Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (12)

9

Каирн я окова за олтара и я остави.

Фенрис се появи дълго след като тя се свести.

Кръвта й още течеше покрай парчетата стъкло, които Каирн беше сложил в краката й.

Този път не вълк влезе в каменната стая, а елф.

Стъпките на Фенрис й говореха достатъчно дори преди да съзре мъртвилото в очите му, бледността на златистата му кожа. Продължи да се взира в нищото даже след като спря пред олтара.

Лишена от всякакви думи, несигурна дали гърлото й изобщо би проработило, Елин мигна три пъти. Добре ли си?

Той й отвърна с две мигвания. Не.

По бузите му още личаха дири от солени сълзи.

Тя протегна разтреперан пръст към него и веригите й издрънчаха.

Фенрис пъхна безмълвно ръка в нейната.

Съжалявам, оформи Елин с устни, макар че Фенрис едва ли ги виждаше през цепката на желязната й маска.

Той стисна ръката й.

Сивият му жакет беше разкопчан отгоре и разкриваше малко от мускулестите му гърди. Сякаш не си бе направил труда да го закопчае в бързината да си тръгне.

Стомахът й се преобърна. Онова, което несъмнено го бе накарала да стори, докато тялото на мъртвия му брат близнак още лежеше на верандата…

— Не знаех, че ме е мразил толкова — програчи Фенрис.

Елин се вкопчи в ръката му.

Той притвори очи и пое треперлива глътка въздух.

— Майев ме пусна само колкото да извадя стъклото от краката ти. После… после трябва да се върна там.

Фенрис посочи с брадичка към стената, където обикновено седеше. Понечи да прегледа краката й, но тя пак го стисна за ръката и мигна два пъти. Не.

Искаше й се да остане в този свой облик още малко, да поскърби като елф, не като вълк. И тя да послуша още мъничко приятелския му глас, да почувства приятелския допир…

Елин заплака.

Не съумя да се сдържи. Не и след като сълзите рукнаха. Мразеше ги, мразеше насечения си дъх, спазмите на тялото си, запращащи светкавици от болка надолу по краката и стъпалата й.

— Ще ги извадя — каза Фенрис, а тя нямаше сили да му обясни, че не плаче заради стъклата, заради плътта, разсечена до кост.

Той не идваше за нея. Не идваше да я спаси.

Трябваше да се радва за това. Да изпита облекчение. Да, отдъхна си за него. Но… но…

Фенрис извади пинсети от кутията с инструменти, оставена от Каирн.

— Ще побързам.

Елин прехапа устната си толкова здраво, че вероятно й пусна кръв, и извърна главата си настрани. Първото парче стъкло излезе от коляното й. Плътта и сухожилията около прободеното място се разкъсаха наново.

Обонянието й долавяше повече сол, отколкото кръв и тя осъзна, че Фенрис плаче. Мирисът на сълзите им изпълни миниатюрното помещение.

Никой от двама им не пророни и дума.