Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (39)

36

— След колко време ще стигнем брега? — отекна шепотът на Елида между изваяните от реката пещерни стени.

Беше се поуплашила, когато лодката напусна обсега на светлината от залата и навлезе в скален проход, толкова непрогледен, че не виждаше собствените си ръце. А идеята да остане в подобен непроницаем мрак часове, дни, дори по-дълго…

Дали в онзи железен ковчег беше същото? Задушаващата чернота наоколо не потискаше Елин и на кралицата май даже не й хрумваше да освети пътя им. Не запалваше нито искра.

Но явно Малките хора се бяха подготвили. Само секунди, след като лодката навлезе в тъмния речен проход, на извития й нос светна син фенер.

В него нямаше огън, нито дори магия. Пълен беше с мънички светулки, излъчващи синьо сияние, сякаш погълнали цял рояк звезди.

Меката им светлина танцуваше по загладените от водата стени. Приятна, успокоителна светлина. Поне на нея така й действаше.

Елфите седяха нащрек с животински блясък в очите и използваха светлината да следят разклоненията, по които ги теглеха причудливите, змиевидни зверове.

— Не се движим особено бързо — отговори Роуан от мястото си до Елин към задния край на лодката. Фенрис дремеше в краката на кралицата. Имаше достатъчно пространство всички да полегнат между пейките или да се съберат при носа, за да изядат приготвените от Малките хора плодове и сирена. — А и не знаем колко се вият проходите. Няколко дни е относително умерено предположение.

— Пеша пътят би ни коствал три седмици — обясни Гавриел с посребрена от фенера коса. — Дори по-дълго.

Елида въртеше нервно халката около пръста си. Предпочиташе да върви цял месец пеша, отколкото да плава сред тези тъмни и душни проходи.

Но нямаха избор. Анийт не я бе предупредила за опасност, преди да се качат в лодката. Преди Елин да получи короната на древна елфическа кралица, която й се полагаше по наследство.

Тя я прибра в една от раниците им, сякаш беше най-обикновен портупей. Не продумваше и дума, а те не смееха да я разпитват.

Вместо това през изминалите часове седеше в задния край на лодката и оглеждаше небелязаните си ръце, взирайки се от време на време в катраненочерните води под тях. Елида не знаеше какво очаква да зърне, освен собственото си треперливо отражение. Безчет кръвожадни, древни същества обитаваха тези земи и повечето бяха враждебно настроени към простосмъртните.

Елида се облегна на струпания им на купчина багаж и надникна наляво. Лоркан седеше до ръба на лодката. Не я беше доближавал толкова от седмици.

Като усети вниманието й, плъзна тъмни очи към нея.

Тя си позволи да задържи погледа си върху него за няколко дълги секунди.

Онзи ден на плажа бе пълзял след Майев, за да спаси Елин. И й беше помогнал да избяга. Ала това заличаваше ли факта, че той беше призовал Майев? Въпреки че Майев му бе заложила капан, че го беше излъгала за намеренията си спрямо Елин. Заличаваше ли факта, че я беше призовал?

Последно разговаряха приятелски на борда на онзи кораб, броени часове преди армадата на Майев да се появи. Тогава й каза, че трябвало да поговорят, а тя предположи, че иска да обсъдят съвместното им бъдеще, връзката им.

Но може би Лоркан бе възнамерявал да й сподели какво е сторил, че е сбъркал, подхождайки така, преди да се осъществи планът на Елин. Елида спря да върти пръстена.

Не се и съмняваше, че го е направил заради нея. Призовал беше армадата на Майев от страх, че флотата на Мелисанде ще ги унищожи. Беше го направил заради нея, както ги обгърна и с щита си онзи ден, когато Фенрис отхапа парче от ръката й.

Но мълчаливата кралица зад тях, загубила необуздания си плам, нахаканата си усмивка… тя бе преживяла цели два месеца в компанията на садист. На двама садисти. Това беше цената, която Елин беше платила, и бремето, което всички щяха да носят до края на дните си.

Той беше виновен за мълчанието й, за угасналия й огън. Не изцяло, но до голяма степен…

Лоркан стисна устни, сякаш прочел мислите по лицето й.

Елида пак отправи поглед напред към пещерния проход, чийто таван се спускаше толкова ниско, че можеше да го докосне, ако се изправеше в лодката. Пространството ставаше все по-тясно и по-тясно…

— Вероятно е вход към някоя голяма зала — процеди Лоркан, като че доловил страха й.

