Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (114)

111

Несрин не бе очаквала да види илкени. Нито бе подозирала колко страховита сила можеха да се окажат дори няколко десетки от тях.

Ловки и свирепи, изчадията кръжаха над предните редици от многочислената моратска армия. Черни като нощта и нетърпеливи да срещнат руките в битка.

Сартак нареди на стрелците да ги обсипят с огнени стрели. Пламъкът на първата обгори пръстите й, когато си набеляза мишена сред хаоса на сражението и стреля.

Стрелата полетя в нощта и улучи илкена, който се канеше да разкъса един даргански кон. Писъкът на чудовището достигна дори нейните уши. Дарганският ездач го прободе със сулда си и пъкленото цвилене секна. Навременен, смел удар.

Несрин посягаше към втора стрела, когато дарганският ездач загина.

Илкенът не беше умрял — преструваше се. Агонизиращият рев на красивия кон прониза нощта, когато извитите нокти на изчадието разкъсаха първо неговите гърди, а после и тези на ездача.

Несрин взе с разтреперани пръсти кремъка, за да запали накиснатото в катран парче плат, увито около главата на стрелата.

Илкените атакуваха и даргански ездачи, и рукини по цялото бойно поле.

А в отсрещния край на равнината, сякаш в очакване на сублимния момент, в който да помете оцелелите войници, дебнеше друга, непозната тъмнина.

Валгските принцеси. В новите им тела на каранкуи. Последната изненада на Ераван.

Несрин се прицели и стреля, а сетне се огледа за Сартак. Принцът предвождаше отряд рукини към вражеските редици с Борте, Фалкан и Йеран по фланговете.

Отчаян, последен набег.

От който нямаше голям шанс да се завърнат живи.

* * *

Дъхът засядаше в гърлото на Ирен, бурният ритъм на сърцето й отекваше в цялото й тяло, но поне страхът не я бе вцепенил. Засега.

Лизандра, преобразена в рук, кацна върху крепостната стена и изчака Ирен и Елида да слязат от гърба й. Точно при Каол и Дориан, които се бореха отчаяно с наплива от Валги.

Ала това беше най-малката им грижа. Защото илкените убиваха наред, приближавайки все повече и повече стените на града.

Силба да им е на помощ!

Каол я зърна пръв. И очите му се изцъклиха от чист ужас.

— Връщай се в двореца.

Ирен нямаше такова намерение. Дориан се обърна към нея и тя му каза:

— Нужен сте ни, Ваше Величество.

Каол закуцука гневно към нея.

— Връщай се в двореца.

Ирен не го удостои с внимание и този път. Дориан също, зает да пронизва с меча си най-близкия Валг. Като бутна мъртвия демон през стената, се спусна към Ирен.

— Какво има?

Елида посочи към южната порта. Към пламъка сред свирепия мрак.

Оплисканото с кръв лице на Дориан пребледня.

— Тя няма повече магия.

— Знаем — потвърди Елида през стиснати устни. — Затова и си ни необходим.

Каол явно се досети за плана им преди краля си. Защото се завъртя към съпругата си, отпускайки от двете страни на тялото си меча и щита си.

— Не можеш.

Елида им разясни припряно и сбито безразсъдната си идея. Идеята на господарката на Перант.

Ирен се опитваше да не трепери. Чак сега започваше да проумява какво се канеха да направят.

Елида просто се качи върху гърба на хамелеонката и махна на краля да я последва. Дориан, естествено, не се поколеба.

Каол обаче пусна меча и щита си върху окървавените камъни и стисна лицето на Ирен с длани.

— Не можеш — повтори с пресекващ глас. — Не можеш.

Тя сложи ръце върху неговите и долепи чело до това на Каол.

— Ти си моята радост.

Съпругът й, най-скъпият й приятел затвори очи. Беше пропит с миризмата на валгска кръв и метал, но някъде изпод нея… под нея се долавяше неговият аромат. Уханието на дома.

Когато отвори бронзовите си очи, те грееха ярко. От живот, истински живот. От доверие, разбиране и гордост.

