Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (42)

39

Вражеската армия пристигна не след три дни, нито четири, а след пет.

Благословия и проклятие, реши Несрин. Благословия заради времето, което им остави да се подготвят, да могат руките да отнесат част от по-беззащитните жители на Аниел в един заснежен лагер отвъд Белия зъб.

И проклятие заради страха, който лека-полека се загнездваше в душите на онези, които не желаеха или не можеха да стигнат дотам. До залез на четвъртия ден вече виждаха черните редици да маршируват към тях по хълмовете на Оуквалд, изсичайки дърветата по пътя си.

До изгрев на петия ден врагът наближаваше езерото, равнината.

Несрин бе яхнала Салки, кацнал върху една от високите кули на крепостта. Борте седеше на Аркас до нея.

— Уж са армия от демони, а се придвижват по-бавно от майката на моята еж.

Несрин изсумтя.

— Армиите водят конвои с провизии. А тази трябваше да прекоси цяла река и да обезлеси всичко по пътя си.

Борте подсмръкна.

— Струват ми се прекалено много усилия за някакво си малко градче.

Рукините наистина не бяха впечатлени от Аниел, не и след като бяха лагерували в Антика преди полета до тези земи.

— Ако спасим града и превземем Ферианската падина на север от него, ще си освободим пътя в тази посока. Може да е грозно място, но е ключово за стратегията ни.

— О, земята е красива — каза Борте, отправяйки поглед към езерото, лъснало под зимната светлина. Парата от близките горещи извори се стелеше по гладката му повърхност. — Но сградите…

Тя сбърчи лице в гримаса.

Несрин се засмя.

— Май си права.

Погледаха за малко как армията пъпли към тях. Хората вече бягаха панически по улиците, изкачваха се по безкрайните стъпала и покрай назъбените парапети на крепостта.

— Изненадвам се, че Сартак ще позволи на бъдещата си императрица да се бие с врага — подхвърли иронично Борте.

Момичето я подиграваше безпощадно през изминалите седмици.

Несрин се смръщи.

— Къде е Йеран?

Борте й се оплези, като че напук на черната войска, прииждаща към тях.

— Не ме интересува дори да гори в ада.

Макар и надалеч от принадлежащите им лагери и древната вражда помежду им, двамата годеници още бяха на нож един с друг. А може би това беше част от играта, която играеха от години. Да се преструват, че се мразят, въпреки че всеки от тях би убил заради другия.

Несрин вдигна вежди, а Борте скръсти ръце и вятърът забрули двете й плитки.

— Води последните две лечителни към крепостта.

И действително — един почти черен рук тъкмо излиташе от полето.

— Нямате ли намерение най-сетне да се венчаете преди битката?

— Защо ми е?! — възмути се Борте.

Несрин се подсмихна.

— За да изживеете първата си брачна нощ.

Борте се изсмя.

— Кой е казал, че вече не сме?

Несрин зяпна насреща й.

Ала Борте само килна глава, изцъка с език на Аркас и двамата се гмурнаха в мразовитото небе.

Несрин загледа как Борте полита към равнината, подминавайки Йеран и рука му с дръзка маневра, която мнозина биха разтълкували като отявлен вулгарен жест към воина.

Тъмният му рук изпищя възмутено и Несрин се усмихна, сигурна, че Йеран също е изпищял независимо от двете лечителни зад него.

Ала усмивката й посърна, когато отново надникна към армията, наближаваща града с всяка изминала минута. Неспирна, неуморна стена от стомана и смърт.

Дали щяха да лагеруват до съмване, или да атакуват през нощта? Дали обсадата щеше да е мълниеносна и кървава, или протяжна и жестока? Забелязала бе конвоите им с провизии. Имаха готовност да останат колкото беше необходимо, за да превърнат града в руини.

И да посекат всяка жива душа в него.

* * *

Костените барабани задумкаха по залез.

Ирен стоеше пред най-високия парапет на крепостта, броеше факлите, плъзващи по нощното поле, и се мъчеше да задържи вечерята в стомаха си.

С нищо не се различаваше от другите й хранения през деня, повтаряше си. И тях се бе старала да изяде, без да повърне.

Наоколо гъмжеше от войници и наблюдатели като нея, всички до един вперили взор в армията, задаваща се откъм отсрещния край на полето, което я делеше от крепостната стена на града. Всички слушаха в гробовно мълчание безмилостния тътен на бойните барабани.

Нескончаем, ужасяващ тътен, който трябваше да разклати нервите им, да прекърши волята им за битка.

Ирен знаеше, че ще продължи цяла нощ. Ще ги лиши от почивка, ще ги накара да се боят от зората.

Крепостта бе пълна до пръсване, дори коридорите бяха заети с шалтета за спане. Двамата с Каол бяха отстъпили стаята си на едно петчленно семейство, чиито деца бяха твърде малки, за да преживеят пътя до Пустошта, пък било то и на гърба на рук. Въздухът беше толкова вледеняващ, че едно пеленаче можеше да посинее от студ за броени секунди.

Ирен провлачи ръка по каменната стена, висока до кръста й. Изградена от масивни древни камъни. Примоли й се да издържи атаката.

Катапулти. Вражеската армия разполагаше с катапулти. На закуска беше чула последния доклад на Фалкан. Полето отпред беше осеяно с огромни камъни още от времето, когато бе служило за дъно на езерото, и моратските войници без усилие щяха да намерят с какво да ги обстрелват.

