Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (7)

4

— Този лагер е изоставен от месеци.

Манон наблюдаваше от една заснежена скала западните склонове на Белия зъб, сякаш погледът й стигаше чак до Пустошта.

Астерин клечеше на ръба на някакво полузаровено огнище и студеният вятър рошеше сплъстената козя кожа, преметната през раменете й.

Втората на Манон Черноклюна добави:

— Никой не е стъпвал тук от ранна есен.

И Манон подозираше същото. Сенките бяха забелязали мястото преди час, докато разучаваха терена напред; умело замаскираните следи откъм подветрената страна на скалистия връх бяха привлекли вниманието им. Тя самата навярно би прелетяла точно над тях.

Астерин се изправи и изтупа снега от коленете на кожения си панталон. Дори дебелата материя не успяваше да ги предпази от безмилостния студ. Затова и се бяха принудили да носят кожи от планински кози.

Добре се сливаха със снега, беше ги уверила Еда. През последните седмици Сянката дори бе отмила черното багрило, с което боядисваше луннобялата си коса. Същата като на Манон. Бриар остави своята черна с оправданието, че все пак едната от тях трябвало да разузнава нощем.

Манон надзърна към двете Сенки, крачещи предпазливо из лагера. Вече не Сенки, а двете лица на луната. Тъмното и светлото.

Една от множеството промени, настъпили във вещерския й отряд, легендарните Тринайсет.

Манон въздъхна и вятърът отнесе топлото облаче.

— Тук някъде са — прошепна Астерин, за да не я чуят другите от временното си убежище под една надвиснала скала.

— Три лагера — отвърна също толкова приглушено Манон. — Всички отдавна изоставени. Издирваме призраци.

Златистата коса на Астерин се измъкна от плитката и вятърът я задуха на запад. Към родината, която вероятно никога нямаше да видят.

— Лагерите са доказателство, че търсим същества от плът и кръв. Гислейн смята, че може да са останали от последния летен лов.

— Но също така може да са от планинските диваци — изтъкна Манон, макар и да не й се вярваше.

През последното столетие беше преследвала достатъчно вещици от Крочаните, за да разпознае огнищата им, спретнатите им лагери. Същото важеше за всички от Тринайсетте. Освен това по нареждане на Ераван заедно бяха преследвали и избили толкова много диваци от Белия зъб по-рано тази година, че познаваха отлично и техните навици.

Напръсканите със златисти точици черни очи на Астерин се отправиха към размития хоризонт.

— Ще ги намерим.

Скоро. Трябваше да открият поне шепа крочанки скоро. Манон знаеше, че имат начини да общуват, независимо че бяха толкова разпилени. Да извикат помощ. Подкрепления.

Времето не беше на тяхна страна. Бяха изминали почти два месеца от онзи ден на плажа в Ейлве… откакто бе научила ужасната цена, която кралицата на Терасен трябваше да плати, за да възпре цялата тази лудост. Цената, която и друг с кръвта на Мала във вените си можеше да плати, ако се стигнеше дотам.

Манон се сдържа да не надникне през рамо към краля на Адарлан, който стоеше сред останалите Тринайсет и забавляваше Веста, призовавайки огън, вода и лед в свитата си длан. Скромно показно на страховита, чудновата магическа сила. Той оформи три малки вихрушки от стихиите и ги накара да танцуват една около друга, а Веста вирна впечатлено вежда. Манон бе забелязала как го гледа червенокосата вещица, как благоразумно се самоограничаваше да задоволи желанието си.

Тя самата не й бе заповядвала подобно нещо. На никоя от Тринайсетте не беше казала какъв й беше човешкият крал.

Никакъв, щеше да обясни. Свободен като нея. Измъчван от стаен гняв като нея. И също толкова притиснат от времето. Досега не бяха открили третия, последен Ключ на Уирда. Двата, които кралят носеше в джоба си, не ги водеха, а само излъчваха безподобната си смрад. Нямаха ни най-малка представа къде Ераван държеше последния ключ. А да го издирват в Морат или някоя от другите му крепости, беше равностойно на самоубийство.

