Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (61)

58

Елида не искаше и да види друга война през живота си, а дори не беше на парапетите…

Войниците, които носеха в залата, раните им… Не разбираше как лечителките запазваха подобно самообладание. Как Ирен Уестфол работеше толкова спокойно, докато пациентът й пищеше, пищеше, пищеше с изскочили от раната в корема му вътрешни органи.

Крепостта се разтрисаше от време на време и Елида се хулеше, задето предпочиташе да не знае какво означава това. Макар и да се тревожеше за приятелите си. Да се чудеше дали хаганската армия е достатъчно близо, за да сложи край на този кошмар.

Битката обаче щяла да продължи още часове, уверила я беше тъмнокожата лечителка с пронизителен поглед на име Еретия, когато Елида повърна, зървайки някакъв войник с щръкнал през плътта на крака му пищял. Още часове, смъмрила я бе строгата лечителка, така че трябвало по-бързичко да приключи с повръщането и да се залавя за работа.

Не че можеше да помага особено. Въпреки множеството свръхестествени дарби на рода Локан тя самата не притежаваше магически сили, нито пък други умения, освен да чете хората, сякаш бяха отворени книги, както и да лъже добре. Но все пак помагаше на лечителките да удържат мятащите се в агония пациенти, носеше превръзки, топла вода и каквито билки и мехлеми й поискаха с типичния си кротък тон.

Никоя от тях не викаше. Повишаваха глас, оградени от сияйна аура, единствено когато някой войник крещеше прекалено силно, за да се чуят думите им.

Слънцето едва бе изплувало над хоризонта, ако съдеше по светлината през прозорците високо в стените на тържествената зала, а наоколо лежаха толкова много ранени. Толкова много.

И прииждаха нови и нови, докато Елида кръжеше насам-натам и тъпата болка в крака й се изостряше постепенно. Ала тя беше нищо в сравнение с агонията на войниците. С ужаса, пред който се изправяха по парапетите.

Не си позволяваше да се замисля за приятелите си. За Лоркан, който не дойде в общата им стая миналата вечер и не ги потърси сутринта. Като че нарочно странеше от нея. Навярно дълбоко засегнат от ненавистните й думи.

Ето защо Елида помагаше на хладнокръвните лечителки, държеше стенещите, умоляващи мъже и не си даваше нито миг почивка.

* * *

Фараша не се страхуваше от моратските войници, стигнали до парапета. Нито от онези, които слязоха от втората обсадна кула, спряла по-надолу по крепостната стена, и които успяха да се изкачат по обсадните стълби.

Не, величественият кон ги стъпкваше безстрашно и свирепо, както бе очаквал Каол. Кон, чието име значеше „пеперуда“, мачкаше под копитата си валгски воини.

Ако дъхът не прогаряше гърдите му, сигурно щеше да се усмихне. Ако навсякъде около него не измираха хора, можеше дори да се посмее.

Но моратската армия атакуваше стените и портите с невиждана ярост. Вероятно знаеха кой е дошъл в Аниел, кой ги посичаше безмилостно. Елин и Роуан се биеха гръб в гръб, а Фенрис си беше проправил път надолу по парапета, за да му помогне с втората обсадна кула.

Ръката, с която въртеше меча, не трепваше независимо от умората, прокрадваща се все повече в костите му, докато се изнизваше първият, сетне и вторият час. Надалеч, отвъд морето от вражески войници, рукините и дарганската армия притискаха Морат помежду си, продължавайки да ги тласкат към крепостните стени.

Но моратската войска явно нямаше намерение да се предава, а единствено да сее разруха, прониквайки в крепостта и взимайки възможно най-много жертви, преди да срещне собствения си край.

С окървавен и вдлъбнат от ударите щит, с коня си — същински разярен демон, Каол не спираше да върти меча си. Съпругата му беше в крепостта зад него. Нямаше да я предаде.

* * *

Стрелите на Несрин свършиха твърде бързо.

Морат не отстъпваше дори под могъщия натиск на дарганската кавалерия и пехотинците. Вражеската армия напредваше бавно, оставяйки тела в черни и златни брони след себе си. Моратските трупове бяха повече от техните, но беше трудно — почти непоносимо — да гледа как загиват толкова от войниците им. Да гледа красивите даргански коне без ездачи. Или посечени от врага.

Рукините също търпяха загуби, но не така многобройни. Не и когато цяла армия се биеше под тях.

Сартак водеше централните им сили, а Несрин наблюдаваше двама им с Кадара от своя команден пост в левия фланг. Наблюдаваше и Борте и Йеран, които се разпореждаха с десния фланг в далечния западен край на битката, придружавани от Фалкан Енар в облика на рук. Може би си въобразяваше, но й се струваше, че хамелеонът се бие с нови сили. Сякаш възвърнатите години му бяха върнали и младежката енергия.

Несрин побутна Салки и той пак се устреми към земята, следван от руките зад тях. Посрещнаха ги стрели и копия, но някои от моратските войници се разпръснаха уплашени. Несрин и Салки се издигнаха в небето, облени в още черна кръв.