— Върви да спасиш света, Ирен — прошепна й и я целуна по челото.

Тя остави целувката му да попие в кожата й — това щеше да е защитният й магически символ, знакът на любовта, която щеше да отнесе със себе си до ада и отвъд него.

Каол се извърна към Дориан и Елида, яхнали хамелеонката, и обичта в изражението му отстъпи място на огнена решимост.

— Пазете я! — каза само.

Навярно единствената заповед, която някога щеше да даде на краля си. На техния крал.

Затова го обичаше. И знаеше, че детето в утробата й няма нито за миг да се усъмни в любовта му.

Дориан сведе глава.

— На всяка цена. — Кралят й подаде ръка да се качи на гърба на Лизандра. — Нека да им покажем как се прави!

* * *

Гърдите на Манон горяха с всяка глътка въздух, но Абраксос летеше неустрашимо през мелето.

Твърде много. Враговете бяха твърде много.

А новите страшилища, които Морат им изпращаше, илкените…

Писъци и кръв изпълваха небето. Крочанки и Железни зъби, и руки — това наистина бяха руки — се бореха за живота си.

Дори мъничкото надежда за победа, която Елин Галантиус им бе спечелила, вече се изплъзваше.

Манон и Абраксос разбиха предните редици на Железни зъби, спускайки се да поразяват илкени и пехотинци. Ветросеч тежеше като олово в ръката й. Вече не знаеше дали по лицето й се стича пот, или кръв.

Кралицата на Терасен се бе завърнала, и то с цяла армия, а се оказваше, че дори това нямаше да е достатъчно.

* * *

Лоркан знаеше, че Майев е дошла. Усещаше близостта й в костите си като тъмна, злокобна песен, носеща се из света. Валгска песен.

С Белия трън и Фенрис се сражаваха върху крепостната стена. Едион също се биеше наблизо и колеше войник след войник с ярост, извираща от дълбоката му, съкрушителна скръб.

Гавриел беше мъртъв. Загинал бе, за да даде на сина си и другите войници при западната порта шанс да я затворят отново.

Лоркан потисна болката в гърдите си. Пумата вече го нямаше. Кой от тях щеше да е следващият?

Отвъд стената проблесна светлина. Мракът я погълна. Твърде бързо, твърде лесно.

Елин беше загубила ума си. Не мислеше трезво, щом си въобразяваше, че може да се опълчи не само на Майев, но и на Ераван.

Роуан спря насред боя. И един валгски войник щеше да го повали, ако Лоркан не бе хвърлил кинжала си, забивайки го право в лицето на демона.

Роуан само кимна на Лоркан и Фенрис, а после се преобрази в ястреб и излетя от стената.

Лоркан погледна към Фенрис. Воинът стоеше като вкаменен, вероятно усетил промяната отвъд стените. Моментът настъпваше.

— Заедно ще сложим край на това — изръмжа той, преобрази се в бял вълк и скочи от парапета към улиците на града отдолу.

После препусна към портата.

Лоркан надникна към двореца, откъдето знаеше, че Елида го гледа.

Сбогува се безмълвно с нея, изпращайки по вятъра остатъка от сърцето си на жената, спасила го по всеки възможен начин.

След това и той се устреми към портата — към злата кралица, заплашваща всичко, за което бе започнал да копнее, да храни надежда. Надежда. Защото беше открил нещо истински добро в света. Открил бе някого.

И беше готов да умре, за да го защити.

* * *

Елин цял живот бе упражнявала този танц.

Не само движенията на меча и щита си. Но и нахаканата усмивка, която държеше на лицето си, докато посрещаше всяка вълна от мрак, докато осъзнаваше отново и отново, и отново кои бяха партньорите й в танца.

Стореха ли стъпка към нея, тя ги посрещаше с пламъци. Не разкриваше собственото си колебание, не смееше дори да се замисли дали усещаха, че огънят й се състоеше главно от цвят и светлина.

При всички случаи го избягваха. Пазеха се от него.

Чакаха я да атакува с цялата си сила, да нанесе убийствения удар.

Но ключовете ги нямаше. Нямаше я и Носителката на огъня.