Ето защо след седмици на безплодно търсене решиха да го оставят и да насочат вниманието си към крочанките. Кралят се възпротиви първоначално, но в крайна сметка склони. Съюзниците и приятелите му на север се нуждаеха от възможно най-много воини. А намериха ли крочанките… Манон нямаше да наруши обещанието си.

Може и да беше низвергната наследница на клана Черноклюни, може и да командваше едва дузина вещици, но все още държеше на думата си.

Затова щеше да намери крочанките. И да ги убеди да полетят към бойното поле с Тринайсетте. С нея. Последната жива кралица на Крочан.

Дори всички да потънеха право в прегръдката на Мрака.

Слънцето достигаше зенита си и отражението му в снега почти я заслепяваше.

Безразсъдно бе да се задържат. През изминалите месеци оцеляваха благодарение на силата и острия си ум. Защото, докато те издирваха крочанките, мнозина издирваха тях самите. Разузнавателни отряди на Жълтоногите и Синьокръвните най-вече.

Манон им беше заповядала да не атакуват първи, да не убиват. Изчезнеше ли някой патрулиращ отряд на Железни зъби, лесно щяха да определят местонахождението им. Макар че Дориан можеше да прекърши вратовете им, без дори да си помръдне пръста.

Жалко че не беше роден вещер. И все пак Манон на драго сърце приемаше толкова смъртоносен съюзник. Тринайсетте също.

— Какво ще кажеш на крочанките, като ги намерим? — попита Астерин.

Обмисляше го безброй пъти. Чудеше се дали крочанките знаеха коя е Лотиан Черноклюна, както и че бе обичала бащата на Манон — единствен по рода си крочански принц. Също и че родителите й си бяха мечтали, вярвали бяха, че ще създадат дете, способно да унищожи проклятието, тегнещо над Железни зъби, и да обедини клановете им.

Дете на мира, не на войната.

Ала тези думи бяха чужди на езика й. Обич. Мир.

Манон погали с пъхнат в ръкавицата пръст парчето червен плат, с което бе вързала крайчеца на плитката си. Късче от пелерината на доведената й сестра. Рианон. Кръстена на последната вещерска кралица… чието лице Манон бе наследила.

— Вероятно ще ги помоля да не стрелят — отвърна Манон. Астерин се поусмихна.

— Имах предвид… дали ще им кажеш коя си?

Манон рядко избягваше каквото и да било. Рядко се страхуваше от нещо. Но да изрече тези думи, точно тези думи…

— Не знам — призна си. — Ще реша, ако стигнем дотам.

Белия демон. Така я наричаха крочанките. Оглавяваше списъка им със смъртни врагове. Вещица, която им бе наредено да убият при първа възможност. А това само по себе си подсказваше, че не знаят каква им е.

Полусестра й обаче се беше досетила някак. Преди Манон да пререже гърлото й.

Манон Родопредателката — така я наричаше баба й. Майка Черноклюна навярно бе тържествувала всеки път през изнизалото се столетие, когато Манон й носеше крочанско сърце.

Манон затвори очи, заслушана в глухата песен на вятъра.

Зад тях Абраксос изскимтя гладно. Да, всички гладуваха през изминалите дни.

— Ще те последваме навсякъде, Манон — пророни Астерин.

Манон се обърна към братовчедка си.

— Заслужавам ли тази чест?

Астерин стисна устни. Леката изпъкналост на носа й беше дело на Манон. Счупила го бе в онази зала в Омега, когато братовчедка й се сби с наглите Жълтоноги. Астерин нито веднъж не се оплака. Носеше спомена от удара на Манон като медал.

— Само ти можеш да решиш дали я заслужаваш, Манон.

Манон се замисли върху думите й, отправяйки взор към западния хоризонт. Може би щеше да заслужи честта, като ги върнеше в дом, който никога не бяха виждали.

Ако оцелееха в тази война, след всички ужаси, които се налагаше да преживеят в нея.

* * *

Не беше лесна задача да се промъкне покрай тринайсет спящи вещици и уивърните им.

Но Дориан Хавилиард ги изучаваше старателно — знаеше коя кога е на пост, коя спи най-дълбоко, коя би докладвала, ако го видеше да се отдалечава от огъня им, и коя би си замълчала. Изучаваше ги седмици наред още откакто му хрумна тази идея. Откакто се зароди планът му.