Високо над тях двама рукини разузнавачи следяха битката.

Докато Несрин бършеше черната кръв от лицето си, единият се спусна от висините — право към Сартак.

След миг Сартак полетя нанякъде.

Макар и да знаеше, че после ще я нахока, Несрин извика на рукинския капитан зад себе си да поеме командването и насочи Салки подир принца.

— Върни се във формацията — надвика Сартак вятъра с посивяло лице.

— Какво е станало? — отвърна му тя.

Салки размаха криле по-отривисто и се изравни с рука на принца.

Сартак посочи напред. Към стената от планини отвъд езерото и града.

Към бента, за който небрежно бе споменал, че може да срути, за да отнесе моратската армия.

С всеки размах на крилете си Салки все повече й разкриваше защо принцът се е втурнал така трескаво натам.

Група моратски войници бяха използвали нощта не за отмора, а за да се прокраднат в изоставения град. И да изкачат планинската стена. Озовавайки се право при бента.

Който сега блъскаха с тарани. Коварен план.

Салки се спусна към тях. Несрин се пресегна за стрела. Но пръстите й напипаха единствено въздух.

Сартак имаше две стрели и ги изпрати по трийсетте моратски войници, засилващи гигантския таран към центъра на язовирната стена, изградена от дърво, камък и желязо — древна и внушителна. Нужни бяха едва няколко пукнатини, за да рухне.

И тогава езерото и реката зад нея щяха да пометат равнината.

Морат не страдаше за собствената си войска. Тя и бездруго щеше да загуби днешната битка.

Но щеше да повлече и хаганската армия със себе си.

Двете стрели на Сартак попаднаха в целта си, само че убитите войници не накараха останалите да пуснат тарана. Отново го засилиха и го забиха в стената.

Сблъсъкът на дърво в дърво отекна чак до небесата.

Несрин и Сартак се спуснаха достатъчно близо, че да зърнат железния връх на тарана. Бойният му край беше покрит с желязо, оборудвано с разрушителни шипове. Ако Салки и Кадара смогнеха да го достигнат, можеше да изтръгнат тарана от ръцете на войниците…

Простена метал и предупредителният рев на Сартак раздра въздуха.

Салки направи инстинктивен вираж, забелязал огромната желязна стрела преди Несрин. Изстреляли я бяха от масивно оръдие, което явно бяха докарали на колела дотук. За да се бранят от руките.

Стрелата пропусна целта си и се заби в някаква планинска скала.

Ако беше улучила Салки, щеше да го прониже чак до сърцето.

Коремът й се преобърна от ужас и Несрин се издигна, за да отгледа отвисоко войниците.

Сартак й даде сигнал: Спускаме се в зигзагообразен полет от двете посоки и се срещаме по средата.

Вятърът пищеше в ушите й, но тя дръпна поводите и Салки предприе широк завой в небето. Сартак обърна Кадара — огледален образ на маневрата на Несрин.

— Лети като вятъра, Салки! — извика Несрин на рука си.

В стремглав полет към бента и войниците пред него Салки и Кадара се насочиха един към друг, разминаха се и пак обърнаха посоката в огледална широка дъга. Криволичейки скоростно във въздуха, бяха трудна мишена за стрелците отдолу.

Една желязна стрела изсвистя опасно близо до главата на Сартак.

Таранът отново се блъсна в дървената стена.

Този път се чу пропукване. Дълбок стон, като че някой страховит звяр се пробуждаше от дълъг сън.

Поредна стрела полетя към тях, без да ги уцели. Несрин и Сартак наново се разминаха в толкова шеметно бърз полет, че очите й се насълзиха. Вятърът пееше в ушите й, пропит с гласовете на ранените и умиращите.

Със следващия размах на крилете си Салки връхлетя желязното оръдие, забивайки остри нокти в него. Войниците наоколо запищяха, преди рукът да нападне и тях.

Онези покрай тарана съумяха да ударят бента още веднъж, преди Сартак и Кадара да ги достигнат. Разхвърчаха се тела — някои се блъснаха в стената, други се строполиха разчленени на земята.

Кадара засили тарана към близкия планински склон и солидното дърво се пръсна на трески. Претърколи се надолу по скалата и изчезна.

С уши, тътнещи от грохота на собственото й сърце и битката отдолу, Несрин обърна Салки и огледа язовирната стена. Сартак се изравни с нея.

Гледката ги накара да отлетят светкавично обратно към крепостта.

* * *

Лоркан си проправи път през сумрачната, претъпкана с войници вътрешност на първата обсадна кула, колейки наред. Гавриел го настигна, когато вече бранеше входа й от безкрайния поток Валги, напиращи да влязат вътре.

Двамата заедно успяха да го пресекат, въпреки че шепа моратски войници извадиха късмета да минат покрай мечовете им. Белия трън и кралицата щяха да се справят с тях.

Лоркан вече не знаеше колко време държаха с Гавриел входа на обсадната кула — колко време им отне на войниците отгоре да я откъснат от крепостната стена.