Никаква полза не можеха да извлекат от нея. Вземеха ли я за пленница, можеха единствено да я изтезават.

Това бяха двете й възможности. Смърт или пленничество.

Ала без ключовете Ераван нямаше как да създава още от Камъка на Уирда, да води Валгите си, за да се вселяват в чужди тела.

Елин понечи да наръга Ераван с Голдрин, вдигнала меча си срещу Майев. В същото време ги обгради от двете страни с огъня си, принуждавайки ги да се доближат един до друг.

Ераван отблъсна огнената вълна, но Майев не помръдна. Дори когато Елин отскочи назад задъхано.

Медният вкус на кръвта обгръщаше устата й. Предвестник на неизбежното прегаряне.

Майев погледа как пламъците на Елин разтапят снега със съскане, разкривайки изсъхналата трева на Тералис отдолу. Равнината, приличаща на вълнисто зелено море през топлите месеци, сега представляваше кална шир, окъпана в кръв.

— За богиня — подхвана валгската кралица за пръв път от началото на танца им преди минути или часове, или цяла вечност — не изглеждаш особено склонна да ни поразиш.

— Символите са могъщо нещо — отвърна задъхано Елин, въртейки с усмивка Голдрин в ръката си. Пламъците по острието му свистяха във въздуха. — Ако ви разгромя твърде бързо, ще съсипя ефекта. — Тя призова цялата си останала напереност и намигна на Ераван. — Виждаш ли, иска да те изтощя. Да ти взема силите, за да могат лечителките в двореца да те довършат по-лесно.

— Достатъчно!

Майев атакува с цялата си мощ и Елин вдигна щита си, отклонявайки смъртоносната вълна с пламъците.

Но едва… Ударът отекна в костите й, в кръвта й.

Въпреки това не си позволи дори да трепне, а замахна с огнен камшик към Майев, която отскочи ловко назад.

— Само почакай. Съвсем скоро капанът й ще щракне.

— Тя е лъжкиня и глупачка — изплю Майев. — Цели да ни разедини, защото знае, че заедно можем да я надвием.

Тъмната сила пак се събираше около валгската кралица.

Ераван просто продължи да се взира в Елин със златисти, горящи очи. Накрая се усмихна.

— Да, ти…

Валгският крал замлъкна. Златните му очи се вдигнаха над Елин. Над портата и стената зад нея. Към нещо високо в небето.

Елин не посмя да надзърне натам. Да откъсне вниманието си от него за толкова време. Да се надява.

Но златните очи на Ераван лъснаха. Лъснаха от гняв и дори от мъничко страх.

Той завъртя глава към Майев.

— В онзи дворец наистина има лечителки.

— Естествено, че има — озъби му се тя.

Ераван обаче застина.

— Има вещи лечителки. Могъщи.

— Директно от Торе Сесме — кимна тържествено Елин. — Както вече ти казах.

Ераван продължи да наблюдава Майев. И подозрението отново просветна в очите му.

Той надникна към Елин. Към огъня и меча й. Тя сведе глава.

— Ако тя казва истината, ти си долна твар — изсъска Ераван на Майев.

И преди Елин да събере поне въгленче от магията си за следващата си атака, тъмна, жилеста фигура се спусна от мрака зад Ераван и го грабна в ноктите си. Илкен.

Елин не пиля от силите си в опити да ги свали — знаеше, че илкените са неподатливи на магия. А и Майев оставаше пред нея, следейки с взор как звярът отнася Ераван в небето. Над града.

Срещу двама валгски владетели Елин вече трябваше да е мъртва. А срещу кралицата, изправена пред нея, пак беше въпрос на време… Но ако Ирен и приятелите й съумееха да вземат надмощие над Ераван…

— Е, пак останахме само аз и ти — отбеляза Майев, извивайки устни в онази усмивка на паяк, на ужасяващите твари, готови да нападнат Оринт.

Елин отново вдигна Голдрин.

— Точно така исках да бъде — каза искрено.

— Но аз знам тайната ти, Огнена наследницо — рече с напевен глас Майев, преди да й се нахвърли.