Бяха направили лагера си на тясната скала под укритието на някаква надвиснала канара, където намериха стари следи от крочанки. Уивърните ги ограждаха като стена с топлите си тела.

Дориан разполагаше с броени минути. Упражняваше се от седмици и редовно ставаше нощем — просто сънен мъж, недоволен, че трябваше да се сблъска със студеното време, за да се облекчи. Искаше вещиците да свикнат със среднощните му навици.

Манон най-вече.

Макар че не бяха обявили нищо официално, всяка вечер разгръщаха постелките си една до друга. Не че цял лагер с вещици предполагаше възможност за интимност с нея. За тази цел прибягваха до сковани от зимния мраз гори и заснежени планински проходи, търсейки с алчни ръце мъничкото кожа, която дръзваха да оголят на хапливия въздух.

Моментите на плътска близост бяха кратки, дивашки. Зъби, нокти и ръмжене. Не само от страна на Манон.

Ала след като цял ден бе скитал напразно — просто страж със знатно звание, — докато приятелите му проливаха кръв, за да спасят земите им, и той се нуждаеше от отдушник не по-малко от нея. Никога не споделяха мрачните си мисли. И това го устройваше.

Само че не знаеше в какво го превръщаше нещо такова…

Ако трябваше да е откровен, през повечето време не чувстваше почти нищо. Вече месеци, с изключение на онези откраднати, необуздани мигове с Манон. И когато тренираше с Тринайсетте, обладан от притаен гняв, който го караше да върти бясно меча, да се изправя, поваляха ли го.

Учеха го да борави с меч, с лък, с нож, да следва нечии дири — на всичко, което поискаше от тях. На портупея му освен Дамарис вече висеше и вещерски нож, подарък от Сорел, каменоликата Трета на Манон. Даде му го, когато преди две седмици най-накрая успя да я приклещи в здрава хватка.

А когато уроците приключеха и всички насядаха около скромния огън, който се осмеляваха да палят нощем, Дориан се чудеше дали вещиците надушват глождещото го неспокойство.

Дали надушват, че не отива да се облекчи в ледовитата нощ, минавайки между постелките им, а сетне и през тясната пролука между Нарин, небесносиния женски уивърн на Астерин, и Абраксос. Кимна на Веста, която стоеше на пост, и въпреки жестокия студ червенокосата вещица му хвърли палава усмивка, преди Дориан да свърне зад скалата, изчезвайки от погледа й.

Нарочно бе избрал нейното дежурене. Някои вещици от Тринайсетте никога не се усмихваха. Лин, която май още се двоумеше дали да не го разпори, за да разгледа вътрешностите му; Имоджен, която бе доста саможива и не се усмихваше на никого. Теа и Кая обикновено пазеха усмивките си една за друга, а когато Фалин и Фалон — зеленооките демонични близначки, както ги наричаха останалите — се усмихнеха, предстоеше същински хаос.

Всички те можеше и да го заподозрат в нещо, ако се забавеше. Веста обаче, която флиртуваше безсрамно с него, щеше да му даде малко повече време извън лагера. Вероятно от страх какво може да й причини Манон, ако я види да тръгва след него в тъмното.

Негодник — само един негодник би ги използвал така. Наблюдаваше ги, изучаваше ги най-подмолно, докато те рискуваха всичко, за да открият крочанките.

Но нямаше значение дали го е грижа. За тях. За него самия. Загрижеността не му беше помогнала досега. Нито пък на Сорша.

Пък и нямаше да е от никакво значение, щом се откажеше от всичко, за да затвори Портата на Уирда.

Дамарис тежеше върху хълбока му, ала напорът му не се усещаше на фона на двата предмета, пъхнати в джоба на дебелия му жакет. За щастие, бързо се бе научил да заглушава шепота им, другосветския им зов. През повечето време.

Никоя от вещиците не се поинтересува защо така лесно се отказа от издирването на третия Ключ. Дориан знаеше, че няма време за спорове. Затова си изгради план и остави вещиците, начело с Манон, да вярват, че се задоволява с ролята си на техен страж.

Като стигна до осеяната с камъни поляна, на която се беше натъкнал по-рано, преструвайки се, че отива да се поразходи из района, той бързо се приготви.

