Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (102)

99

Елин летеше надолу.

Падаше с шеметна скорост.

Портата на Уирда се затвори зад нея, но тя не си беше у дома.

А когато портата се затвори, всички светове се застъпиха.

И сега тя пропадаше през тях.

Един след друг. Светове от вода, светове от лед, светове от мрак.

Прелиташе през тях по-бързо от падаща звезда, по-бързо от светлината.

Но трябваше да намери дома си…

Светове от светлина, светове от кули, пронизващи небето, светове от тишина.

Бяха толкова много.

Толкова много светове, всички чудновати, всички толкова безценни и съвършени, че дори докато пропадаше през тях, им се дивеше.

Домът й. Пътят към дома…

Разтърси се трескаво за нишката, за спасителното въже в душата си. Запечатано с мастило върху кожата й.

Върни се при мен.

Елин прелиташе с бясна скорост през световете.

Твърде бързо.

Щеше да прелети и твърде бързо през собствения си свят и да го подмине.

Ала не смогваше да забави полета си. Да спре.

Прехвърчаше главоломно от свят в свят, в следващия, и следващия.

Само тази сила е важна, Където и да попаднеш, Елин, колкото и далеч, тази сила ще те отведе у дома.

Елин крещеше. Огнена искра, прелитаща през небето.

Нишката ставаше все по-плътна. Обтягаше се. Сякаш я теглеше.

Но твърде бързо. Трябваше да намали някак скоростта…

Гмурна се в последните останки от жизнената си енергия, издирвайки поне късче сила, с което да забави стремителния си полет.

Пропадна през свят, в който величествен град с невиждано високи лъскави кули бе построен край виещата се снага на голяма река.

Пропадна през свят от дъжд, зеленина и вятър.

И през цялото време крещеше, бореше се с ускорението.

Пропадна през свят от океани, без нито късче суша.

Близо. Домът й беше толкова близо, че почти долавяше познатия аромат на заснежени борове. Ако го подминеше, ако прелетеше през него…

Пропадна през свят от затрупани от снегове планини под искрящо звездно небе. Кацнали на някаква скала, крилат елф и бременна елфа съзерцаваха звездите.

Елфи, но не от нейния свят.

Тя протегна ръка, сякаш можеха да й помогнат, сякаш не беше просто незабележима искрица сила…

Крилатият, приказно красив елф завъртя глава към нея.

И вдигна ръка за поздрав.

Връхлетя я вълна от тъмна сила като нежна лятна нощ.

Не я блъсна, за да я нарани, а да я забави.

Стена, през която прелетя.

Но съумя да намали скоростта й. Силата на крилатия елф я забави достатъчно.

Елин напусна света му, без да издаде и звук.

И тогава ги видя.

Видя заснежените борове, змиевидния гръбнак на планинската верига по протежение на континента й, гъстата плетеница на Оуквалд отдясно и Пустошта отляво. Земя на множество народи, на множество раси.

Видя ги всичките, познати и чужди, във война и в мир, в многолюдни градове и в затънтени селца насред дивото. Толкова много същества. Ерилея.

И Елин се втурна към нея. Вкопчи се в нишката и изрева, придърпвайки се надолу към дома си.

У дома.

У дома.

У дома.

Това не беше краят. С нея не бе свършено.

Напрегна цялата си воля да спре полета си, света наоколо. Портата на Уирда се затръшна с грохотен трясък, затваряйки всички други врати зад себе си.

А Елин се гмурна обратно в собственото си тяло.

* * *

Знаците на Уирда вече се сливаха с каменистата земя, докато слънцето изгряваше над Ендовиер.

Роуан стоеше на колене пред Елин, готов всеки миг да издъхне в ръцете му, готов да загине с нея.

Ако краят му не дойдеше сам, той щеше да го предизвика. Отидеше ли си Елин, и той си тръгваше с нея.

И тогава го почувства. Докато слънцето се издигаше над хоризонта, усети прилива на енергия по прокъсаната свещена връзка.

Изблик на топлина и светлина, който спои разкъсаните нишки.

Роуан не смееше да си поеме дъх. Да се надява.

Не посмя дори когато Елин се срути на колене върху земята, където допреди малко бяха личали Знаците на Уирда.

Той мълниеносно се хвърли върху отпуснатото й тяло. Песента на сърцето й отекна в ушите му, в душата му.

Гърдите й се надигаха и спускаха. А очите й се открехваха бавно.

Мирисът на сълзите на Дориан и Каол замести соления въздух на Ендовиер. Елин погледна Роуан и му се усмихна.

Той я притисна към гърдите си и зарида от щастие под изгряващото слънце.

Немощна ръка погали гърба му, татуировката… Като че проследяваше символите, които бе скрил там, воден от отчаяна, невъобразима надежда.

— Върнах се — пророни дрезгаво тя.

* * *

Беше й топло, но… и студено в същото време. Чувстваше собственото си тяло някак чуждо.

Надигна се и простена от болката в костите си.

— Какво стана? — попита Дориан, когото Каол придържаше с ръка около кръста.

Елин сви ръцете си в шепи. Върху дланите й грейна малко пламъче.

Нищо повече.

Тя погледна Роуан, после Каол, а накрая й Дориан. Лицата им бяха толкова изпити под утринната светлина.

— Няма я — процеди тихо Елин. — Силата ми. — Завъртя ръце и пламъчето се плъзна по тях. — Останало е само едно въгленче.

Никой не проговори.

Но тя се усмихна. Усмихна се, задето вече не усещаше онзи кладенец в себе си, онова бушуващо море от огън. Оставаше й само огнената дарба — завидна, да, но не и необикновена.

Само тя — от цялата сила, която Мала й бе дарила от благодарност за Елена.

Но…

Елин посегна още по-навътре в себе си, към онова място в душата си.

Сложи ръка на гърдите си. И долови туптенето на сърцето си.

Елфическото си сърце. Цената.

Беше се отдала изцяло. Беше отдала живота си.

Човешкият си живот. Простосмъртието си. И то бе изгоряло, беше се превърнало в пепел, разпиляна между световете.

Вече не можеше да си върне човешкия облик. Оставаше й само това тяло.

Каза им го. И им разказа какво се е случило.

А като приключи, все още в прегръдките на Роуан, тя пак протегна ръка, колкото да се увери.

Навярно и това беше прощален дар от Мала. Да запази това късче от нея, което сега изникна в дланта й — капчицата вода.

Дарбата на майка й.

Онази частица, която Елин бе пазила докрай, с която не бе искала да се разделя, докато не се отдадеше до последно на Ключалката, на портата.

Тя протегна другата си ръка и мъничкото пламъче лумна в дланта й.

Обикновена дарба. Вече не беше Носителката на огъня.

Но все пак Елин.