше, че нарочно е помолила Лоркан да не придържа глезена й с магията си. Искаше да извърви дългата пътека със собствените си крака.

Въпреки недъга си Господарката на Перант пристъпваше към подиума с грациозна осанка и гордо изопнати рамене, стиснала букет от бодлива зеленика пред гърдите си. Господарка на Перант — и една от придворните дами на Елин. Поне за днес.

За коронацията на Елин.

Елида вече преполовяваше пътеката, когато се появи и Лизандра, облечена в зелено кадифе. Из залата се разнесе шушукане. Не само заради удивителната й красота, но и заради подвизите й.

Хамелеонката, отбранявала кралството им, помогнала в унищожението на Ераван.

Лизандра се понесе елегантно по пътеката с вирната брадичка, а Едион вдигна глава, като я видя. Господарката на Каравер.

След нея към подиума тръгна Еванджелин със зелени панделки в червеникавозлатистата си коса. Момиченцето сияеше и радостна усмивка опъваше белезите по лицето му. Младата господарка на Аран. Повереница на Дароу, която някак бе съумяла дотолкова да стопли сърцето му, че старецът да убеди другите лордове да приемат Елин за законна кралица.

Преди два дни бяха донесли документите. Подписани от всички.

Елида застана от дясната страна на трона. Лизандра се нареди до нея. После и Еванджелин.

Сърцето на Роуан заблъска в гърдите му, когато всички отправиха очи към началото на опразнената пътека. Музиката се лееше наоколо. Песента на Терасен.

И когато достигна кулминацията си, когато светът избухна във величествени, могъщи звуци, Елин изникна на входа.

Всички станаха на крака, а коленете на Роуан едва не се подкосиха.

Облечена в ефирна зелено-сребриста рокля, с разпуснати златисти коси, тя спря на прага на тронната зала.

Очите му за пръв път виждаха подобна красота.

Елин отправи поглед надолу по дългата пътека. Сякаш преценяваше точно колко стъпки щяха да я отведат до подиума.

До трона й.

Целият свят като че застина с нея на онзи праг.

Искряща по-ярко от девствения сняг навън, Елин вдигна брадичка и начена последния си път към дома.

* * *

Всяка стъпка, всяка пътека в живота й я бе водила дотук.

Виждаше смътно лицата на приятелите си, на съюзниците си, докато минаваше покрай тях.

Устремена към трона. Към короната, която Дароу щеше да сложи на главата й.

Всяка нейна стъпка сякаш отекваше в земята под краката й. Освободи малко искри от огнената си магия и те се понесоха след нея, увлечени от шлейфа на роклята й.

Ръцете й трепереха, но стискаха силно букета от вечнозелени клонки. Вечнозелени — символ на вечната независимост на Терасен.

С всяка нейна стъпка тронът се извисяваше все по-застрашително пред нея, а в същото време я зовеше.

Роуан стоеше от дясната му страна, оголил зъби в свирепа усмивка, която дори с многовековното си обучение не успяваше да сдържи.

От лявата страна на трона беше Едион. С високо вдигната глава, обляно в сълзи лице и Меча на Оринт в ножницата на хълбока му.

Усмивката на Елин беше за него. За детството им заедно, за всичко загубено.

За всичко, което бяха спечелили.

Тя кимна, минавайки покрай Дориан и Каол. И намигна на Ансел от Брайърклиф, която бършеше мокрите си очи с ръкава на жакета си.

Когато Елин достигна трите стъпала на подиума, Дароу пристъпи към ръба им.

И както я бе инструктирал миналата вечер, както се бе упражнявала с часове на едно прашно стълбище, тя изкачи стъпалата и коленичи на най-горното.

Единственият момент от управлението й, когато се прекланяше пред някого.

Единственото нещо, пред което щеше да коленичи. Короната й. Тронът й. Кралството й.

Всички в залата останаха прави дори след като Дароу им даде знак да седнат.

И дойде ред на словото, изречено на Древния език. Свещени думи, произнесени безпогрешно от Дароу, който собственоръчно бе коронясал Орлон преди десетилетия.

— Отдаваш ли живота си, тялото си и душата си в служба на Терасен?

Тя отговори на Древния език, както миналата вечер се бе упражнявала с Роуан, докато езикът й не натежа като олово.

— Отдавам всичко, което съм, и всичко, което имам, на Терасен.