Не беше забравил нито едно от движенията на Елин в Залива на Черепа, когато размаза кръвта си по пода на стаята си в „Океанска роза“.

Само че той нямаше да призовава Елена със собствената си кръв.

Щом обагри снега в червено с нея и се увери, че вятърът продължава да носи мириса й настрана от вещерския лагер, Дориан извади Дамарис от ножницата и го заби в центъра на кръга от Знаци на Уирда.

После зачака.

Магията му бучеше непрестанно в тялото му. Той призова малък пламък, колкото да се стопли, да не умре от студ, докато минутите се нижеха.

Ледът беше първата проява на магията му и по тази причина бе допускал, че ще има най-голямо влечение към него. Или поне някакъв имунитет. Но нямаше нито едно от двете. И беше решил, ако доживееше друго горещо лято, никога да не се оплаква от жегата.

По време на седмиците на непреклонно, безполезно търсене подготвяше магията си, доколкото беше възможно. Никоя от вещиците не притежаваше магически способности освен Отдаването, което, бяха му обяснили, можело да се изпълни само веднъж — и то с опустошителен ефект. Но Тринайсетте наблюдаваха с интерес как Дориан упражнява уменията, усвоени от Роуан. Лед. Огън. Вода. Изцеляване. Вятър. Заради дебелия сняг събуждането на живот в замръзналата земя се оказваше непостижимо, но той все пак опитваше.

Единствената магия, която винаги се отзоваваше на повика му, си оставаше онази невидима мощ, способна да троши кости. Нея вещиците харесваха най-много. Главно защото го правеше основната им отбранителна сила срещу враговете. Смърт — това беше дарбата му. Само нея съумяваше да предложи на околните. В това отношение много си приличаше с баща си.

Пламъкът го обгръщаше — невидим и укрепващ.

От Елин нямаше ни вест, ни кост. Нито пък от Роуан и спътниците му. Никой не знаеше дали кралицата още е в плен на Майев.

Тя бе готова да се откаже от всичко, за да спаси Терасен, народа му. Дориан трябваше да е готов на същото. Елин определено имаше повече за губене. Вречен и съпруг, който я обичаше. Двор от приятели, които биха я последвали в ада. Кралство, очакващо завръщането й.

Той имаше само небелязан гроб на лечителка, която никой нямаше да помни, разбита империя и рухнал замък.

Дориан затвори очи за миг, прогонвайки спомена за избухващия замък, за баща си, протегнал ръце към него, молейки за прошка. Чудовище — онзи мъж беше същинско чудовище. Създал бе собствения си син, обсебен от валгски демон.

Какво говореше това за Дориан? Кръвта му беше червена, а валгският принц, обитавал тялото му, пируваше с душата му, караше го да извлича наслада от всички жестокости, които го принуждаваше да върши, докато носеше онзи проклет нашийник. Но значеше ли това, че е човек?

Дориан въздъхна и отвори очи.

В другия край на заснежената поляна стоеше мъж.

Дориан се поклони дълбоко.

— Гавин.

* * *

Първият крал на Адарлан имаше неговите очи.

По-скоро Дориан имаше очите на Гавин, наследени, въпреки че ги деляха хиляда години.

Останалата част от лицето на древния крал му беше чужда: дългата тъмнокестенява коса, грубите черти, сериозно стиснатите устни.

— Научил си знаците.

Дориан се изправи.

— Схватлив съм.

Гавин не се усмихна.

— Умението да призоваваш не бива да се използва лекомислено. Опасно е да ме викаш тук, млади кралю. Особено като се има предвид какво носиш.

Дориан потупа джоба на жакета си с двата Ключа на Уирда, игнорирайки причудливата, страховита сила, която докосна дланта му в отговор.

— Опасности дебнат отвсякъде в наши дни. — Той изопна рамене. — Нужна ми е помощта ти.

Гавин не отвърна. Погледът му се плъзна към Дамарис, забит в снега между знаците. Лична вещ на краля, както Елин бе използвала Окото на Елена, за да призове древната кралица.

— Поне добре си се грижил за меча ми. — Той вдигна очи към Дориан, режещи като острието на легендарното оръжие. — Но не мога да кажа същото за кралството ми.