Магията им бе безполезна срещу нея. Цялата беше изкована от желязо. Дори стълбите. Сякаш Морат бе очаквал появата им.

Единствено стонът на рухващ метал ги предупреди, че кулата пада, и ги подтикна да хукнат към бойното поле.

Така се бяха озовали пред портите. А Фенрис и лорд Каол бяха изникнали на парапета със стрелците, атакувайки войниците, спуснали се към Лоркан и Гавриел.

Но с Пумата вече бяха набелязали следващата си цел — тарана, който продължаваше да блъска все по-уязвимите порти. И докато стрелците ги прикриваха от парапета, двамата си запроправяха път с мечове към него. А после изклаха войниците от двете му страни, докато той не се стовари на земята, погълнат от вълната Валги, които им налетяха.

Дъхът на Лоркан беше монотонен ритъм в тялото му, държеше го нащрек сред нарастващата планина от трупове наоколо.

Трябваше да удържат портата само докато хаганската армия надвиеше моратската.

Свиреп вятър се спусна откъм парапетите, присъединявайки се към танца на смъртта, изтръгвайки въздуха от дробовете на атакуващите ги войници, въпреки че Белия трън несъмнено продължаваше да се бие в крепостта.

Лоркан отново загуби представа за времето. Съвсем смътно съзнаваше, че слънцето се издига все по-нависоко в небето.

А хаганската армия напредваше сантиметър по сантиметър през равнината.

Неудържимата й мощ помогна на руките да издърпат обсадните стълби от крепостната стена. Лорд Каол се провикна към него и Гавриел да се доберат до някоя от малкото останали прави стълби и веднага да се качват горе.

Гавриел се подчини, съзирайки желязната стълба, разчистена от моратски войници, която им държаха, за да се изкачат до най-близкия парапет.

Ала хаганските сили наближаваха. И нещо нашепваше на Лоркан да се бие, не да бяга.

Той се вслуша в гласа. Дори не извика на Гавриел, стигнал до средата на стълбата, преди да се хвърли в боя.

Роден бе да воюва. Независимо на каква кралица служеше — била тя елфическа, валгска или човешка, — за това беше обучен. И една част от него вечно го тласкаше към битки.

Започна да си разчиства пътека към прииждащата хаганска войска. Някои моратски войници бягаха от меча му, други падаха още преди да го достигнат, погубени от магията му.

Скоро. Съвсем скоро щяха да възтържествуват и бойната песен в кръвта му щеше да стихне.

Част от него не искаше разиграващото се наоколо да свършва, макар и тялото му вече да плачеше за почивка.

Само че какво щеше да му остане след битката?

Нищо. Елида му го беше изяснила. Обичаше го, ала се мразеше заради това.

Лоркан и бездруго не я заслужаваше.

А тя заслужаваше мирен, щастлив живот. Нещо напълно непознато за него самия. Стори му се, че го бе зърнал през месеците, докато пътуваха заедно, преди всичко да отиде по дяволите, но вече знаеше, че не му е писано да живее така.

Ето защо бойното поле, тази гибелна песен… Единствено те му оставаха. Само на тях можеше да се радва.

Златните шлемове на хаганската армия се избистряха все повече и повече пред погледа му, огнените им коне препускаха неустрашимо. С по-внушителен легион не бе воювал в никоя земя на простосмъртни. И на безсмъртни дори.

Заслушан в гибелната песен, Лоркан спусна магическите си щитове. Не искаше да му е лесно. Искаше да усети всеки удар, да гледа как животът на врага се изцежда под меча му.

Не го интересуваше как ще приключи. Така или иначе, никой не го бе грижа дали ще се върне жив в крепостта. Затова, без да трепне, той посрещна атаката на десетината войници, които му се нахвърлиха.

И навярно заслужаваше онова, което го сполетя. Заслужаваше го заради жалките си мисли, заради безразсъдството да свали щитовете си.

Както умело изпращаше моратската паплач при злия им създател, ухилен, макар и да вкусваше гнусната им кръв, плиснала във въздуха, иззад гърба му проблесна метал.

Лоркан се завъртя с вдигнат меч, но твърде късно.

Валгският войник вече замахваше със своя. Лоркан се изви и изрева от болка, когато острието разсече плътта по продължение на гръбнака му. Не носеше броня — не бяха намерили размер, подходящ за едрите им тела.

Валгът атакува отново, по-сръчен от събратята си. Навярно мъжът, чието тяло бе обсебил, имаше добри бойни умения и демонът се възползваше от тях.

Лоркан дори не съумя да вдигне меча си, преди войникът да забие своя в корема му.

Лоркан се стовари на земята и мечът му издрънча до него. Мразовита кал засмука лицето му, сякаш щеше да го погълне целия. Да го завлече надълбоко в тъмните недра на кралството на Хелас, където му беше мястото.

Земята се разтресе под яростно препускащи копита, а във въздуха засвистяха стрели.

Сетне се разнесе тътен. И накрая го обгърна мрак.