Заради това предупреждение Ирен цял ден бе местила семейства от стаите с изложение към езерото и онези, които се бяха разположили твърде близо до прозорци и външни стени. Глупаво от нейна страна, че не го беше предвидила отрано, но през последните пет дни бе толкова съсредоточена в лобирането на всички в крепостта, че изобщо не се беше замислила за катапулти и летящи разрушителни камъни.

Възнамеряваше да премести и лечителския инвентар в някоя вътрешна стая, където ценните отвари биха пострадали само ако рухнеше цялата крепост. Лечителните на Торе донесоха каквото можаха от корабите и приготвиха още лекове на място. Не най-качествените, но Еретия им бе заповядала да стъкмят действащи, а не задължително впечатляващи мехлеми и отвари. И да не спират да ги правят.

Всичко беше готово. Или поне доколкото беше възможно.

Ето защо Ирен остана на парапета и послуша още малко костените барабани.

* * *

Каол си повтаряше, че това не е последната му нощ със съпругата му. Въпреки това използва всяка възможна минута от нея, а после починаха колкото можаха и станаха часове преди зазоряване.

Никой в крепостта не спеше. Руките бяха накацали неспокойни по парапетите и покривите на кулите и дращенето на ноктите им по камъка отекваше във всички стаи и зали.

Барабаните продължаваха да кънтят. Цяла нощ.

Той целуна Ирен за сбогом и тя като че ли понечи да му каже нещо, но накрая реши само да го прегърне за още една дълга, безценна секунда, преди да се разделят.

Не я виждаше за последно, обеща си той, крачейки към парапета на една от кулите, където баща му, Сартак и Несрин си бяха уредили среща призори.

Принцът и Несрин още не бяха дошли, но баща му стоеше на уреченото място с броня, която Каол не бе съзирал от дете. От деня, когато баща му замина да изпълнява волята на Адарлан. Да покорява континента в негова служба.

Още му пасваше добре, макар че потъмнелият метал беше изподран и вдлъбнат на места. Не беше най-изящната броня от семейния арсенал в подземията на крепостта, но най-здравата. До хълбока му висеше меч, а на парапета беше облегнат щит. Стражите около тях се опитваха да не ги гледат, ала все пак следяха всяко тяхно движение с изцъклени от страх очи.

Барабанният тътен не секваше.

Каол застана до баща си. Собствената му тъмна туника бе подсилена с метал по раменете, предмишниците и пищялите.

В ножницата на гърба си носеше бастун от желязно дърво, който щеше да му послужи, когато магията на Ирен започнеше да отслабва, а количката го чакаше на входа на тържествената зала — до нея щеше да прибегне чак когато силата й се изчерпаше напълно.

Баща му не бе казал нито дума, когато Каол му обясни ситуацията предишния ден.

Сега Каол изгледа косо мъжа, приковал очи в армията, чиито огньове започваха да угасват един по един под просветляващото небе.

— Дошли със същите костени барабани и по време на последната обсада на Аниел — рече баща му с невъзмутим глас. — Легендата гласи, че ги били цели три дни и три нощи, преди да атакуват, а жителите на града били толкова ужасени, толкова умопомрачени от безсъние, че нямали шанс. Армиите и зверовете на Ераван ги разкъсали на парчета.

— Тогава не са имали руки на своя страна — отбеляза Каол.

— Ще видим колко ще оцелеят птиците ви.

Каол стисна зъби.

— Ако нямаш надежда, и твоите хора няма да оцелеят дълго.

Баща му продължаваше да се взира в полето, където армията се разкриваше все повече и повече с всяка изминала минута.

— Майка ти ме напусна — пророни накрая.

Каол не прикри смайването си.

Баща му вкопчи ръце в каменния парапет.

— Взе Терин и избяга. Не знам накъде. Веднага щом научихме, че ни обграждат врагове, събрала придворните си дами и семействата им. Тръгнали посред нощ. Само брат ти си е направил труда да ми остави бележка.

След всичко, което бе търпяла, което бе преживяла в тази пъклена крепост, майка му най-сетне си беше тръгнала. За да спаси втория си син — единствената им надежда за бъдеще.

— Какво е написал Терин?

Баща му плъзна ръка по каменния ръб.

— Няма значение.

Явно имаше. Но сега не беше времето да го притиска, да мисли за това.

По лицето на баща му не се четеше и капка страх. Само студено примирение.

— Ако ти не поведеш достойно войниците днес — изръмжа му Каол, — аз ще го сторя.

Баща му най-сетне го погледна с мрачно изражение.

— Съпругата ти е бременна.

Изумлението блъсна Каол със силата на физически удар.

Ирен… Ирен…

— Може да е веща лечителка, но не и лъжкиня. Или не ти е направило впечатление колко често слага ръка на корема си, как й призлява всеки път на масата?

Толкова спокойни, небрежно подхвърлени думи. Сякаш не изтръгваше земята изпод краката му.

Каол отвори уста и мускулите по тялото му се напрегнаха. Незнайно дали подготвяйки се да се разкрещи на баща си, или да хукне към Ирен.

В същия миг обаче барабаните замлъкнаха.

И армията се устреми в нападение.