Дориан сключи челюсти.

— Боя се, че го наследих в доста окаяно състояние от баща си.

— Беше принц на Адарлан дълго преди да станеш крал.

Магията на Дориан се вледени, стана по-студена от нощта около него.

— Тогава приеми, че опитвам да изкупя вината си за дългогодишните си провали.

Гавин задържа погледа му за момент, който сякаш продължи цяла вечност. Истински крал — такъв беше мъжът пред него. Крал не само по титла, но и по дух. Нямаше много като него, откакто го бяха погребали под основите на замъка му на брега на Ейвъри.

Дориан устоя на тежестта на този поглед. Позволи на краля да види какво му бе останало от него — светлата ивица около собствената му шия.

Накрая Гавин мигна веднъж — единственият знак, че му разрешава да продължи.

Дориан преглътна.

— Къде е третият Ключ?

Гавин се вцепени.

— Забранено ми е да казвам.

— Забранено ти е… или не искаш?

Вероятно трябваше да му говори на колене, почтително. Колко легенди за Гавин бе чел като дете? Колко пъти бе тичал из замъка, преструвайки се на краля, който сега стоеше пред него?

Дориан извади Амулета на Оринт от жакета си и хапещият вятър го разлюля. Тиха призрачна песен зазвуча от златистосиния медальон — песен, изпята на несъществуващи езици.

— Бранън Галантиус се опълчил на боговете, скривайки Ключа тук с предупреждение към Елин. Поне ми дай насока.

Образът на Гавин започна да се размива по краищата, но остана пред него. Нямаше много време. И двамата нямаха.

— Бранън Галантиус беше безочливо копеле. Знам до какво води намесата в божиите работи. До нищо хубаво.

— Не боговете са отговорни за всичко това, а съпругата ти.

Гавин оголи зъби. И въпреки че говореше с мъртвец, Дориан долови, че магията му се приготвя за отбрана.

— Вречената ми — озъби се Гавин — ще плати цената. Вречената ми ще изчезне завинаги, ако някой събере всички Ключове. Знаеш ли какво е чувството, млади кралю? Да разполагаш с цяла вечност и да я изтръгнат от ръцете ти?

Дориан не благоволи да отговори.

— Не искаш да намеря третия Ключ, защото това ще погуби Елена.

Гавин замълча.

— Безброй хора ще умрат, ако не върнем Ключовете в портата — изръмжа Дориан и пъхна Амулета на Оринт обратно в жакета си, без да обръща внимание на странния импулс, който запрати към костите му. — Не вярвам да си чак такъв егоист.

Гавин продължаваше да мълчи, докато вятърът брулеше тъмната му коса. Очите му обаче просветнаха, макар и едва забележимо.

— Къде е? — пророни Дориан. Имаше броени минути, преди Веста да се престраши да го потърси. — Кажи ми къде е третият Ключ?

— И ти ще платиш с живота си. Ако намериш Ключовете и изковеш Ключалката. И твоята душа ще вземат. Нито зрънце от теб няма да продължи в Отвъдното.

— И бездруго никого не го е грижа.

Него, самия, със сигурност… Пък и заслужаваше такъв край заради всичките си провали. Всичките си злодеяния.

Гавин впи изпитателен поглед в него. Дориан не трепна под тежестта му. Воин, оцелял във втората война на Ераван.

— Елена помогна на Елин — продължи Дориан. Дъхът му излизаше на бели облачета в пространството помежду им. — Не се страхуваше, независимо че знаеше каква съдба я очаква. Нито пък Елин, която няма да има нито дълъг живот със своя вречен, нито вечност с него в Отвъдното. — Също като мен. — Сърцето му заблъска в гърдите, разбуждайки отново магията му. — А ти се боиш. Искаш да избягаш.

Зъбите на Гавин просветнаха в мрака.

— Можете да надвиете Ераван и без да затваряте портата.

— Кажи ми как и ще намеря начин да го сторя.

Но Гавин отново се умълча, стиснал ръце в юмруци до тялото си.

Дориан изсумтя:

— Ако знаеше, отдавна щеше да е направено. — Гавин поклати глава, но Дориан не се отказа: — Приятелите ти загинаха в бой с ордите на Ераван. Помогни ми да спася моите от същата съдба. За някои от тях дори може да е късно.