Или надушил го.

Елида не благоволи да му отговори. Но и не можа да потисне искрицата признателност за успокоителните му думи.

Лодката продължи да ги носи към древния, ням мрак и никой не продума още дълго време.

* * *

Нашийникът не съществуваше наистина.

Само че армията, която Майев бе свикала, беше съвсем истинска.

А Дориан издирваше последния Ключ на Уирда заедно с Манон. Измъкнеше ли го от самия Ераван, където и да го криеше валгският крал, събереше ли и трите…

Плисъкът на реката в лодката им беше единственият звук от доста време насам.

Гавриел стоеше на пост на носа, а Лоркан — от дясната страна, стиснал умислено челюсти. Фенрис и Елида дремеха. Момичето беше отпуснало глава върху единия му хълбок и мастиленочерната му коса се разстилаше върху снежнобялата козина на вълка.

Елин надзърна към Роуан, седнал до нея, без да я докосва, и сви пръсти в скута си. Той мигна в сумрака — едничкият сигнал, че следи всяко нейно движение.

Елин вдиша аромата му, допусна го малко по-надълбоко в себе си.

Дориан и Манон можеше да са къде ли не. Безсмислено бе да ги издирват. Пътищата им или щяха да се пресекат, или това нямаше да се случи. А ако кралят намереше последния ключ и й го донесеше, тя щеше да плати цената, наложена от боговете. Дължеше го на Терасен, на света.

Но ако Дориан решеше той да я плати, да изкове Ключалката… стомахът й се сви на кълбо. Кралят имаше сила. Като нейната, ако не и по-могъща.

Саможертвата обаче трябваше да е нейна. Тя трябваше да пролее кръвта си, за да спаси всички. Оставеше ли я на него…

Можеше. Дори се налагаше. Ераван несъмнено настъпваше към Терасен, а и армията на Майев вещаеше само беди, ето защо трябваше да му го позволи. Вярваше му достатъчно.

Макар че никога нямаше да си го прости.

Дългът беше неин. Неин. Вероятно наказанието за прехвърлянето му на друг щеше да е животът с мисъл като тази. С мисълта за всичко, което бе претърпяла през последните месеци.

Мракът на подземната река я притисна отвсякъде, прегърна я задушаващо.

Различен беше от онзи в желязната кутия. Онзи, който бе открила в себе си.

Място, откъдето едва ли някога щеше да си тръгне.

Силата й започна да се разбужда. Елин преглътна и нарочно не отчете присъствието й.

Не биваше. Още не. Не и докато не се почувстваше готова.

Видяла беше лицето на Роуан, когато му разказа какво я бе подтикнала да стори измамата му с нашийника. Виждаше как я гледат спътниците им, състраданието и страха в очите им. Заради всичко, което бе преживяла, в което се беше превърнала.

Ново тяло. Чуждо, странно тяло, сякаш я бяха изтръгнали от едно и я бяха пъхнали в друго. Не беше като да приемеш друг облик. Още дори не беше понечила да си върне човешкия. Не откриваше смисъл.

Седейки мълчаливо, докато лодката се носеше през подземната тъма, Елин чувстваше тежестта на погледите им. На ужаса им. Чудеха се колко ли е прекършена.

Не се предавай.

Знаеше, че е вярно — че наистина е чула гласа на майка си.

Затова нямаше да се предаде. Нямаше да се пречупи заради изживените кошмари. Заради предстоящите.

Заради приятелите си, за да разсее отчаянието им, страха им, нямаше да се предаде.

Щеше да се бори със зъби и нокти, за да стане отново същата като преди. Да крачи наперено, да се усмихва дяволито и да намигва на света. Щеше да се бори срещу закътаното напрежение в душата си, да го потиска. Щеше да използва пътешествието в мрака, за да сглоби старата Елин парче по парче — поне дотолкова, за да изглежда убедително.

Въпреки че пропуканият мрак вече живееше в нея, въпреки че й беше непосилно да говори, щеше да им покаже онова, което искаха да видят.

Непрекършената Носителка на огъня. Елин Дивия огън.

На целия свят щеше да покаже тази лъжа. Да го накара да повярва в нея.

А може би някой ден и тя самата щеше да й повярва.