— Тогава изречи клетвата.

Сърцето на Елин препускаше и тя знаеше, че Роуан го чува, но просто сведе глава и каза:

— Аз, Елин Ашривер Белия трън Галантиус, се кълна в безсмъртната си душа да браня, закрилям и почитам Терасен от този ден до сетния си.

— Така да бъде — рече Дароу и протегна ръка.

Не към нея, а към Еванджелин, която пристъпи напред с възглавничка от зелено кадифе в ръце.

Отгоре й лежеше короната.

Адарлан бе унищожил трона й от еленови рога. Бе разтопил короната й.

Затова й бяха сътворили нова. За десетте дни, откакто бе решено да я коронясат тук, бяха намерили майстор златар, способен да изкове корона от остатъка от златото, което бяха откраднали от гробната могила във Вендлин.

Два преплитащи се еленови рога се издигаха от предната й част, обгръщайки скъпоценния камък в центъра й.

Не истински скъпоценен камък, а нещо… безценно. Дароу й го беше дал лично.

Парчето кристал, съдържащо в себе си цъфналия кралски огън от управлението на Орлон.

Дори сред лъскавия си метален обков, червено-оранжевото цвете сияеше като рубин, ослепително под лъчите на утринното слънце, когато Дароу взе короната от възглавничката.

Той я вдигна към сноповете светлина, проникващи през прозорците зад подиума. Избрали бяха този момент за церемонията точно заради слънчевите лъчи. Благословията на Мала.

И макар Господарката на светлината вече да я нямаше, Елин можеше да се закълне, че почувства топлата й ръка върху рамото си, когато Дароу издигна короната към слънцето.

Можеше да се закълне, че усеща край себе си всички онези, които бе обичала с огненото си сърце. Чиито истории бяха запечатани с мастило върху кожата й.

И докато короната се спускаше към главата й, тя вля стомана във врата си, в сърцето си и освободи силата си. Заради всички загинали, заради всички, които се бяха били, заради света, който ги гледаше.

Дароу постави короната върху главата й. Оказа се по-тежка, отколкото бе очаквала.

Елин затвори очи и прие надълбоко в себе си тежестта й, бремето и дара, които носеше.

— Изправи се — каза Дароу. — Елин Ашривер Белия трън Галантиус, кралица на Терасен.

Тя преглътна вопъла, спотаил се в гърлото й. И бавно, с равномерен дъх въпреки сърцето, заплашващо да изскочи от гърдите й, Елин се изправи.

Сивите очи на Дароу искряха.

— Дълго да е царуването й!

А когато Елин се обърна, в залата се надигна вик, който отекна между древните камъни и по улиците на града отвъд стените на двореца.

— Да живее Елин! Кралицата на Терасен!

Като го чу от устните на Роуан, на Едион, едва не се срути на колене. Но се усмихна. Вдигна брадичка и се усмихна.

Дароу махна към трона. Към последните две стъпки, които трябваше да направи.

Седнеше ли в него, церемонията приключваше.

Елин обаче не беше готова.

Тя се обърна наляво. Към Едион. И каза тихо:

— Това ти принадлежи по рождение, принц Едион.

Той застина, а Елин вдигна ефирния ръкав на роклята си, оголвайки китката си.

Раменете на Едион се разтресоха от мощния напор на сълзите му.

Този път Елин не потисна своите. И попита с разтреперани устни:

— Ще положиш ли кръвната клетва пред мен?

Едион просто падна на колене пред нея.

Роуан й подаде безмълвно един кинжал, но Елин задържа острието над ръката си.

— Ти се бори за Терасен, когато никой друг не посмя. Бори се за това кралство, когато нямаше шанс, нямаше надежда. Бори се за мен. За народа ми. Кълнеш ли се да продължиш вярната си служба до сетния си дъх?

Едион сведе глава и пророни:

— Да. Ще служа на теб и на Терасен в този живот и във всички други.

Елин се усмихна на Едион, на другата страна на светлата си монета. После поряза ръката си и я протегна към него.

— Тогава пий, принце! Добре дошъл в моя служба!

Едион пое предпазливо ръката й и впи уста в раната й.

А когато се отдръпна с окървавени устни, Елин му се усмихна.

— Каза, че искаш да положиш клетвата пред целия свят — прошушна, за да я чуе само той. — Е, така и стана.