Стомахът му се преобърна при мисълта.

Дали Каол беше стигнал невредим до Южния континент? Може би беше по-добре, ако приятелят му не се върнеше изобщо, ако останеше на безопасно място в Антика. Макар че Каол никога не би постъпил така.

Дориан надникна към скалата, зад която беше свърнал. Не разполагаше с още много време.

— Ами Адарлан? — попита Гавин. — Готов си да го оставиш без крал? — Въпросът говореше достатъчно за мнението му относно Холин. — Така ли ще изкупиш вината си за годините на бездействие като адарлански принц?

Дориан пое с достойнство словесния удар — беше абсолютната истина, нанесен от мъжа, служил на безименния й бог.

— Има ли значение?

— Адарлан беше моята гордост.

— Вече не я заслужава — озъби му се Дориан. — От много, много време насам. Може би дори заслужава да рухне.

Гавин килна глава.

— Думи на безразсъдно, самонадеяно момче. Да не смяташ, че само ти си преживял загуба?

— Но твоят страх от загуба те кара да избереш една жена пред съдбата на целия свят.

— Ако ти имаше този избор — любимата ти или Ерилея, — различно ли щеше да постъпиш?

Сорша или светът. Толкова празен въпрос. Макар че огънят в него поутихна, Дориан се осмели да каже:

— Самозалъгваш се за пътя пред себе си, а уж си служил на бога на истината. — Каол му беше казал какво са открили в катакомбите под каналите на Рифтхолд тази пролет. Забравеният костен храм, където Гавин бе написал изповедта си, преди да умре. — Той как би определил ролята на Елена във всичко това?

— Всевиждащия няма нищо общо с онези безгръбначни твари — изръмжа Гавин.

Дориан можеше да се закълне, че през прохода изсвистя прашен, сух като кост вятър.

— Какво е тогава?

— Изключено ли е да съществуват много богове от много различни места? Едни от този свят, други — от чужд?

— Това е дискусия за друг път — процеди Дориан. — Когато не сме във война. — Той си пое дълбока глътка въздух. И още една. — Моля те! — Пророни после. — Моля те, помогни ми да спася приятелите си. Да надвия злото.

Само това му беше останало — тази мисия.

Гавин отново впери проницателен поглед в него. Дориан устоя на напора му. Остави го да прочете истината, изписана върху душата му.

Болка забули лицето на краля. Болка и разкаяние.

— Ключът е в Морат — каза накрая Гавин.

Устата на Дориан пресъхна.

— Къде в Морат?

— Не знам. — Дориан му повярва. Суровият ужас в очите на краля потвърждаваше отговора му. Той кимна към Дамарис. — Онзи меч не е просто украса. Позволи му да те води, ако не вярваш на собствените си инстинкти.

— Вярно ли е, че казва истината?

— Благословен е от Всевиждащия, след като положих клетва пред него. — Гавин сви рамене. Почти първичен жест, сякаш не беше напускал пустошта на Адарлан, където се бе издигнал от военачалник до крал. — Въпреки това ще трябва да се научиш сам да различаваш истината от лъжата.

— Но Дамарис ще ми помогне да намеря Ключа в Морат?

Да проникне в крепостта на Ераван, където създаваха онези проклети нашийници…

Гавин стисна устни.

— Не мога да ти кажа. Но пък ще ти заявя едно: не тръгвай още към Морат. Не и докато не си готов.

— Готов съм.

Глупава лъжа. Гавин светкавично я разпозна. Дориан едва се сдържа да не докосне шията си, неизличимата светла ивица върху кожата си.

— Морат не е обикновена крепост — допълни Гавин. — Морат е ад и наказва дръзки младежи като теб. — Дориан се скова, но Гавин не спря дотук: — Ще разбереш, когато действително си готов. Останете в този лагер, ако успееш да убедиш спътниците си. Пътят ще ви намери тук.

Образът на Гавин се разми още повече, а лицето му помътня. Дориан пристъпи напред.

— Аз човек ли съм?

Сапфирените очи на краля омекнаха — едва забележимо.

— Не съм аз този, който трябва да отговори на подобен въпрос.

Сетне изчезна.