Едион се засмя и се изправи. Прегърна я силно и отстъпи към мястото си от другата страна на трона.

Елин погледна към Дароу, който чакаше търпеливо.

— Докъде бяхме стигнали?

Старият лорд се поусмихна и махна към трона.

— Последната част от церемонията.

— И най-сетне ще обядваме — въздъхна Фенрис.

Елин потисна усмивката си и направи двете стъпки към трона.

Като се обърна да седне, пак спря за миг.

Дребни фигурки подаваха глави иззад вратите на тронната зала. Тя ахна тихо и всички проследиха погледа й.

— Малките хора — зашепнаха гостите и някои заотстъпваха назад, когато миниатюрните същества се стрелнаха из сенките край пътеката с пърхащи крилца и блещукащи люспи.

Едно от тях доближи подиума и с длъгнести зеленикави ръчички остави дара им в краката й.

Втора корона. Короната на Маб.

Взета от дисагите й — където и да бяха попаднали след битката. Явно при тях. И явно те нямаше да позволят да се изгуби отново. Нямаше да позволят на нея да забрави.

Елин взе короната, взряна в групичката дребни същества с ококорени тъмни очи, притаени в сенките отвъд пейките.

— Елфическата кралица на Запада — промълви Елида, но всички в залата я чуха.

Пръстите на Елин затрепериха и сърцето й се изпълни до пръсване, докато оглеждаше лъскавата древна корона. После върна очи към Малките хора.

— Да — каза им. — И аз ще ви служа. До края на живота си.

Тя им се поклони. Поклони се на почти невидимите същества, които я бяха спасявали толкова пъти, без да пожелаят нищо в замяна. На Господаря на Севера, оцелял също като нея пред грозното лице на смъртта. Винаги готов да й се отзове. Елин щеше да им служи, както щеше да служи на обитателите на Терасен.

Всички на подиума се поклониха с нея. След тях — и всички в тронната зала.

Но Малките хора вече ги нямаше.

Елин постави древната корона на Маб върху онази от злато, кристал и сребро и двете си прилегнаха съвършено.

Накрая възседна трона си.

Новото бреме натежа върху костите й. Вече не беше асасин. Нито принцеса воин.

И когато вдигна глава да огледа ликуващата тълпа, когато се усмихна, кралицата на Терасен и Елфическа кралица на Запада заискря като звезда.

* * *

Ритуалът не беше приключил. Още не.

Когато камбаните проехтяха над града, оповестявайки коронацията й, тълпите заликуваха.

И Елин отиде да ги поздрави.

Отправи се към портата на двореца, следвана от двора си, приятелите си и гостите от тронната зала. А като спря пред затворените врати от изящно изкован древен метал, отвъд които я чакаше градът и целият свят, тя се обърна към всички зад себе си.

Към всички, вървели неотлъчно до нея, довели до събитията в този ден, до радостния звън на камбаните.

Тя покани двора си напред.

После се усмихна на Дориан и Каол, на Ирен, Несрин, Сартак и спътниците им. Махна и на тях да пристъпят напред.

Те я доближиха с учудено вдигнати вежди.

Елин, още по-сияеща с короната на главата си, каза само:

— Елате с мен. — Тя посочи портата зад себе си. — Всички вие. Триумфът не принадлежеше само на нея.

Когато всички се поколебаха, Елин отиде при тях. Хвана Ирен Уестфол за ръката и я поведе напред. После Манон Черноклюна. Елида Локан. Лизандра. Еванджелин. Несрин Фалик. Борте и Хасар, и Ансел от Брайърклиф.

Всички жени, били се рамо до рамо с нея или надалеч. Проливали кръв и жертвали толкова много, без да се откажат от надеждата, че този ден ще настъпи.

— Повървете с мен — подкани ги пак Елин, докато мъжете и елфите се нареждаха зад тях. — Приятели мои.

Камбаните още биеха тържествено, когато тя кимна на стражите пред портата.

Те я отвориха и ревът на празнуващите тълпи разтърси света.

Елин и приятелите й пристъпиха заедно към ликуващия град.

Към улиците, където хората танцуваха и пееха, където мнозина ридаеха, притиснали ръце към сърцата си от въодушевление да зърнат шествието на махащите, усмихнати владетели, воини и герои, спасили кралството им, земите им. И коронясаната кралица с пламнали от щастие очи.

Нов свят.

По-добър свят.